Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (47)

До оградата го посрещна един горски пазач. Беше стар андалусец. Обади се по вътрешния телефон, скрит в една от кубическите колони на железния портал. Когато вратата се отвори, пред Карвальо се ширна безкрайна ливада, възлизаща полека към къщата. Луксозна поляна, която за няколко години сигурно беше пораснала, колкото обикновена поляна би пораснала за трийсет. Влизането му сякаш послужи за сигнал — хиляди струйки вода бликнаха нагоре и изплетоха мрежа от блясъци и свежест, замъглявайки с воден прах хоризонта. Инсталацията оросяваше над половин хектар ливада — водна феерия, достигаща естетически висоти. Един прислужник с луксозен вид теглеше две афгански хрътки, които не спираха да лаят по мизерната кола на детектива. Пътеката се отклоняваше от ливадата към покрита с чакъл площадка, с островчета от магнолии, акации и огради от лаврови храсти и олеандри. Стените на имението бяха стратегически скрити под пълзящите глицинии, бугенвилии и дива лоза. Растителната мрежа заобикаляше добросъвестно прозорците в строг романски стил, които антикварите бяха взели от древните пиренейски църкви, изоставени от свещениците на прилепите и на същите тези антиквари. Романски вътрешен двор обграждаше скарата от ковано желязо и едри достолепни камъни. Около нея се суетяха две жени и един мъж, които приготвяха жарта за великолепна и по всяка вероятност внушителна порция скара. Под наскоро изчуканата каменна арка го очакваше Аржеми в къс копринен халат и дълга хаванска пура в ръка. Беше застанал в центъра на вратата, така че най-горният камък, където бе изписана годината на построяване, стоеше като балдахин над добре подстриганата му сива коса.

— Карвальо, да знаете как се радвам да ви видя.

— Ехо, татенце!

Викът дойде от амазонката с мотоциклета, докато профучаваше като мълния покрай вратата на къщата. Карвальо успя да види едно дълго и светло тяло, увито в кожа, с усмивка като на реклама за паста за зъби.

— Това е дъщеря ми. Вкъщи я наричаме Солитуд, в чест на големия романист Виктор Катала.

— Дъщеря, която има майка и баща?

— Така мисля.

— Да не сте я заченали заедно с някой рекламен агент? Напомня ми една реклама, която беше на мода в Сан Франциско, когато се запознах с Жаума. Русо момиче, безспорен американски тип, гледа минувача от един крайпътен плакат и му казва: „Everybody need milk“. Тоест: „Всички имат нужда от мляко“.

Аржеми се разсмя, докато прегъваше ниската си пълна фигура, за да покани Карвальо да влезе. Във вестибюла, разположен на около половин километър площ, бе събрано най-доброто от най-добрите антикварни магазини на Общия пазар. Оттам преминаха в хол, проснат под ансамбъл от каталонски сводове, които също имаха вид на победители в конкурс за най-голямото и най-добре запазено в това отношение. Холът се състоеше от три части, отделени от три ориенталски килима: едната бе предназначена за гледане на телевизия, другата за четене и третата за разговори. Натам именно го поведе Аржеми. Отпуснаха се на хищните дивани, които ги погълнаха шумно и меко като подвижни пясъци.

— Тук е душата на къщата, Карвальо. Ако този дом можеше да говори! Било е имение на най-големите богаташи в тоя край. По време на първата Карлистка война се разорили и най-големият син заминал за Куба, където забогатял. Върнал се, купил отново къщата и извършил първите подобрения. След Гражданската война семейството отново претърпяло финансов крах. Тогава я купил моят тъст и започнал ремонтите, които са я превърнали в това чудо. Аз направих останалото. Тук са вложени десет години труд и цялото ми въображение, отдадено на мечтата да притежавам къща, която да отговаря на културата и желанието ми да живея добре. После ще ви покажа избата, покрития басейн, миниголфа в източната част и великолепната оградена гора, пълна с коркови дъбове, където аз самият развъдих елени и катерички — любимите ми животни. Знаете ли кое най-много ми харесва в гората? Гъбите, които никнат в края на август. Тук ги наричат „флотес де суро“. Не знам кастилското им название. Може и да няма такова. Кастилците не знаят почти нищо за гъбите. Впрочем нали ще обядваме заедно?

— Зависи какво ще ядем.

— Месо на скара. Местно производство. Телешкото от Херона е прочуто, но ви уверявам, че най-доброто в тая провинция са агнешкото, надениците, прясната сланина, зайците. Отглеждам ги със същото, с което се хранят и горските им събратя.

— Вие, господин Аржеми, ядете всякакъв вид животни. Телета, зайци, прасета, агънца, германци и дори някои от приятелите си.

— Виждам, че искате да говорим по същество. Още ви боли от понесените удари. Повярвайте ми, бях разтревожен от мисълта, че моите хора са попрекалили. Лицето ви е доста представително.

Луксозният прислужник влезе и попита за Карвальо.

— Търси ви господин Савалс от Ла Бисбал.

След снизходителното „моля“ на Аржеми Карвальо взе телефона и подчерта пред собственика на „Ла Маркета“ часа в момента, мястото, където се намира, и че към четири следобед ще мине да вземе бутилките.

— Както виждам, работата с тия бутилки е била наложителна.

Аржеми изрече думите навъсено, но с разтеглено от усмивка мускулесто лице.

— Така. Това вчера беше предупреждение. Вие прекалихте. Разбрах, че заплахата ви към Конча е чисто самохвалство, но за всеки случай реших да пипам здраво.

— Когато заплаших Конча, все още се колебаех между вас и Фонтаниляс.

— Абсурдно колебание, което не прави чест на професионализма ви, Карвальо. Фонтаниляс е бъдещ депутат в правителството, без големи амбиции и качества. Трябваше веднага да се усъмните в мен. Когато излезете от тази къща, ще бъдете в смъртна опасност.

Отново влезе прислужникът.

— Този път ви търсят от „Тера и Фок“, пак от Ла Бисбал.

Карвальо каза почти същото както преди. Аржеми беше потънал още повече в креслото. Очите му святкаха.

— Тази застраховка ви е излязла доста скъпичка.

— Това не е всичко.

— О, колко сте забавен. Да продължим. Вие знаете, че официално всичко е наред. Жаума е намерил вече убиеца си. Ромберг изчезна, погубен от собствената си криза. Властите смятат, че вие сте прекалено старателен. Няма какво повече да вършите. Подозирам, че не сте моралист. Нали? Не. Вие не сте моралист. Така че ще ви дам онова, което искате — ще се уверите, че не сте сбъркали, и ще узнаете малкото, което все още не сте научили. Като начало, аз не съм убил Жаума с ей тези космати ръце, които господ ми е дал. Не бих могъл, кълна ви се. Аз го обичах и все още го обичам. Безпокои ме например, и то съвсем сериозно, бъдещето на семейството му и току-що успях да намеря купувач на яхтата му. Да се продаде яхта, е трудна работа, особено сега, когато всички се страхуват от демократичната данъчна реформа, която ще засегне предимно излишния лукс. И ако трябва да бъда откровен, това ми се струва справедливо. Крайъгълният камък на една демократична и сплотяваща система е сериозната данъчна реформа. Та както ви казах, аз лично не съм убил Жаума, но наредих да бъде убит. Жаума беше превъзходен мениджър, но му липсваше глобално виждане на ролята на „Петни“. Аз бях доверената политическа фигура на компанията и някои решения и дейности минаваха през ръцете ми. Имам чудесно прикритие — връзката с промишлеността. Но моите функции са далеч по-сложни. Например „Петни“ са много разтревожени за политическото бъдеще на Испания. И то не заради евентуалните загуби, заради това, което би могло да означава една испанска бъркотия в контекста на световната политика и икономика. Логично е, че „Петни“ се стремят да оказват влияние върху испанската политика и ще поощряват всеки прогресивен ход на консерваторите. Но божиите пътища са неведоми. „Петни“ смятат, че само една силна демократична десница би могла да предотврати съблазънта от революционни размирици. Затова трябва да съществува постоянна заплаха от дестабилизация. Вие прекрасно ме разбирате. „Петни“ залагат на един демократичен изход, но финансират насилието, защото, както се казва, страх лозе пази. Нека бъдем искрени, Карвальо. Франко ни даде голям урок. Играе ли камшикът, производството върви. Демокрацията, естествено, не може да използва такива методи, обаче се нуждае от един непрекъснат, мръсен терор, който да тласка хората в ръцете на чистите уравновесителни сили. „Петни“ започнаха колебливо да набират средства за тази цел. Когато умря Франко, колебливостта изчезна и Жаума и живописният му счетоводител откриха, че двеста милиона песети са се изпарили. „Петни“ дадоха толкова много обяснения, че Жаума започна да се съмнява още повече. Продължи да проучва и разкри, че моето предприятие бе послужило като прикритие за изтичането на парите от „Петни“ в неизвестна за него посока. Постави ми ребром въпроса. Обвини ме в злоупотреба, като подозираше, че аз съм свързан с някой висш служител на централата, който прикрива моите злоупотреби. Обясних му как стоят нещата от игла до конец. Тогава стана нещо, което не очаквах. Жаума почувства зова на политическите си корени. Всичко се усложни още повече след атентатите на екстремистите в началото на годината: убийствата на младежи по улиците, покушенията срещу профсъюзни адвокати. Жаума започваше да изпада в депресия и аз си давах сметка за това. Накрая ми определи среща и ми постави ултиматум — трябвало публично да разкрия машинациите на „Петни“. Аз му нарисувах патетичната картина на онова, което го очаква. Икономически и социален крах, както и политически скандал, който няма да бъде изгоден никому. Насилието на екстремистите е добре дошло за центристите, защото покрай него те изглеждат по-малко зло дори за широки кръгове на левицата. За нея пък екстремистите са нещо като алиби — тя не може да разгроми центристите, защото празнината във властта ще бъде запълнена от дивите фашисти. За крайната десница това положение е още по-изгодно. Убиват от време на време, понатупват някого и така успяват да държат левицата на изходните й позиции, като в същото време правят неоценима услуга на реформисткото правителство. Разбира се, аз се захванах с тази дейност след сериозни размишления, с големи колебания и противоречиви мисли. Но дори от прогресивна гледна точка постъпката ми беше оправдана. Жаума не пожела да ме разбере. Посъветвах се с „Петни“ и единственият изход беше да го убием. Вие объркахте нещата. Всъщност вие, Конча с глупашкото й пуританство и Нунес, който както винаги няма какво да прави. По ваша вина се наложи да убием Ромберг, а после да хвърлим и много пари. Не можете да си представите колко струва да купиш убиец, готов да мине през съдебен процес, три-четири години затвор и всичките му последствия. Струва много пари. В замяна на това документите на Алеман ми излязоха евтино. И още по-евтино ще ми излезете вие, Карвальо. Почти гратис.

Сега следваше обаждането от рибарския магазин. Карвальо се съгласи, че Аржеми имаше право да се смее.

— Какви други гаранции потърсихте?

— Пълно обяснение на случилото се, предадени в ръцете на доверен човек.

— Също като в романите. Бихте могли да ме поразтревожите. Казах ви, че ще ми излезете почти гратис. Почти, като изключим обяда, на който ви каня с удоволствие. Бих искал да ви почерпя освен това с нещо наистина изключително.

Повика префърцунения си прислужник с едно златно звънче.

— Купих го във Виена. Франц Йозеф употребявал това звънче, когато искал да спи със Сиси. „Зън-зън“ и тя дотичвала като кученце. Моля, донесете ми бутилката за която ви говорих.

— А Ромберг? Как умря?

Аржеми изчака слугата да се оттегли.

— Безпредметно е да говорите пред прислугата. Плащам им толкова добре, че биха извършили убийство, ако им наредя. Ромберг ли? Умря, разбира се. Напразно го търсят. Случаят с Жаума ни послужи за урок и решихме да не оставяме никакви следи. Не знам подробности за смъртта му, но подозирам, че хората от специалните служби са доста диви. Не си играят на шикалки. Аз не ги познавам. Разполагам с мрежа от посредници. Например този Распал. Безсмислено е да го търсите. Той купи бара от тъщата на Мошеника, за да направи дискотека, и пази всичките документи на Алеман. Смята да ги подари на библиотеката на Висшата школа за мениджъри. Естествено, тези, които ме компрометираха, бяха унищожени. Но всичко останало съвпада.

Прислужникът донесе сребърен поднос, който беше като продължение на ръката му, образуващо съвършен прав ъгъл с нея. На подноса имаше прашна бутилка вино и две широки кристални чаши.

— Забележете. Това е „Нюи дьо Сен Жорж“ от шейсет и трета. Донесох десет каси от Франция точно преди година и производителят ме посъветва, че е най-добре да ги оставя да отлежат поне една година, преди да опитам виното. Двамата с вас заслужаваме да изпием първата бутилка.

Прислужникът я отвори. Аржеми веднага взе тапата и я помириса дълбоко със затворени очи. После я хвърли на Карвальо, който я хвана във въздуха.

— Помиришете, помиришете. Превъзходно вино.

Карвальо съжали, че го е помирисал, когато вече бе влязъл в играта.

— Кажете, нали е великолепно?

Виното изпълни прозрачните търбуси на чашите и малкото вирче заискри в наситено червено, най-наситеното червено на света. Прислужникът подаде едната чаша на Аржеми, а другата на Карвальо. Поздрави с глава и се оттегли.

— Пийте, Карвальо. Това е истински шедьовър.

Погледите им се срещнаха. Между тях плуваше само сардоническата усмивка на Аржеми, която постепенно се стопи, докато Карвальо изливаше чашата си с вино върху килима. След това детективът стана, без да скрива болката, която все още се таеше в мускулите му. Обърна гръб на Аржеми и тръгна към вратата. Не се обърна, когато Аржеми каза със спокоен глас:

— Жаума не заслужаваше жертвата, която направихте. Хиляда деветстотин шейсет и шеста е велика година за бургундското вино.

Карвальо се качи в колата. Изчака мотоциклетът да го отмине, за да види още веднъж това светло, младо и дълго тяло, което се нуждаеше от мляко както всички. Потегли, премина през услужливо отворения от пазача портал и продължи машинално да кара по пътя, който излизаше на магистралата. Цялото му съзнание бе изпълнено от израза самотата на мениджъра. Няколко минути по-късно караше по обратния път за дома си, като си тананикаше тези три думи с мелодия, която никога преди не беше чувал и която никой никога нямаше да чуе.