Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (27)

— Не се притеснявайте, шефе, ще си сложа сгъваемото легло до телефона.

Бискутер беше готов да прекара нощта почти без да спи, в случай че Ромберг не позвъни до края на деня. Конча Ихар уведоми Карвальо, че може да го приеме след девет. Трябвало да нахрани децата. Във вестника — все същите ежедневни противоречия. От една страна, арестуват представители на крайната левица, от друга, ги освобождават. Следобед подлагат на преследвания крайната десница, а вечер я оставят да действа съвсем безнаказано. Партиите определят своите позиции във връзка с предстоящите избори. Седалището на Фашисткия интернационал се намира в Испания. Все още не е открит трупът на човека, шофирал намереното в река Тордера беемве. „Загадката Петер Херцен: изглежда, че тъй нареченият Петер Херцен е наел колата с фалшиви документи.“

— Тръгвам си, преди да е станало горещо на Рамблас.

— Вечерята е готова, шефе. Бъбреци, подправени с херес, и пилаф.

— Какъв е оризът?

— От американския, дето не се разварява.

— Запази ми го за утре. И не забравяй за обаждането на Ромберг.

— Дявол да го вземе, казвате го тъй, сякаш някой път съм пропуснал да изпълня заръката ви.

По всичко личеше, че днешната вечер с нищо нямаше да отстъпи на вчерашната. Полицията изчакваше демонстрантите, а демонстрантите изчакваха полицията да заеме позиция. Един пияница, черен от мръсотия, викаше някакви въображаеми кокошки: „Кът-кът-кът“, а сетне взе да пее:

Виното на Асунсион

ни е светло, ни червено,

ни цвят има.

Хладни тръпки пролазиха по гърба на Карвальо и той се опита да разбере какво именно го е разтревожило. Може би пияният. Но не точно този.

Виното на Асунсион

ни е светло, ни червено,

ни цвят има.

Няколко дребни монети се посипаха като дъждовни капки по улицата. Никелът проблясваше по гърбиците на паветата или се заклещваше в процепите между тях. Старите певци събираха урожая, без да пропуснат падналите в конския тор монети.

— Хвърли на този.

— А защо на този, а на предишния не?

— Защото този е много стар.

Старци и инвалиди. Хората от пети район надничат от балконите и подбират обекта на своето милосърдие.

— Сигурно е инвалид от войната.

Така казваше майка му. Инвалиди от войната. А старци от какво? Старци от войната. Та кой ли не беше старец от войната? Кой не беше инвалид от войната?

— Благодаря, господине.

Пияният грабна банкнотата от сто песети, която Карвальо му подаде през прозореца на колата. Лицето на мъжа, черно-жълто дори там, където би трябвало да бъде бялото на очите без мигли, се мъчеше да изобрази достойнство и благодарност. Не можеше да гледа направо, въпреки че тялото и изранените му устни се накланяха към Карвальо. Дъхът му вонеше на сладко вино и на смъртник.

— Спи. Пиян е.

— Не. Мъртъв е.

Някой го отдели от групата, наобиколила падналото тяло.

— Това е синът на ония, мурсианците^[1].

Синът на мурсианците, току-що излязъл от концентрационен лагер, живееше благодарение на малкото зеленчуци, които родителите му успяваха да продадат на черно, стига да не ги пипнеше сержантът и да не се нахвърлеше с ритници върху стареца, докато го събореше върху разпилените зеленчуци. Когато беше пиян, синът на мурсианците заставаше на кръстовището между улиците Сера и Ботеля, козируваше и крещеше:

— Франко, мамицата ти!

Майката се втурваше да му запушва устата, бащата го теглеше, а циганчетата от бар „Модерно“ прекъсваха нескончаемото си веселие и наблюдаваха драмата с ококорени очи.

— Беше мъртъв.

— Ще те чуе детето.

Защо ли се стараеха толкова да скрият от него смъртта? Няколко часа по-късно мълчалива върволица се движеше нагоре по улицата към къщата на мурсианците.

— Със сто живота не могат да изплатят злото, което сториха.

— Кои?

— Фашагите!

Понякога се съмняваше, че кварталът е съществувал наистина. В спомените му той изплуваше като беден и сякаш потопен в кисело-сладък сироп град. Обител на унизени и победени хора, принудени ежедневно да молят за прошка, че са се родили. Първия път, когато Карвальо напусна неговите улици, известно време си мислеше, че се е освободил завинаги от състоянието на потънало в праисторическа тъга животно. Но той носеше тази тъга със себе си така, както охлювът носи черупката си, и много по-късно, когато реши да приеме действителността, която го бе направила такъв, какъвто беше, се върна на мястото, където беше прекарал детството и юношеството си. Предишните квартали се бяха превърнали в преддверие на гробище за старите поколения, обречени да умрат сред наслоената влага, докато синовете търсеха убежище в евтините дупки в покрайнините на Барселона. Редом със старците, преживели следвоенните години, бяха останали и хора в зряла възраст, изпълнени с непреодолимо чувство за провал, задето не бяха успели да се измъкнат навреме от тясната, сатанинска клопка на победения град. Срещаха се и пришълци, наскоро дошли марокански заселници и някоя и друга групичка латиноамерикански емигранти, принудени да търсят нисък наем.

Карвальо натисна спирачките. Паркира колата, без да съзнава защо го върши.

— Стигна до дъното, момче.

Каза това и се усмихна. Извади от жабката кутия пури „Монтекристо“ и запали една почти мигновено, сякаш през пурата поглъщаше пламъка от газовата запалка. „Когато умра, заедно с мен ще изчезне споменът за ония години и за хората, които са ме довели на бял свят, като са ми отредили почетно място пред сцената на собствената им трагедия.“ Карвальо не се беше ограничил с ролята на зрител, той бе направил представлението свое и се бе опитал да го завещае на следващите поколения. В деня, в който умря диктаторът, стари и млади изляха на Рамблас страха, който им бе останал. С радост в умовете и в сърцата, ала мълчаливо. Бутилките евтино шампанско се разграбваха в магазините; улиците и заведенията на открито гъмжаха от хора, които търсеха удоволствието да бъдат заедно без огромната смазваща сянка, но все пак мълчешком, благоразумието продължаваше да бъде добродетел, гарантираща посредствено съществувание — последен резултат от възпитанието на терора. Но онова минало му принадлежеше по някакъв начин. Той познаваше езика му. В замяна на това бъдещето, разкрито от смъртта на Франко, му се струваше чуждо, като речна вода, която нито ще пиеш, нито ти се иска да опиташ. Гаузакс, Фонтаниляс — нагаждачите в новата ситуация.

— Ако избухне нова гражданска война, и двамата ще отидат в Бургос.

А Аржеми? В Таити през Швейцария. Ами ти, Пепе Карвальо, къде, по дяволите, ще се денеш? Във Валвидрера, за да си сготвя агнешка плешка „ала Перигор“ или escudella i earn d’olla^[2]. Ще свариш ли зелето заедно с месото? Трябва да помисля. Може, ако месото е малко или пък ако се сложи малко зеле. Иначе вкусът му покрива всичко. Ами ако нямаш необходимото за една escudella? Тогава ще си направя ориз с риба. А представи си, че не е останала никаква риба? Ще сляза пеш по пътя към Барселона, към Рамблас и ще се оставя да ме надупчи някой нисколетящ самолет. А ако хвърлят неутронна бомба? Рамблас ще опустее и човешки лица ще има единствено по кориците на окачените по будките списания. След това ще влязат победителите, а с тях и семето на собственото им унищожение след петдесет или сто години. Истинска гадост. Всичко.