Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (13)

На път за дома си във Валвидрера Карвальо караше почти машинално. В паметта му изплува споменът за студентските години, над които витаеше сянката на Маркос Нунес, превърнал се в мит за следващите випуски. Той не само бе оказал съпротива на полицията при арестуването си, не само бе първият „червен“ студент след войната, организатор на първите университетски организации — за интелектуалните му способности се разказваха истински легенди.

— Малибран каза, че е много силен в синтеза, а и в анализа го бивало много.

По онова време професор Малибран приписваше на своите възпитаници способности за анализ и синтез така, както Церера е раздавала плодовете на земята. Съответната характеристика се спускаше над избраника като огнен апостолически ореол, а от небето се разнасяше гъгнивият глас на професора: „Това е моят възлюбен син и на него възлагам всичките си упования, защото е способен да прави анализ и синтез“. В действителност Маркос Нунес бе първият от поредицата мъченици на студентската съпротива и странстването му из Франция и Германия се следеше в Испания като пътешествие на някой ученик господен към изворите на всемирната мъдрост. Когато Карвальо бе арестуван, изправен пред съда и осъден, летописът на студентската съпротива все още имаше за отправна точка падането на Маркос Нунес.

— Ние сме от четвъртата вълна арести след Маркос Нунес.

Десетки все още момчешки лица изплуваха от дълбините на миналото. Следобедните часове в дома на Хулиана — всички, независимо кой колко пари имаше, биваха приети в този голям дом в стара Барселона, където портретите на Алфонсо XIII съжителстваха със снимката на някакъв роднина каноник, с антикварни мебели, с музиката на Бах, Шостакович, Монтан. „Ние ще счупим затворническите решетки, зад които гният нашите братя.“

Ламаншко сирене, евтина наденица, долнокачествено вино, спорове относно противоречията в диалектиката, бегли плътски и духовни съприкосновения, а в ъгъла, като символ на мъченичеството — лъскава извита палма, досущ като въпросителен знак. Първи идеологически различия, първи наченки на политическа активност. Полковник Пара бе задържан само няколко седмици преди Карвальо и пуснат на свобода след седемдесет и два часа. Епичният му разказ впечатли мнозина, особено когато каза, че нарочно угасил цигара в дланта си, за да провери до каква степен може да издържи на мъчения. Полковник Пара направи доклад, който се четеше на всички събрания и събуждаше противоречиви мнения. На Карвальо разказът на Пара му заприлича на великолепен кадър от антигермански филм с участието на Джеймс Къгни и Ричард Конте, прекалено в духа на улица Мадлен 13. По-късно сам се убеди, че мъченията са лично, дълбоко индивидуално преживяване за него и няма друга валидно правило, освен това да мълчиш, за да не изречеш нещо, което би могло да унищожи собственото ти достойнство. Изчезне ли достойнството, човек се превръща в играчка в ръцете на мъчителя.

А колко култура! Колко книги за четене! Колко интелектуални съдби за подражание! Полемиката между Навий и Льофевр във Френската компартия. Ама и тях кой ги беше пръкнал! Паркира колата пред малката си къща на средна възраст и образите се превърнаха в отломъци, сякаш вълшебното огледало на възпоминанията се бе откачило от гвоздея си. Заизкачва се по разкаляните стъпала, като в едната си ръка държеше кореспонденцията, а с другата пазеше равновесие, за да не падне. Вдъхна първите ухания, които ситният дъжд изтръгваше от земята и от зеления плет, и ободрен и успокоен, отвори вратата и влезе. Освободи ръцете си и проследи с поглед етажерката в коридора, където книгите заемаха неравномерно пространството, на места изправени плътно една до друга, на други наклонени към празнините и обърнати наопаки. Потърси „Критика на диалектическия разум“ на Льофевр, „Как се каляваше стоманата“ на Островски и „Есета за Хайне“ на Сакристан. Отиде до камината и разкъса книгите спокойно и умело като експерт, направи купчинка от листовете и, нареди върху тях сухи подпалки, а отгоре — цепеници. Огънят лумна и материализираната върху хартията култура пламна, изпълнявайки мисията си да подхранва по-реални огньове.

Да вечерям или да не вечерям, това е въпросът.

— Холестеринът, шефе.

Два часът след полунощ. Валеше силно и нощта донесе мириса на мокър бор; пращенето на горещите цепеници се смесваше с ромона на дъжда върху бръшляна, опънат като зелен килим върху земята в градината. Едно присвиване на червата го изстреля към тоалетната. Пътьом грабна „Случаят с усмихнатия йезуит“, криминален роман от Никълсън, и един вестник. „Предимството да живееш сам е, че можеш да не затваряш вратата на тоалетната“, помисли той, докато се бореше с червата си. На преден план изпъкваха острите му колени и един ъгъл от спалнята, който се виждаше през полуотворената врата. Съжали, че не я бе затворил, защото така не можеше да се съсредоточи изцяло в четивото. Прочете десетина реда от един от най-префърцунените криминални романи, които някога бе вземал в ръка. Убийството на бивша любовница от младини служеше на разказвача като претекст за дълго пътуване към миналото на английски военнослужещ в Индия. Беше невероятна смесица от „Дъждове“ на Бромфийлд^[1] и ориенталската мистика в духа на Хесе и Агата Кристи, в резултат на което се получаваше нов любопитен образец. Когато стигна до точката и мина на нов ред, стомахът му най-сетне се успокои. Напълни бидето и после потърси в литературната притурка статията на Фернандо Монегал, най-добрия испански критик на полския театър, любимец на Карвальо не само заради абсорбционните качества на хартията, а и заради достойнствата на самия текст. Сякаш се бе установил неоценим синтез между хартия и статия. След като свърши, Карвальо се доразсъблече и намъкна окачената до шкафчето хавлия. На пода остана празният панталон и между необходимостта да го вдигне и инстинктивното желание да вечеря нещо Карвальо избра второто. Пред пълния с консерви шкаф се поколеба дали да предпочете по-лесното — една претоплена консерва, или да пристъпи към алхимията на сготвена в ранни зори гозба. Какво да хапне? Задушено с фиде. В хладилника и малкия килер, разположен до шкафа, откри всичко необходимо. Изпържи леко посолената свинска пържола във врящото в пръстена тенджера олио. Прибави картоф на парченца, настърган лук, черен пипер и домати. Събра на купчинка запръжката, поръси я със сол и червен пипер, сетне сложи фидето и го задуши, докато то стана на прозрачни кристалчета. Това бе моментът да налее бульона, така че да покрие с един пръст компактната маса. Щом яденето завря, Карвальо прибави четири резена „владишка“ наденица и малко преди да дръпне тенджерата от огъня, сложи няколко скилидки чесън и червен пипер, запържени отделно. Бе се научил да слага тази наденица във фидето в женския манастир, където се криеше в края на петдесетте години след провала на партийната печатница. Монахините им оставяха храната върху дълга дървена маса; изтъркана от миене, най-красивата маса, която Карвальо бе виждал в живота си, също като извадена от някой натюрморт. От детството си пазеше дълбок и трогателен спомен за монашеските одежди, от времето, когато учеше в училището на монахините в Сан Висенте де Паул.

— Хосе, какъв ще станеш, като пораснеш?

— Светец.

— Като свети Тарзиций?

— Като свети Тарзиций или като света Геновева от Брабант.

— Ти трябва да бъдеш като свети Тарзиций, защото си момче. Света Геновева е била жена.

Тогава все още не разбираше, че и светците имат пол.