Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Карвальо (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
La soledad del manager, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,7 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране и форматиране
Еми (2017)
Корекция
plqsak (2017)

Издание:

Автор: Мануел Васкес Монталбан

Заглавие: Самотата на мениджъра. Пианистът

Преводач: Катя Диманова; Христина Костова

Година на превод: 1992

Език, от който е преведено: Испански

Издание: Първо

Издател: ДФ „Народна култура“, София

Град на издателя: София

Година на издаване: 1992

Тип: Роман

Националност: Испанска

Печатница: ДФ Полиграфически комбинат, София

Излязла от печат: април 1992 г.

Редактор: Мариана Китипова

Технически редактор: Олга Стоянова

Рецензент: Красимир Дамянов, Мариана Китипова

Художник: Николай Пекарев

Коректор: Стефка Добрева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/2506

История

  1. — Добавяне

Телефонни обаждания — полицията: „Явете се веднага“; Гаузакс: „Искам да се срещна с вас“; Фонтаниляс: „Спешно трябва да поговорим“; Конча Ихар: „Ако е необходимо, ще намина през кантората ви“. Гаузакс го прие, седнал в директорското кресло, тапицирано с великолепна кожа, и ограден от трима души, очевидно чужденци. Те наблюдаваха Карвальо, а междувременно мозъците им бързо пресмятаха всичко, което може да се пресметне у един човек.

— Каква каша само забъркахте!

Въпреки упрека и повишения тон Карвальо бе на мнение, че този път се обръщат към него по-възпитано.

— Ако не беше прекомерното ви усърдие, сега Дитер Ромберг щеше да е жив.

— Аз не съм хвърлял колата му в реката, нито съм виновен за изчезването му.

— Никой не е хвърлял тази кола в реката. Сигурно е паднала и тялото ще се появи тия дни. Във всеки случай Дитер сигурно се е стреснал от шума, който вдигнахте с абсурдното си разследване.

Гаузакс погледна към стоящите около него и произнесе на английски:

— Желаете ли да му кажете нещо?

Единият от мъжете, с властния вид на изоставил паството си уейкфийлдски викарий[1], се обърна към Карвальо на чудесен английски език, като провличаше напевно думите:

— Знам, че разбирате английски. Нашата компания е много обезпокоена от цялата тази история и бихме искали да я прекратим веднъж завинаги. Вие знаете колко са неприятни тези неща. Ако в дома на млекаря се вдигне скандал, разчува се из цялата улица, из целия квартал, и млекарят губи клиентелата си. Ако избухне скандал в компания като „Петни“, разчува се из целия свят. В момента никой не е заинтересуван от продължаването на това нелепо разследване, особено сега, когато то причини, макар и косвено, смъртта на един невинен човек. Разбираме вашата професионална и материална заинтересуваност и сме готови да ви обезщетим, стига да прекъснете работата си. Две хиляди лири стерлинги. Добре ли е? Колко излиза в песети?

Гаузакс направи изчислението и изрази одобрението си с подходящ за тази цел тон:

— Цели триста хиляди песети. Великолепно предложение, господин Карвальо.

— А ако ви поискам десет хиляди лири, какво бихте казали?

— Може би нищо, но ще си помислим най-лошото. — В гласа на викария звучеше ирония.

— Бихте ли ми ги дали?

— Би било нечестно от ваша страна.

— „Петни“ не може да дава уроци по честност никому.

Викарият премигна с очи и се взря в лицата на колегите си. Двамата англичани свиха рамене.

Гаузакс помоли:

— Оставете ме насаме с господин Карвальо.

Трите чифта блестящи обувки изчезнаха. Гаузакс предложи малцово уиски на Карвальо.

— Можете да изкарате повече пари от тези, които ви бяха предложени, но не и сумата, която споменахте. Разбирате ли ме? Като се има предвид фактът, че ние сме заинтересувани да приключим със случая, че вие — да извлечете максимална изгода от него, можем да стигнем до четири хиляди лири, извинете, до петстотин или шестстотин хиляди песети. Но не прекалявайте, Карвальо. „Петни“ са готови да проявят разбиране, но са и могъщи, а и в момента испанската полиция се е настроила против вас.

— Защо Дитер Ромберг напусна така внезапно „Петни“? Защо ми съобщава за пристигането си така, сякаш се крие? Защо пътува до Испания под чуждо име и не със своята кола, а с взета под наем? Защо колата се появява в една почти безводна река, при това, без да е паднала от автомагистралата? Защо не е намерено тялото на „удавения“ в почти пресъхналата река? Защо се стремите да наложите обяснението, че е било нещастен случай? Защо сте склонни да ми подарите шестстотин хиляди песети, за да спра разследването? Мисля, че това е великолепно резюме на положението.

— Ето каква ще бъде официалната версия след няколко часа и тя ще бъде най-добрата. Ромберг е изпаднал в дълбока депресия. Всъщност не се е възстановил след смъртта на съпругата си. И не само напуска „Петни“, но и променя името си и решава да тръгне да пътешества по света, за да открие себе си. Явявате се вие и смесвате случая „Жума“ със случая „Ромберг“, без да има доказателство, че между тях съществува някаква връзка. Ромберг е тръгнал за Барселона, за да изясни недоразумението и да изпълни по този начин дълга си пред паметта на своя добър приятел Антонио Жаума. По пътя, без никога да узнаем защо, пада в реката и изчезва. А може и да се появи жив и здрав след месеци, години, току-виж, е използвал тази уловка, за да избяга от всичко и от всички, като инсценира собствената си смърт. Мисля, че това също е отлично резюме на положението и вероятността то да се наложи е доста по-голяма. За общественото мнение подобно обяснение е напълно убедително, особена ако никой не е заинтересуван да вижда призраци там, където ги няма.

— А вдовицата на Жаума? А семейство Ромберг?

— Те приемат версията на „Петни“. Единствената възможна версия. Утре сутринта ви чакам тук в десет. Искам подписано от вас заявление, че приключвате със случая „Жаума“ и случая „Ромберг“ и приемате официалната версия. А при мен на тази маса, до тази ръка, повтарям, до тази ръка, ще има чек за половин милион песети.

— Вие знаехте ли, че Жаума е открил „липса“ от двеста милиона песети в последния отчет?

— Откъде измъкнахме тази глупост? От сметките на някой домашен счетоводител на Жаума ли?

— „Петни“ са били уведомени за тази грешка. А вие? Защо не попитате уейкфийлдския викарий?

— За какъв викарий ми приказвате?

— За оня тип, дето искаше да ме подкупи. Попитайте го и утре в десет ми пригответе отговора тук, до тази ръка, повтарям до тази ръка.

Гаузакс очевидно се смути. Карвальо се завъртя на пети и се отдалечи, подмятайки на Гаузакс през рамо:

— Внимавайте, Робеспиер.

И прихна. Смехът го напушваше на пориви, докато вървеше към кантората на Фонтаниляс.

— Драго ми е да ви видя. Ама в каква каша ме забъркахте!

— Не се вълнувайте, господин нотариус.

— Какво казвате? Аз не съм нотариус.

— Имате вид на изтъкнат нотариус и вълнението никак не ви подхожда. Кротко, приятелю, кротко.

Седна, без да иска разрешение, и сложи ръце на коленете си. Фонтаниляс бе натиснал бутона на диктофона, сякаш се канеше да предаде някакво нареждане, и все още не можеше да се отърси от изумлението си, породено от безцеремонността на Карвальо.

— Сега ще ми кажете, че съм вдигнал голяма олелия. Че всичко е изяснено и услугите ми вече не са нужни.

— Ще ви платим необходимото.

— И нещо отгоре.

— Ако в това е проблемът, и нещо отгоре.

— Защо?

— Защото хората имат право да живеят спокойно, а откакто вие възкресихте случая „Жаума“, никой не живее спокойно. Най-напред бедната Конча. После дойде нещастието с Ромберг, предизвикано косвено от това проклето разследване.

— А вие? И вие ли жадувате за спокойствие? Нали именно вие в качеството си на известен адвокат и бъдещ политически лидер от Центъра, както прочетох в един вестник, оказахте натиск върху властите, за да открият убиеца на Жаума на всяка цена, каквото и да струва?

— Аз действително използвах приятелските си връзки, за да подтикна разследването. Струваше ми се, че така ще помогна на Конча да възвърне спокойствието си. Познавам я и съм уверен, че няма да се примири, докато всичко не дойде на мястото си. Вече всичко си е на мястото, Карвальо. Полицията разполага с показания, които, колкото и неприятно да е за Конча, разкриват, че Антонио е умрял с пликчетата в джоба, така че сам разбирате… А Ромберг няма нищо общо, абсолютно нищо общо с това.

— Казвал ли ви е някога Жаума, че от три-четири години в отчетите на „Петни“ в Испания липсват по няколко милиона? Знаете ли, че тази година изчезналите милиони са двеста?

— Никога нищо не ми е казвал и ме учудва, че „Петни“ не са си дали сметка.

— Напротив, дали са си. Жаума всяка година е докладвал за това.

— Абсурд. Нима компания като „Петни“ би допуснала такова нещо?

— Там е въпросът.

— Седнете и почакайте.

Светлината като че ли пълнеше с прашинки очите, а може би самите очи се подготвяха за действителността, от която се бояха. Канцеларски мебели от три епохи: от неокласиката на лакираното дърво до изпълнения с кух екот метал, без да бъдат отминати промеждутъчните образци, останали от неудачните опити да се обзаведат деловите помещения в духа на Холивуд от четирийсетте години. Пишещи машини върху метални масички на колелца. И най-вече хора, хора, които отминават, хора, които остават, изпълнени с чувство, че е завинаги. Цивилните полицаи сякаш съответстваха — в зависимост от възрастта — на различните стилове мебели. Някои от тях бяха пред пенсия — лакирани от матовия блясък на годините, с мустачки, които те се бяха научили да подрязват още през войната, но и досега продължаваха да се грижат за всеки бял косъм, за да съхранят това странно насекомо с правоъгълни крилца, забодено върху киселата мутра. После идваха четирийсетгодишните, почти всичките с атлетическа фигура и шкембе, полицаи, обучени в култ към франкисткия ред, единствения, който познаваха. Претоварени, намръщени, недоволни, че часовете им се изнизват ден след ден сред тълпа губещи и победени хора. И накрая — младоците, почти момчета, дългокоси или с вид на млади банкови служители, които се държат естествено, но у тях се усеща желязна непреклонност. Випускници на провинциални юридически факултети, те бяха дошли в полицията след провала си на конкурсите за инспектори, или като деца на бивши фалангисти превърнали своята професия в мистично служене на бащините идеали. Имаше и такива, които се вдъхновяваха от американските телевизионни сериали и вървяха след образа на агентите от ФБР, както децата на Хамелин са следвали хитроумния флейтист. Чиновнически лица, машинална агресивност — машинална като сръчността на дърводелеца или водопроводчика, способност да удрят и с лекота да забравят, уверени, че на ударения не му остава нищо друго, освен да приеме условията им. Младежи, откраднали коли, джебчии, клептомани, проститутки, депилирани педерасти с изкуствени мигли, хленчещи съседки с драскотини по страните, старик, намушкал младата си племенница, ловец, стрелял по жена си преди откриването на сезона. Не всички от тях си отиваха, след като се подпишеха в книгата, където фигурираха всички произшествия. Някои оставаха в дъното на коридора и през процепа на късно затворената врата се промъкваха викът, протестът, заплахата, отекнали в стая без прозорци и без друга светлина освен тази, която виси от тавана като бесило над губещия. Когато арестуваните се връщаха от дъното на коридора, със следи от побоя, с ръце, събрани в белезниците и със съкрушен вид, човек би казал, че току-що са били причестени насила. Карвальо ги изпращаше с очи до последната врата с матово стъкло, до която стигаше погледът му. Но той знаеше пътя нататък. Лабиринтът от канцеларии изчезваше внезапно, за да стори място на циментовото обкръжение; стъпалата се спускаха надолу към студения и влажен ад с отворена или затворена решетъчна врата. Нататък следваше коридорът с единичните килии от двете страни и накрая беше клозетът, където мръсотията изключваше възможността дори да се изкъпеш и където миризмата на хлор не беше в сила да превъзмогне смрадта на най-тъжната и отчаяна урина в света. „Вратата!“, ще извикат отгоре, а долу униформен полицай ще отвори с предпазливостта на нощен пазач вратата в очакване на задържания и на съответната инструкция. Изолиран. Не го слагай в номер четири. В килията арестуваният ще дойде на себе си и ще разбере колко е загубил в тази игра с ясното съзнание, че не е било възможно да я спечели. И няколко часа да са, нещо от теб вече е отнето и никой не ще ти го върне — стоиш пред пропастта и трябва да скочиш от брега, към който смяташ, че принадлежиш, на брега, където полицаите те чакат. Навярно може да се сравни с усещането, което има човек преди и след първото насилие, упражнено върху него.

— Значи Карвальо, а?

Някой го беше потупал почти приятелски по рамото. Той вдигна очи и видя лицето на комисар от испанската полиция, какъвто биха го представили в чужд филм, който испанското национално радио вероятно би обявило за антииспански само защото е антифранкистки. Комисарят, приличащ на второстепенен холивудски актьор, отмина. Минутите — дълги и протяжни — напомняха на Карвальо, че времето, прекарано тук, на неудобния стол, може да продължи цяла нощ, без сън, с единствената възможност да направиш няколко крачки по коридора от врата до врата. Бяха оставили при него, като заложник, един ловец, устроил лов на собственото си семейство. Невзрачен шофьор, който гледаше окованите си ръце и плачеше неумело, без сълзи, а ноздрите сякаш щяха да се пръснат от хълцане.

— Ремей! Бедна ми Ремей!

— Бедна ми Ремей! Бедна ми Ремей! Да беше помислил, преди да стреляш по нея.

— Ремей! Бедна ми Ремей!

Ловецът продължи да се вайка, без да обръща внимание на смъмрилия го млад инспектор, който минаваше в момента. Вдигна зачервени очи към Карвальо:

— Двайсет и пет години сме женени и никога не съм попадал тук! Не съм идвал тук даже и за паспорт. Та за какво ли ми е паспорт? Имам си една виличка. Там прекарваме неделите.

— Убихте ли я?

Каза „не“ с наведена глава и непрестанното му хлипане изтръгна сълзи от незнайни дълбини:

— La nena! Tambe he ferit la nena![2]

Сега риданието му изглеждаше по-нормално или поне по-непринудено и богато на сълзи и секрети. Човекът затършува за носна кърпа, но не намери. Карвальо взе бял лист хартия от една маса и му го подаде.

— Ще ви се скарат!

— Избършете се.

Човекът в белезници се изсекна с едната ръка, докато другата висеше безжизнено до нея.

— Горкичката! Все ми възразяваше. Реших да иззидам огнище в градината, за да печем месото на дървени въглища, защото вътре сме на газ, а печеното на газ не е същото. Купих тухли от ония, дето не горят. Как им викаха?

— Огнеупорни.

— Точно така, огнеупорни, и поръчах на един ковач да ми изкове хубава желязна скара. Скара като за цял полк, защото понякога се събираме двайсет или двайсет и пет души. Я годеникът на малката, я брат ми с децата, така де. А и за паеля става, защото сега печките не струват. Никой не мисли, че понякога ще ти се прииска да си сготвиш една паеля. А на какъв огън да я сготвиш? Ремей все повтаряше: „На тия печки човек не може да сготви ориз за повече от шест души. Все трябва да бърза и накрая оризът не струва“. Хубаво. Тогава ще ти направя огнище навън. Взех да редя тухлите, а тя: „Не, не там, пушекът ще влиза вътре, а после пак аз ще чистя, нали!“ Дявол да я вземе, ха тук, ха там, станах вир-вода. А циментът вече забъркан, дигнал съм и половин стена тухли. Ритнах тухлите, а тя се развика, че съм бил побъркан. „Estas ben boig! Estas boig com la teva mare!“[3] И като започна, не спря. Майка ми такава, баща ми онакъв. А дъщерята помежду ни. По дяволите! После какво стана и аз не знам: искаше ми се да млъкнат и двете, да спрат да мърморят, че ми надуваха главата. Нахвърлих се върху им и те хукнаха към вратата на градината и оттам пак взеха да нареждат. И ви се кълна, кълна ви се, господине, не знам как съм влязъл вкъщи и как съм грабнал пушката. Исках да млъкнат. Само да млъкнат. А Ремей стои до вратата и не спира: „Araa ve aquest mal parit amb l’escopeta!“[4]. Натиснах спусъка и те побягнаха, но аз не исках те да избягат, стрелях още веднъж, после пак и те паднаха. Олеле, майко, майчице!

— Хосе Карвальо Лариос!

— Да.

— Последвайте ме.

Единайсет часът вечерта. Три часа чакане.

— Тоя какво, да не е убил жена си и дъщеря си?

— Само ги е ранил.

— Тежко ли?

— Момичето да. Жената има повърхностна рана и е много уплашена. Влезте.

Комисарят, който го беше потупал по рамото, седеше в дъното на стаята.

— Ще свършим много бързо, ако ни помогнете. Искам пълни показания за връзките ви с Ромберг и причината за неговото пътуване до Испания под чуждо име. Или поне всичко, което знаете за случая.

Карвальо започна от началото, тоест от Съединените щати. Комисарят четеше някакви книжа, които несъмнено нямаха нещо общо с Карвальо.

— Вие не знаете ли, че един испански поданик не може да служи в организация като ЦРУ без разрешение?

— Започнах като преподавател по испански, без да знам, че работя в ЦРУ, после играта започна да ме забавлява. Когато се отказах, обясних как стоят нещата в две министерства — на външните и на вътрешните работи.

Продължи разказа си до последния разговор със зетя на Ромберг и подаде получената от Бон телеграма, подписана от Дитер.

— Ще си имате големи неприятности, ако не оставите тоя случай. Делото „Жаума“ е приключено. Убиецът е задържан. Признал си е всичко. Някакъв хлапак от Вик. Жаума влязъл в крайпътния бар, собственост на тъщата на младежа, и взел да закача жена му. Вярно, че малката е местна уличница, а мъжът й измъква париците, които тя изкарва в леглото. Но Жаума прекалил и момичета се оплакало на мъжа си. Спречкали се. Останалото можете сам да си представите. Що се отнася до Ромберг, или е в реката, или е инсценирал всичко и е изчезнал.

— В тая река и консервена кутия не може да се удави.

— Не мислете така. Тази година валя много и има вода. Както и да е. Моята задача е само да ви предупредя. Всички краища на конците са завързани, и то добре завързани[5]. Вие ще дадете показания за Ромберг, аз ще ги прочета и ако съвпадат с това, което вече ми казахте, ще ви пусна да си вървите. Но повтарям, не говоря от свое име, а предавам онова, което ми е наредено отгоре.

Посочи с пръст тавана и всички присъстващи вдигнаха очи в тази посока. Млад полицай затрака с два пръста на машината. Оскъдният му словесен запас му пречеше да придаде нужната форма на свидетелските показания на Карвальо и непрекъснато грешеше, започна да нервничи и да се ядосва. Най-сетне Карвальо взе да му диктува, без да пропуска точките и запетаите. И един час по-късно, вече след полунощ, комисарят се залови да чете старателно документа под заинтригуваните погледи на Карвальо и полицая машинописец.

— Добре. Вървете си. Но помнете какво ви казах.

— Тук ли е убиецът на Жаума?

— Току-що го разпитаха.

— Свалиха ли го в килията?

— Не още. Разговаря с тъща си.

— Мога ли да го видя?

— Да го видите да, но не и да разговаряте.

В един кабинет разплаканият ловец разговаряше с жена на зряла възраст. Представи я като своя сестра — петдесетгодишна, все още хубава и свежа, с отлично разпределени двайсет и пет килограма над нормата. В другия ъгъл Пако Мошеника, усмихнат и високомерен, разговаряше с тъща си. Изтъркан джинсов костюм. Дълга къдрава коса. Физиономия на красавец от стара пощенска картичка. Издържа погледа на Карвальо с предизвикателен вид. Беше спокоен. Уверен в себе си. Самонадеян.

— Защо го наричат Мошеника?

— Заяви, че носел този прякор още от малък. Крадял кокошки на село, в Андалусия. След това родителите му емигрирали в Каталония. Има досие на дребен престъпник. После се оженил за дъщерята на собственичката на един бар и се поукротил. Поне не крадял, макар полицията да е знаела, че кара жена си да проституира.

— Селски сводник, а?

— Има ги навсякъде.

Младият инспектор му пожела лека нощ. Карвальо мина покрай бдителния поглед на дежурния при входа и пое с пълни гърди свежия нощен въздух на улицата. Усещаше глад и жажда, сякаш не беше ял и пил от няколко дни. Усещаше и брадата си пораснала, като че ли не се бе бръснал цяла седмица. И всичко това за четири часа арест. Отправи се към колата си, паркирана близо до кантората му на Рамблас, и едва изминал петдесет метра на свобода, чу гласове и забързани стъпки зад гърба си. Бискутер и Чаро се хвърлиха истерично върху му.

— Добре ли мина всичко, шефе? Как се отнесоха с вас?

— Пепе, миличък Пепе! О, Пепе!

Устните на Чаро обходиха със ситни целувки цялата география на лицето му.

— Е, прекалявате! Та аз бях вътре само четири часа!

— Там знаеш кога влизаш, ама не и кога ще излезеш, шефе.

— Бискутер е прав. Обади ми се и цяла нощ не съм мигнала!

— А клиентите ти?

— Да вървят по дяволите!

— Ама каква вечеря съм ви приготвил, шефе, пръстите да си оближеш!

Почти тласкан от Бискутер и Чаро, Пепе стигна до бюрото с укрепнал дух, макар че през целия път трябваше непрекъснато да отговаря на въпросите им. Вечерята се състоеше от сепии, сготвени с картофи и грах, и бутилка „Монтесильо“. Чаро също хапна, макар че поиска само сепия без никакъв сос, като преди всичко пи, без да обръща внимание на критичните забележки на Карвальо относно неразумните й диети. Бискутер и Карвальо изпушиха по една пура „Монтекристо“.

— Вдовицата звъня сто пъти.

— Коя вдовица, на Франко ли?

— На Жаума, шефе. Много, много пъти. Било важно да ви види още днес.

— И утре е ден.

— Нунес също се обади. Каза, че ще ви чака в „Сот“, ако излезете от затвора до три часа.

— Не съм бил в затвора, Бискутер.

— За мен е едно и също. Никога не съм влизал в участъка, без да прекарам след туй поне шест месеца на топло.

— Ще разменя две думи с Нунес и после се прибирам веднага. Домъчня ми за домашния уют.

— Тази нощ няма да те оставям, Пепиньо. Ще дойда с теб.

— Както решиш.

Докато слизаха по стълбите, Чаро го беше прегърнала през кръста и го целуваше по рамото през дрехите. Когато спря пред входа на „Сот“, й каза да го чака в колата. Нунес го пресрещна и двамата се уединиха в един ъгъл. Карвальо му разказа за последните си премеждия. Някой бе доставил на полицията убиец, а тялото на Ромберг може би никога нямаше да се появи.

— Всичко зависи от вдовицата. Ако тя се откаже, аз нямам никакво законно основание да продължа разследването.

— Ще се опитам да я попритисна.

— Няколко дни, една седмица. Нужна ми е само една седмица. Поне да разбера дали съм сбъркал.

В една от групичките видя момичето, посетило го заедно с младежа, който му бе разказал историята за привидението на шосето.

— Къде е годеникът ти?

— Не ми е годеник. Просто сме приятели. Не е тук.

— Жалко. Можех да използвам случая, но тази нощ съм зает.

— До края на годината има повече от двеста нощи.

— Хайде да вечеряме заедно утре.

— О, какво е това бързане! Ще видим, ще видим, ще си помисля.

— Обади ми се.

Когато Карвальо се запъти към изхода, момичето обърна към него усмихнатото си лице. Нунес приличаше на домакин, който изпраща своя гост.

— Правете се на ударен. Не отговаряйте на обажданията на Конча. Аз ще й кажа, че сте зает с някакви издирвания извън Барселона.

— И няма да излъжете.

— Заминавате ли?

— Отивам на екскурзия. Иска ми се да видя една река и един град, известен като гнездо на реакционери.

— Вик?

— Точно така.

Чаро се притисна към него разгорещено и остана така през целия път. Карвальо бе съблечен още в тъмния вестибюл на къщата, сетне почувства устните на жената, които го накараха да потръпне от възбуда. Чаро отстъпваше бавно, без да се откъсва от него, и като стигна до дивана, внимателно накара Карвальо да седне и го обгърна с краката си. Съзнанието му се раздвои между надигналото се желание и настойчивия поток мисли, които все не успяваха да се конкретизират.

— Хареса ли ти? — прошепна Чаро в ухото му, изпълнена със съзнанието за добре свършена работа.

— Ами…

— Ама че безочие!

Бележки

[1] Има се предвид героят от романа „Уейкфийлдският викарий“ на английския писател Оливър Голдсмит (1728–1774). — Б.пр.

[2] И дъщерята! И дъщерята раних! (катал.). — Б.пр.

[3] Ти си смахнат! Смахнат си като майка ти! (катал.). — Б.пр.

[4] Гледай го този проклетник, сега пък с пушката идва! (катал.). — Б.пр.

[5] Известна фраза на Франко, произнесена малко преди да умре, с която намеква, че и след смъртта му всичко в Испания ще бъде както преди. — Б.пр.