Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (29)

Педро Пара се опита да възрази:

— Ти май ме вземаш за Тамамес^[1]. Тези родословни дръвчета имат по-скоро показен, отколкото научен характер.

— Имам нужда от нагледна представа за разклоненията на „Петни“ в Испания. Не само на управителните съвети на филиалите, но и на предприятията, които зависят от „Петни“.

— Не мога да направя това тайно. Ще дам данните на някой чертожник и той под мое ръководство ще ти нарисува дръвчето. Но ще трябва да му платиш.

— А на теб ще ти подаря една палатка.

— Стига измишльотини.

След като се обади на Пара, позвъни в кантората си.

— Нищо ново в цитаделата, шефе. Германецът не се е обаждал.

Един ден закъснение. Почти невероятно. „Животът на хипи е променил Дитер Ромберг“, помисли Карвальо. Имаше желание да се разтовари и от разговори, и от самия себе си и затова избра пътя към едно кино, където даваха „Нощни движения“. Сетне щеше да се прибере вкъщи достатъчно успокоен, за да си сготви нещо сложно, стимулиращо и изпълнено с дребни трудности. Филмът беше чудесен образец на американския криминален филм с огромния Джийн Хекман в ролята на частен детектив, склонен към размишления като Марлоу или Спейд. Освен това Карвальо изпитваше особено влечение към едрата ъгловата чувственост на Сюзън Кларк и имаше възможност да се наслади на разкошната зряла блондинка с неподправена красота на расово животно. Още един модел за подражание. Кого да избера? Богарт в някоя роля на Чандлър? Алън Лед като герой на Хамет? Пол Нюман като Харпър? Или Джийн Хекман? Докато се изкачваше с колата по склоновете на Тибидабо, Карвальо се опитваше да възпроизведе жестовете на всеки един. Влажния поглед на Богарт и презрително свитите му устни. Изпъчената стойка на Лед, принуден да върви така, за да прикрие ниския си ръст, оттук и тая руса, винаги щръкнала главица, която като че ли се опитваше да разтегли врата. Самочувствието на хубавец което притежаваше Нюман. Умората от живота на почти стокилограмовия рогоносец, въплътен от Хекман.

— Нищо ново в цитаделата, шефе. Германеца никакъв го няма.

— Ако се обади, да ми позвъни независимо от часа.

Да решиш да сготвиш патица в един през нощта, е прекрасно безумие, което може да сполети един напълно разумен човек. Младата патица се печеше във фурната и мазнините й се топяха също като при процедура за отслабване и придобиване на тен. Междувременно Карвальо наряза сланина в една тенджера и запържи в нея лук и гъби, после добави бяло вино, сос, черен пипер и парче накълцан трюфел със сол от консервата. Трюфелите бяха от Вильорес в Маестрасго. Доставяше му ги един администратор латинист, който живееше през няколко къщи. В една стая до кухнята този администратор пазеше съкровищата, които му носеха роднините от Вильорес или пък той сам домъкваше след петнайсетдневните си престои там. Ако халдейците са смятали, че светът свършва до последните познати за тях планини, то администраторът Фустер наивно мислеше, с вярата на древен християнин, че светът свършва във Вильорес, а близките селища от рода на Мореля са един вид други планети, населявани от странни същества. Ергени, любители на пийването и хапването, администраторът и Карвальо често посвещаваха неделите на гастрономически състезания. Силата на Фустер беше в паелята^[2] със заешко месо без никаква запръжка.

— Оризът омеква от лука.

Когато се развеселеше, Фустер рецитираше „Галската война“. Карвальо потъваше в размисъл, докато преминеше латинистката буря и щом другарят му изоставеше латинския репертоар, двамата подхващаха някоя хота^[3] от района между Кастельон и Арагон или пък песните на Кончита Пикер.

Очи зелени, зелени като босилек,

зелени като зелено жито,

зелени като зеления лимон.

Седем часа по-късно все оставаше по нещо за дегустиране в едната или другата къща и едва призори Карвальо се оттегляше с натъпкана с истории от Маестрасго глава, а администраторът — с кратък отчет на случаите, с които Карвальо се бе занимавал през седмицата.

Патицата се беше опекла. Карвальо отдели бутчетата, гърдите и крилата и наряза на ситно останалото месо, като добави крехките дреболии. Изсипа кълцаното в мазнината от патицата и добави шепа маслини без костилките. Разбърка всичко добре, сложи парченцата сланина, гъбите, трюфела и няколко лъжици галета. Остави сместа леко да заври и заля с нея поставените в тенджера късове от патицата, които поеха балсама на соса, а върху препечената кора остана релефът от гъби, сланина, маслини, галета и кълцано месце с дреболии. Върна яденето на огъня за пет минути, после пъхна във фурната за още толкова, докато се задуши. Когато отвори печката, великолепно гъсто ухание нахлу в ноздрите му. Изпита нужда от солидарност и съпричастие, присъща на готвачите аматьори, когато са уверени, че творението им е добро. Два и половина през нощта. Без много-много да му мисли, той върна яденето в агонизиращата топлина на фурната и с един скок слезе по стъпалата, които го отделяха от пропитата с вечерна влага градина. Нощта бе спуснала камбана от неизмерима свежест и тишина над селцето, сякаш създадено, за да съзерцава Барселона и морето от едната страна, а от другата — Каталония, впуснала се в странствания и проправяща си път през Валес към своите свещени планини. Карвальо прекоси тичешком десетината метра до огромната вила, собственост на трима души, но обитавана през цялата година единствено от администратора. След четири почуквалия внезапно блесналата светлина възвести появата на Фустер горе на терасата, обградена с бели перила. Сънят беше разрошил русата му козя брадичка и сресаната стратегически рядка коса, рамката на очилата се бе килната върху едното ухо, а другият им край отчаяно търсеше липсващата опора.

— Човече, кое време е! Да няма пожар?

— Не, има печена патица.

— Какво?

— Изпекох една патица. Не е много голяма, но сам няма да я изям.

— Но сега е два и половина през нощта!

— Печена патица.

— Млада ли е?

— Патенце.

— Не думай!

— Съвсем сериозно.

— Върви да отваряш бутилките вино, сега идвам.

Дали Карвальо се върна вкъщи прекалено бавно или администраторът беше тичал, подгонен от влажния вечерен хлад и събудения апетит, но когато двамата се събраха, Карвальо не бе успял още да отвори бутилката „Монтесильо“. Фустер остави на масата в кухнята кошничката, която носеше — беше пълна със сухи плодове от Вильорес, с чист мед пак оттам и някакви особени сладкиши, принадлежащи към изисканата фамилия на сухите народни сладки, в чийто състав непременно влизат яйцата и бадемите.

— Тия сладки ги е правила снаха ми. От Вильорес са.

— Така си и мислех.

— След патицата няма нищо по-хубаво от лешници с мед и по един сладкиш, за да слегне добре яденето в стомаха.

Администраторът отвори фурната и отдръпна деликатния си нос, като премрежи от удоволствие очи.

— Надминал си себе си.

Салатата от целина освежи небцето на двамата мъже, преди да се нахвърлят върху ароматното блюдо.

— Приносът на Вильорес е значителен. Сложил си му трюфел.

— Да.

— Това не е правилно. В печена патица трюфел не се слага.

— Слага се всичко, което душата ти иска.

— Е, да, така е.

С две чашки студена гроздова те се опитаха да пробият „берлинската стена“, препречила пътя към стомасите им.

— Ако тази trou normand^[4] не подейства, днес няма да се спи.

Фустер поглади нежно корема си.

— Ти си луд. По-точно и двамата сме луди. Часът е четири.

— Ако искаш да спиш добре, трябва да повърнеш. Важното е, че изядохме патицата. А смилането й е нещо съвсем маловажно и ненужно.

— Ще се върна бавничко вкъщи и ако не заспя след пет минути, ще си мисля за кухнята на един лондонски ресторант, където помагах, докато учех, и сигурно ще повърна. Само като я спомена, и ми се повдига. Благодарят ти, Пепе. Ти ми върна една нощ от живота. Щях да я прахосам в глупашки сън, а сега я изпълних с живот.

Щом нощта припадне и разпусне сенки,

почти всички зверове затварят клепки,

а болката на страдащия все расте.

— Моят земляк Аузиас Марк^[5] не би написал тези стихове, ако имаше съсед като теб.

Останал отново сам, на Карвальо му се стори, че предметите се приближават, сякаш искаха да го предпазят или пък да се стоварят върху него.

— Бискутер, знам, че е жестоко да те будя по това време, но е важно. Обади ли се?

— Не се е обаждал. Аз не спях, шефе. Чакам на телефона и чета една книга, която бяхте сложили най-отзад на етажерката. Много е тъжна, но иначе съм екстра.

— Какво четеш?

— „Сърце“. Знаете ли, прочетох един разказ, който много прилича на телевизионния сериал „Марко“. Прилича, ама не е съвсем същото. Поплаках си, шефе. Не ми ли личи по гласа? Прочетох и друг, за малкия барабанчик от Сардиния, помните ли го? Ама че дивотия бе, шефе! Момчето сигурно е било съвсем малко, като онова от Брук^[6]. Слушайте, нали барабанчикът от Брук не умира?

— Докато биел барабана, не. Но след това е умрял, сто на сто.

— Сега съм на мястото, където умира майката на Гароне. Още една дивотия. Много е хубава тая книга, ама всичките ли умират?