Мануел Васкес Монталбан
Самотата на мениджъра (31)

Въпросът, по който Златния чук искаше да разговаря, явно беше спешен, ала шефът на сводниците не бързаше. Той се подкрепяше преспокойно с порция миди, залети с доматен сос. Покани Карвальо да седне.

— Хич не ми харесва тая работа.

— Коя работа?

— Тая, за която ми говорихте. От две денонощия не спират да арестуват мои приятели и се опитват да им натресат случилото се във Вик. Казаха ми, че някакъв кретен, току-що навлязъл в бранша, подписал лъжливи показания. Не се признавал за пряк виновник, ала според него в нашите среди се говорело, че някой от нас е пречукал Жаума. Следващата стъпка ще бъде да пипнат някой мухльо и да го принудят да се признае за виновен. Някой дърпа конците така, че разследването да бъде приключено час по-скоро и делото да се предаде в съда. Сигурно някоя важна клечка оказва натиск отгоре върху всички — върху губернатора, върху шефа на полицията и така нататък, та чак до портиера.

— Но вие твърдите, че не вярвате на тази версия.

— Държа на своето, защото си познавам хората. Но ще изчакам да преместят оня мухльо в затвора „Модело“, за да разбера откъде духа вятърът и защо е дал такива показания — дали са му ги измъкнали със сила, или наистина знае нещо. Сега е в следственото. Довечера ще го откарат в затвора, а утре ще пратя някой адвокат, за да разучи.

— Може да го лишат от право на свиждане.

— В такъв случай ще пратя някой адвокат мафиоз — за тях закони няма. Даже при затворените в карцера ще влязат. Утре ще знаем нещо, бъдете сигурен.

— Можете ли да научите кой оказва натиск?

— Това не ми влиза в работата. Моята територия свършва до площад Каталуна, както се казва. Оттам нататък е ваша работа. Трябва да е някоя едра риба, щом като само за два дни ни разгониха фамилията, без да сме им дали повод. А сега си вървете. Колкото по-малко ме виждат с вас, толкова по-добре.

Барът се намираше извън границите на престъпния свят и имаше съмнителния вид на заведение, което не предлага нищо друго, освен доматен сок и чай от лайка за разхождащите се в пустия следобед четирийсетгодишни госпожи.

Запъти се към кантората пеш по Рамблас, окъпан от ярко слънце и изпълнен с обедна тълпа; студенти, чиновници, пенсионери, излезли да постоплят измършавелите си телеса под безплатната благодат на пролетното слънце. Бискутер, подобно на кученце, изхвърлено от колибата си, стоеше съкрушен в ъгъла на кабинета, изпълнен почти изцяло от единия от дългокосите млади полицаи, посетили Карвальо преди време, и от огромен, стокилограмов инспектор с двоен мустак — над устата и над очите.

— Много рано сте тръгнали да се разхождате, души гащи.

Без да отговори, Карвальо зае стола си, завъртя го наляво и надясно, а Бискутер постепенно си възвърна самообладанието, дори пристъпи крачка напред и застана до шефа си.

— Дошли сме да ви пооблекчим работата.

Карвальо мълчеше и полицаите се спогледаха. Ветеранът наведе половин тоновия си торс над масата и опря ръце на ръба й.

— Вече всичко е изяснено. Един сводник призна, че на Жаума му видели сметката, защото прекалил с някаква мадама. Той не е убиецът, нито знае кой го е направил, защото е нов в занаята. Но сред хората от бранша се говорело много за това. Шефът ни поръча следното: „Кажете на оня частен детектив да си вземе отпуск. И полицията все я бива за нещо“.

— Не си губете времето — каза младокът с помирителен тон.

— Дават ли ти месото нарязано, за какво ти е пак да го режеш? Тия дни убиецът ще направи някой гаф, ще го пипнем, и готово.

— Ако продължавате да търсите под вола теле, то значи, че или сте много нагъл и искате да си напълните гушката за сметка на клиента, или пък да се претрепвате от работа.

Карвальо мълчеше и сякаш съсредоточено размишляваше.

— Вие подигравате ли ни се? Даже не ни поздравихте! Ти чу ли господинът да казва „добър ден“?

— Щом не иска да говори, много му здраве.

— Да, обаче аз искам да му чуя гласа. Обръщам се към него и той трябва да ми отговори.

Наклони още повече половин тоновия си торс към Карвальо. В този момент въртящият се стол спря да се движи.

— Бискутер, ти предложи ли нещо на господата? Ще пийнете ли? С чаша в ръка се разговаря по-лесно.

— Е, най-накрая си отвори устата. Става интересно. Разбрахте ли всичко, което ви се каза?

— Да. Разбирам, че понякога вършите неща, които не ви харесват, а и не ви е съвсем ясно защо ги вършите. Изпълнявате заповеди.

— Да, господине, точно така.

— Очевидно някой е заинтересуван да приключи със случая чрез показанията на един полумъртъв от глад мухльо, който го е повече страх, отколкото срам.

— Я виж ти! Да не си мислите, че ние изтръгваме признанията с насочен пистолет или с шамари?

— Има и такива, които, още щом прекрачат прага на полицейския участък, се подмокрят. Способни са и смъртната си присъда да подпишат.

— За кои времена говорите? Сега полицията има съвсем различен подход. Аз например съм изучавал научни методи за разкриване на престъпника, без да се стига до бруталности. Не казвам, че преди не се е прибягвало до шамари, но сега нещата стоят другояче.

Ветеранът не изглеждаше особено доволен от косвената критика, която дългокосият му колега отправи по адрес на неговото поколение.

— Ти пък какво си въобразяваш! Да не би вие с перо да ги галите? Негодникът си е негодник, и вчера, и днес, и все такъв ще си остане.

— Някои хора се променят.

Младокът се поизпъчи, окуражен от забележката на Карвальо.

— Аз познавам доста такива.

Огромната купчина свинска мас заклати глава, отхвърляйки всякакви доводи:

— Ако разсъждаваш така, няма да постигнеш кой знае колко в живота, а в нашия занаят скоро ще те вземат на мушка.

— Забелязвам интересно противоречие помежду ви — заяви Карвальо с неутрален тон. — При вас говори опитът, професионализмът.

— Двайсет и пет години служба.

— Не е малко. А при вас — науката, и това не е за пренебрегване.

— Не искам да кажа, че науката не е важна, нищо подобно. Обаче негодникът си е негодник както преди, така и сега.

— Ще пийнете ли нещо?

— Благодаря много, по това време не пия.

Вече успокоен и сменил ролята си на агресивно ченге с тази на бащински настроен полицай, кроманьонецът с двоен мустак се усмихна на присъстващите и се обърна към младия си колега:

— Ако я караш все така, мошениците ще ти се изплъзват изпод ръцете. Човек трябва да е винаги нащрек. Само тъй злото може да се предотврати. Едно време всеки крадеше по нещо. Я кокошка, я житце, я заек, я картофи… Сума народ идваше в полицията да се жалва. Когато баща ми пипнеше някой съмнителен тип, заклещваше му пръстите в процепа на вратата и хряс… докато не запее. Е, ставаха и грешки, на някой му отиваше ръката, без да е посегнал ни на кокошка, ни на жито. Спряха обаче да крадат кокошки. Ето как става.

Бискутер стискаше ръце и очи, сякаш от тъмата на миналото до него достигаше чуждата болка, сякаш се страхуваше, че всеки момент могат да пъхнат ръцете му в процепа на вратата.