Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (15)

Когато видя Бромуро извън пределите на Монфорте и най-близките около него барове, Карвальо така се удиви, че се разбуди окончателно. Стоеше там, пред вратата на дома му във Валвидрера, облечен в костюм, с връзка и идеално лъснати обувки, в компанията на млад атлет приличащ на флорентинска статуя.

— Може ли да влезем, Пепиньо?

— Дявол да го вземе, Бромуро, за първо причастие ли си се докарал?

— Случаят го изискваше. Доведох ти един приятел във връзка с това, за което ме питаше вчера. Пък и времето е хубаво, а аз никога не съм идвал тук. Та си рекох: „Почивен ден и разходка извън града. Я иди да видиш Пепиньо“.

Младият атлет явно притежаваше професионална подозрителност, защото се вмъкна в къщата, оглеждайки всички ъгли, и дори се върна към вратата, за да погледне отново градината. Сетне последва Карвальо и Бромуро, но не се отпусна в креслото, а само се облегна и взе да изучава детектива с преценяващ поглед.

— Този приятел знае всичко, свързано с уреждането на сметки между сводници, мацки, кофти клиенти и все от тоя род. Питай го каквото искаш.

— Да не би да държи агенция за сводници?

— Не, той самият е сводник, но от по-висшите кръгове. Професионален киноактьор. От онези, дето се хвърлят от стълбите и се блъскат с коли. Атлет. Покажи си мускулите на моя приятел.

Младият атлет отклони предложението, като махна с якото си ръчище, а по лицето му пробяга усмивка.

— Не сте дошли да правите гимнастика. Много добре. Бромуро сигурно ви е обяснил за убития от Вик, оня с дамските пликчета и всичко останало. Какво знаете за случая?

— Нищо.

— Не е ли било уреждане на сметки?

— Никога не убиваме клиента. Най-много да го посплашим, ако прекали с някое от момичетата — например ако го бие или нещо такова. Между нас работата стига до кръв само когато някой се намеси в играта на другиго или нещо подобно. Но да пречукаш клиент, това е все едно да убиеш кокошката, дето снася златни яйца.

— А какво ще кажете за пликчетата в джоба?

— И това ми звучи невероятно.

— Това ваше лично мнение ли е, или имате доказателства?

— Изяснете се.

— Питам дали го казахте, защото така мислите, или сте проверили сред колегите от занаята.

— Поразпитах. Отговориха ми. И нищо.

— А извън Барселона?

— Извън Барселона няма нищо. Дребни пороци в някои промишлени селища, но ние знаем всичко. Рано или късно всичко се узнава.

— Страхотен е, Карвальо. Всичко знае. Викат му Златния чук, защото оная работа му кълве яко.

Левентът отново махна с ръка, без да сдържа самодоволната си усмивка.

— Всеки би казал, че се занимавам само с разврат и използвам жените. А аз си имам занаят. Това с жените беше само в началото, когато още не се бях установил, а сега го правя само от време на време.

— Той започна по вечеринките, правеше стойка на някоя табуретка или на ръба на монета от пет песети. Жалко, че не иска да ти покаже мускулите си. След неговия номер всички момичета падаха в краката му. Тук авантюрка, там момиче, което се предлага. Той веднага разбра как стоят нещата и оформи добра групичка. Колко мацки въртиш, а, Чук?

— Шест-седем. Човек не трябва да се увлича, защото после не издържа, а и конкуренцията е голяма. Освен това днес жените не се управляват така лесно, както по твое време, Бромуро. Тогава — два-три шамара и всичко върви като по вода. Сега към всяка трябва да имаш индивидуален подход. Ще глезиш синчето на една, ще вразумиш друга, трета има парализирана майка и трябва да й се намери масажистка. Има ги и епилептички. Е, и шамарите не са излишни, но не са единственото средство. Трябва да им осигуриш охраната full-time^[1].

— Вие накрая ще основете профсъюз бе.

Карвальо бе сигурен, че стомахът му би смлял дори лунни камъни, но не и сводници. Приличаха му на кърлежите при кучетата, отвратителни насекоми, които пълнеха търбусите си с чужда кръв. Атлетът имаше физиономия на зло агне и беше наивен като компютър.

— Да се върнем към убития. Защо полицията е обяснила, че става дума за уреждане на сметки?

— Откъде да знам? Това е чиста глупост.

— Но някой ден може да хванат някого от вас и да го накарат да плати всички сметки.

— Трябва да си много застрелян, за да платиш тия сметки, а и тая работа насила не става. Когато хванат някой джебчия, лепват му всичките възможни кражби. Но те самите знаят, че сводникът не убива клиенти. Може да пораздрусаш някого да му ритнеш един в слабините или да го шантажираш, макар че такива случаи са редки, защото спокойствието на клиента е по-доходно, отколкото шантажът. Намират се разни младоци, дето се мислят за много хитри и искат да си напълнят гушката за няколко дни. Тия трябва да ги гониш и ние сме най-заинтересуваните.

— А дамските пликчета?

— Това го има само в романите. Слушайте мен.

— Не е ли на мода?

— Спомням си само случая с един дрисльо, от тия, дето хващат момичето и го карат да прави какви ли не мръсотии. Ако й харесва — нейна работа. Ама ако не иска, той няма право да я насилва. Та един чичка го прекали веднъж. Предупредихме го, той пак, с друго момиче, после с трето. Един ден му взехме гащите, напълнихме ги с изпражнения и му ги изпратихме вкъщи с една картичка: „За спомен от Пурита“. Повече не се весна.

— Е, Пепе, няма ли да полеем моето посещение?

— Какво искаш, Бромуро?

— Чаша вино, от онова, което ти пиеш.

— А вие?

— Аз не пия, благодаря. Ако почна рано сутрин, няма да издържа до вечерта, а работата ми е нощем. Вода. Ако може, негазирана. Или парченце круша.

Карвальо донесе от избата една бутилка „Кот дю Рон“; 1969 година. Бромуро следеше подготовката по отварянето и адамовата му ябълка подскачаше, като че ли му предстоеше да преживее дивно приключение.

— Пепиньо, нима отваряш тая бутилка заради мен? И пише на френски!

На утринната светлина виното изглеждаше леко сънливо, като лице на момиче, което пази мириса на топли чаршафи, а гласът му е все още унесен. Светлината на Валес придаваше на червената течност цвят на череша, а белезникавият език на Бромуро сякаш размътваше виното, докато го вкусваше.

— Ама винце, Пепиньо! Един път! А после какво ще пия? Всичко останало ще ми се струва вода от чешмата.

— Това е като първото причастие, Бромуро.

— Мога ли да я изпия цялата?

— Изпий я.

— Нищо не ми дължиш, Пепиньо. Това, което направи за мен, струва колкото всички пари на тоя свят. Когато бях в Синята дивизия, веднъж ни дадоха каса германско вино, от Рейн. Бяло, великолепно. Но бяхме неопитни и не можахме да го оценим. Намериха се и такива, които казаха, че не струвало колкото „Валдепеняс“^[2]. Млади и глупави. Дадоха ни го за Коледа, преди да тръгнем за руския фронт. После ни наредиха да се строим, защото щял да минава Муньос Грандес. Най-трезвите приличаха на наклонената кула в Пиза. Муньос Грандес мина пред нас, като че ли бе глътнал бастун, и не пожела да види онова, което виждаше. „Да живее Испания!“, извика един тъпанар, за да ни стресне и да застанем мирно, но вместо това изпопадахме един връз друг, като се пукахме от смях и се напикавахме, истина ти казвам, напикавахме се. Стомасите ни вряха, оная работа ни беше измръзнала от студ. Пък туй е лошо, Пепиньо, много лошо.