Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (22)

Несравнимо бе усещането за лекота и безтегловност, с което Карвальо напусна клуба за висши служители с разклатено здраве. Струваше му се, че порите наистина поемат повече и по-добре въздуха, а когато се заизкачва към кантората на Биедма, профсъюзния адвокат; краката му сякаш имаха някаква тайна причина да пристигнат колкото се може по-скоро. В приемната група работници слушаха разяснения за някакъв трудов конфликт, разглеждан сутринта в Магистратурата по труда. Една секретарка пишеше на машина в ъгъла, под плакат, изобразяващ символа на португалската революция: момченце протяга ръка, за да вземе подаващия се от пушката карамфил. „Вземи пушката и остави цветето — помисли си Карвальо, — иначе някой ден ще стрелят по теб и тогава ще откриеш с изненада, че това не е било карамфил, а куршум.“ Работниците разискваха закриването на цех в някаква фабрика за санитарни изделия…

Апартамент в Енсанче с цветни мозайки, запушена камина от алабастър, високи резбовани врати, лакирани в синьо. Сред морето от син лак зейна правоъгълник и Биедма — висок, едър, с големи и широко отворени очи на цилиндричното си лице, го изпълни почти изцяло. Работниците млъкнаха и го поздравиха с уважение, достойно за лекар. Карвальо се гмурна в синьото море от лак, а Биедма остана зад него, за да размени няколко думи със събралите се. Кабинетът беше удобен, пълен с канцеларски мебели от четирийсетте години, твърде подобни на тези в кантората на Карвальо: дървена кантонерка, остъклена библиотека, два фотьойла с протрита на седалките и облегалките мушамена тапицерия. На писалището цареше бъркотия, но тя като че ли загуби значение, когато Биедма седна полека и опря лакти. Ръцете му приличаха на архитрави, поддържащи тялото, и той бавно, с дълбок и мек глас, затвърди усещането за уравновесеност, излъчвана от лицето му и нарушавана единствено от издайнически тик на смръщения поглед, който се устремяваше към несъществуваща точка на североизток.

— Току-що бях на сауна с Фонтаниляс.

Биедма се усмихна.

— И какво? Безплатно ли ви излезе?

— Не го попитах дали му дължа нещо.

— Ще ви прати фактура.

Биедма отново се усмихва и лицето му с черти на братовчед на Луи XV придоби детско изражение.

— Винаги си е бил такъв. Като студенти непрекъснато имахме нужда от пари. Никой от нас не беше от особено богато семейство. Може би само Виласека, неговият баща беше нотариус. Всички останали какво ли не измисляхме, за да изкараме по някоя пара — частни уроци, продажба на книги по домовете. Не че ни липсваше основното. Имахме нужда от джобни пари. Кой повече, кой по-малко, всички си играехме на частни търговци. Фонтаниляс беше изключение. Отиваше при момичетата от Философския и Филологическия и им продаваше найлонови чорапи и контрабандни френски парфюми. Дори заши две ленти от плат върху подплатата на сакото си. Разкопчаваше се, разтваряше го и вътре лъсваше цяла изложба от часовници, запалки, чорапи. Хвалеше стоката си из двора на висок глас: „Часовници, запалки, хайде насам, кой ще си купи“.

— Сега е богат.

— Много богат.

— А вие не сте.

— Не съм.

— Но ще идете на небето, а на него сигурно ще му се наложи да прекара известно време в чистилището.

— Все за това си мисля.

— Защо сте толкова „червен“?

Подозирайки, че му се подиграват, Биедма забрави за момент тика с очите и се загледа в ленивото лукавство, което се четеше в погледа на Карвальо.

— Защото съм последователен. Всички ние навлязохме в политиката еднакво. И Фонтаниляс, и Аржеми, такива, каквито ги виждате сега, навремето също рискуваха, печатаха и разпространяваха пропагандни материали. Организираха семинари по марксизъм, да, да, така беше. На Фонтаниляс дължа първото обяснение на закона за търсенето и предлагането. Винаги пръв научаваше всичко, пръв го прилагаше на практика и пръв го забравяше. Всичките ми приятели изоставиха навреме политическата логика или се закотвиха на едно място като Нунес, който остана верен за цял живот на една революционна, а днес открито реформистка партия; верен, защото е обвързан и духом, и телом с партията или пък не иска да наруши сантименталния обет, който й даде преди почти трийсет години. Трийсет години! Да, почти. А аз останах верен на логиката, която свързва политическото действие с желанието да се промени историята в прогресивна насока, при това възможно най-бързо, без да изпадам в съглашателството, с което догматиците обикновено се стремят да прикрият революционната немощ.

— Вие не сте единственият „червен“. Виласека също изглежда революционно настроен.

— А, той е такъв сноб! Сноб интелигент. Премина през всички разновидности на ултралевичарството, а сега е открил анархизма. Аз съм такъв, какъвто бях през хиляда деветстотин и петдесета година, но служа на историческата необходимост от хиляда деветстотин седемдесет и седма — марксист-ленинист.

— Според вас излиза, че Аржеми, Фонтаниляс или Жаума са безобидни ренегати, Нунес — непоправимо закостенял, а Виласека — сноб. Изглежда съвсем лесно.

— Не бих казал, че Аржеми, Фонтаниляс или Жаума са ренегати. Просто не изневериха на произхода и обществените си интереси и се върнаха в лоното на буржоазията, за да си намерят възможно най-доброто място. Нунес използва политическата дейност, за да не се окаже напълно извън играта, а Виласека е прекалено любопитен, бърка се, без да му е работа, и в историята, и в политиката.

— А Доронсоро?

— Той е писател, творец, от тия, дето е най-добре да ги оставиш да си плуват в свои води, стига да не са прекалено ретроградни.

— Жаума е мъртъв. Защо умря Жаума?

Очите на Биедма се замъглиха, сякаш в тях нахлу влагата на скрити сълзи. Наведе глава.

— Сякаш ни осакатиха. Сякаш мен осакатиха. Беше въплъщение на самата жизненост. Не се бе променил, все същият си беше. Еротоман. Налудничав. Чувствителен.

Остана загледан в купчина напечатани на циклостил брошури, озаглавени „Червени книжа“.

„Долу фашистката монархия!“

„Долу привържениците на монархията!“