Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ИМПЕРИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.11. Фантастичен роман. Превод: от англ. Елена ПАВЛОВА [Foundation and Empire, by Isaac ASIMOV (1951)]. Послеслов: Човекът, постигнал „Краят на вечността“, Росица ПАНАЙОТОВА — с.265–267. Художник: Димитър СТОЯНОВ. С портрет на автора. Печат: Св. Георги Победоносец, София. Формат: 70×100/32. (16 см.) Печатни коли: 17. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 269 [272] с. Цена: 13.80 лв. ISBN: 954-444-010-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

26. Краят на търсенето

Никой не каза нито дума. Ехото от изстрела се търкаляше из външните стаи, докато замря в дрезгав мъртвешки шепот. Преди да умре, то заглуши трясъка при падането на бластера на Байта, писъка на Магнифико и нечленоразделния рев на Торън.

Настъпи тишина като при агония.

Главата на Байта беше наведена. Когато падаха, сълзите й проблясваха в лъчите светлина. Преди Байта никога не бе плакала…

Мускулите на Торън почти се късаха от напрежение, но той не можеше да се отпусне — чувстваше се така, сякаш никога повече няма да може да разтвори челюстите си.

Лицето на Магнифико представляваше сива, безжизнена маска.

Накрая, през все още стиснатите си зъби, Торън задавено изрече с чужд глас:

— Значи ти си човек на Мулето! Той те е овладял!

Байта погледна нагоре и устата й се изкриви в болезнена веселост.

— Аз — човек на Мулето? Шегуваш се! После тя се усмихна с огромно усилие и отметна косата си. Гласът й бавно се възвръщаше към нормалните звуци или поне близо до тях:

— Свърши се, Торън! Сега мога да говоря. Не зная колко дълго ще живея след това, но мога да започна да говоря…

Напрежението се изля от тялото на Торън:

— За какво да говориш, Байт? За какво толкова има да се говори?

— За бедствията, които ни следват! Вече сме забелязвали това и преди, Тори! Не си ли спомняш? Как поражението винаги ни следва по петите и всъщност никога не ни достига! Бяхме във Фондацията и тя се предаде, докато независимите търговци още се сражаваха, но ние навреме заминахме за Хейвън. Бяхме на Хейвън, той капитулира, а докато другите още се биеха, ние отново изчезнахме навреме. Отидохме на Неотрантор и по това време той без съмнение е бил овладян от Мулето, а ние…

Торън я изслуша и поклати глава.

— Не те разбирам.

— Тори, такива неща не се случват в реалния живот! Ти и аз сме обикновени, незабележителни хора, не би трябвало да попадаме от един политически водовъртеж в друг — и то в продължение на цяла година… Освен ако не носим причината за водовъртежите със себе си. Ако ние не пренасяме източника на заразата. Сега разбираш ли?

Устните на Торън се опънаха. Той ужасено погледна кървавите останки от това, което някога е било човек, и очите му потъмняха.

— Нека да се махнем от тук, Байт! Да излезем на открито!

Навън беше облачно. Вятърът духаше срещу тях на вяли талази и рошеше косата на Байта. Магнифико се беше промъкнал след тях и сега се вслушваше в разговора им.

Торън каза:

— Ти уби Еблинг Майс, защото вярваше, че той беше вирусът на тази зараза? — нещо в нейните очи го порази, когато шепнешком продължи: — Той ли беше Мулето? — Торън не вярваше, не можеше да се насили да повярва в съдържанието на собствените си думи.

В отговор Байта остро се изсмя.

— Бедният Еблинг да е бил Мулето? О, майко Галактико, не! Не бих могла да го убия, ако той беше Мулето. Нали щеше да долови чувството, съпътстващо движението ми, и да го промени в любов, преклонение, ужас — в каквото си поиска! Не, аз го убих, защото не беше Мулето. Убих го, защото той знаеше къде е Втората Фондация и след две секунди щеше да издаде тайната на Мулето!

— Щеше да издаде тайната… — глупаво повтори Торън. — Да каже на Мулето…

Той изпищя и с ужас погледна палячото, който несъзнателно се беше навел, за да разбере по-добре за какво става дума.

— Не е Магнифико, нали? — прошепна Торън.

— Слушай, — натърти Байта. — Спомняш ли си, какво се случи на Неотрантор? Помисли си, Тори!

Той поклати глава и измънка нещо, а тя продължи със слаб глас:

— Един човек умря на Неотрантор. Умря, без никой да го докосне. Не е ли истина? Магнифико свиреше на видеооргана си и когато свърши, принцът беше мъртъв. Това не е ли странно? Не е ли необичайно, че едно същество, което се страхува от всичко, очевидно безпомощно пред насилието, обладава способността да убива, когато поиска?

— Музиката и светлинните картини… — вметна Торън. — Те имат дълбок емоционален ефект…

— Именно емоционален! И то доста голям! А емоционалните ефекти са специалност на Мулето. Това би могло да се счита за съвпадение, защото едно създание, което може да убива с внушение, чак пък толкова да е преизпълнено със страх… Е, да кажем, Мулето е оперирал с ума му, както предполагахме, така че това е обяснимо… Но, Тори, аз долових малко от изпълнението му на видеооргана, което уби принца. Съвсем мъничко, ала достатъчно, за да ми внуши същото отчаяние, както в Криптата и на Хейвън. Торън, не мога да сбъркам това чувство!

Лицето на Торън потъмня.

— Аз… аз също го почувствах! Бях забравил. Никога не съм мислил, че…

— Тогава за пръв път ми дойде наум. Беше само неясно чувство — интуиция, ако искащ да го наречеш така. Но нямах за какво да се хвана… Тъкмо тогава Притчър ни разказа за Мулето и неговата мутация и в миг нещата ми се изясниха. Мулето беше този, който създаде отчаянието в Криптата. Магнифико пък създаде отчаянието на Неотрантор. Същото чувство. Следователно Мулето и Магнифико бяха една и съща личност. Не е ли така, Торън? Не прилича ли това на аксиома в геометрията: неща, еднакви във всички свои характеристики, са идентични? — тя беше на границата на истерията, но се овладя и само се разхълца, когато продължи: — Откритието ме плашеше до смърт. Ако Магнифико беше Мулето, той можеше да узнае за чувствата ми и да ги трансформира, да ме „покръсти“… Не можех да рискувам да научи! Избягвах го. За щастие, той също ме избягваше. Беше твърде заинтересован от Еблинг Майс. Планирах да убия Майс, преди да проговори. Планирах го тайно, толкова тайно, колкото можех — толкова, че не допусках да го призная дори на себе си. Ако можех да убия собственоръчно Мулето… Но аз не можех да рискувам. Той щеше да забележи и тогава щях да загубя всичко!

Тя изглеждаше като изцелена.

Гласът на Торън беше дрезгав:

— Това е невъзможно. Погледни нещастното създание! Той да е Мулето? Та той даже не чува за какво говорим!

Но когато погледът му последва сочещия пръст, Магнифико беше вече възбуден и нащрек. Очите му бяха проницателни и блестящи. Заговори без следа от какъвто и да било акцент:

— Аз я чух, приятелю! Просто седях и разсъждавах, че при всичката си хитрост и предвидливост сгреших и изгубих толкова много!

Торън отстъпи назад, като че се страхуваше палячото да не го докосне или че дъхът му може да го оцапа.

Магнифико кимна и отговори на неизречения въпрос.

— Аз съм Мулето!

Той вече не приличаше на гротеска. Неговите криви крайници и огромният му нос бяха загубили карикатурния си изглед. Страхът му бе изчезнал. Беше изправен и стегнат, с лекота поел ситуацията в ръцете си. Каза толерантно:

— Седнете! Не се безпокойте, можете да се разположите както искате и да се чувствате удобно. Играта свърши и смятам да ви разкажа истината. Това е моя слабост — искам хората да ме разбират.

Когато погледна към Байта, очите му бяха все още старите, меки кафяви очи на Магнифико-шута.

— В моето детство няма нищо нормално, което да помня — той говореше бързо и нетърпеливо. — Може би разбирате! Бях хронически грозен, а носът ми и сега си е такъв, с какъвто съм се родил. Едва ли би било възможно да прекарам нормално детство. Майка ми е умряла още преди да ме види. Не знам кой е баща ми. Растях благодарение на случайността, с наранен и измъчен мозък, изпълнен със самосъжаление и мразен от другите. Знаех, че съм странно дете. Всички ме избягваха — повечето от отвращение, а някои от страх. Ставаха странни произшествия… Е, няма значение! Имаше достатъчно неща, които да помогнат на капитан Притчър в изследванията му върху моето детство, за да разбере, че съм мутант. А това беше факт, който самият аз не разбирах, преди да навърша двадесет.

Торън и Байта го слушаха отсъстващо. Думите му прелитаха край тях и се приземяваха там, където трябваше, но сякаш оставаха почти без внимание. Палячото — или Мулето — вървеше пред тях с малки крачки и говореше като че ли на отпуснатите си ръце:

— Изглежда, че осъзнаването на моята необикновена способност идваше при мен бавно, с едни такива мудни стъпчици… Даже на края аз още не вярвах. За мен човешките мозъци бяха циферблати със стрелки, които показват преобладаващата емоция. Това е бледа картинка, но как иначе мога да го опиша? Полека-лека аз разбрах, че мога да прониквам в тези мозъци и да премествам стрелките до точката, на която искам да спре, и да я закова там завинаги. Но още повече време загубих, докато осъзная, че другите не могат да го правят. Все пак в края на краищата съзнанието за тази способност дойде, а заедно с него и желанието да се издигна над предишния си мизерен живот. Може би ме разбирате… Или поне се опитвате да ме разберете. Не е лесно да бъдеш урод — да имаш мозък и да си умен, но да си оставаш урод. Присмех и жестокост… Да си различен! Да си аутсайдер… Никога не сте го изпитвали! — Магнифико погледна към небето, залюля се на петите си и продължи. — Но аз все пак се учех и реших, че и двамата с Галактиката можем да се променим. Е, за всичко си има ред, а аз бях търпелив и чаках — цели двадесет и две години. Моята промяна! При всички случаи тя щеше да надхвърли човешките понятия и предимството щеше да ми донесе превъзходство в рамките на Галактиката. Макар че това беше честна игра — един като мен срещу трилиони като вас! — той спря, за да погледне бързо към Байта. — Ала аз имах слабости. Самият аз не представлявах нищо. Ако печелех сила, това беше с помощта на останалите. Успехът идваше при мен чрез обикновените хора. Винаги! Както каза и Притчър. Като пират аз построих моята първа астероидна база. Като индустриалец за първи път стъпих на планетата си. По трети начин се справих с военния управител на Калгън, така че го победих и получих неговия флот. Следваше Фондацията — и вие двамата изиграхте ролята си. Фондацията… Фондацията беше най-трудната задача, с която съм се справял. За да я победя, аз трябваше да надвия, да разруша или да елиминирам голяма част от управляващата класа. Можех да го правя постепенно, но сигурно имаше и по-кратък път, който търсех. В края на краищата, ако един силен мъж вдига наведнъж петстотин фунта, това не означава, че може да ги задържи дълго във въздуха. Моят емоционален контрол не е по-лесно нещо и предпочитам да не го използвам, ако не е особено наложително. Тъй че ми трябваха съюзници за моята първа атака над Фондацията. Като се представях за своя шут, аз търсех агент или агенти от Фондацията, които неминуемо биха били изпратени на Калгън да разследват моята скромна личност. Сега знам, че капитан Притчър е бил човекът, когото търсех, но съдбата пожела да открия вас. Аз съм телепат, но не изцяло, а, моя лейди, вие пък бяхте фондацианка. Бях подведен от този факт. Това, че Притчър се присъедини към нас по-късно, не беше фатално, но то представляваше стартовата точка, от която започна една фатална грешка.

Торън се размърда за първи път. Заговори неспокойно.

— Тогава… Имаш предвид, че когато заплашвах онзи лейтенант на Калгън само със зашеметяващ пистолет и рискувах себе си, тогава съм бил под твой емоционален контрол? — той пръскаше слюнки. — Имаш предвид, че си ме управлявал през цялото време?

Слаба усмивка плъзна по лицето на Магнифико.

— А защо не? Не смяташ, че е било така? Помисли си… Би ли рискувал да умреш за един странен циркаджия, който не си виждал преди това, би ли го направил, ако беше на себе си? Мисля, че после си останал удивен от развоя на събитията и си стоял като смразен…

— Да! — потвърди Байта. — Той наистина беше като смразен. Много точно казано.

— А освен това — продължи Мулето, — Торън беше извън опасност. Лейтенантът следваше стриктно заповедта да ни остави да си отидем. Тъй че ние тримата с Притчър пристигнахме във Фондацията и гледахме как се развива офанзивата ми. Когато съдеха Притчър и ние присъствахме, аз бях много зает. Военните съдии на това дело по-късно щяха да командват ескадрони във войната. Те се предадоха доста лесно, така че моят флот спечели при Харлегор, а и другите по-малки сражения. Освен Притчър, аз срещнах и доктор Майс, който ми донесе видеооргана изцяло по своя инициатива и много опрости работата ми. Единствено това беше негово собствено решение.

Байта вмъкна:

— Онези концерти… те не съвпадаха с останалото! Сега разбирам!

— Да — каза Магнифико, — видеоорганът действаше като фокусираща леща. Освен това той е и примитивно средство за емоционален контрол. С него можех да обработвам повече хора, а в отделните индивидуални случаи и да въздействам с по-голяма мощност. Концертите, които имах на Терминус преди завземането му, а и на Хейвън, преди и той да падне, допринесоха за всеобщото състояние. Без видеооргана можех тежко да разболея принца на Неотрантор, но нямаше да го убия. Разбирате ли? Но най-голямата ми цел беше Еблинг Майс. Той трябваше да… — в последните думи на Магнифико се прокрадна досада, после тя изчезна. — Има някои специални свойства на емоционалния контрол, които не познавате. Интуицията, проницателността и прозрението, когато желаете да ги предизвикате, могат да бъдат третирани като емоции. Или поне аз мога да ги третирам по същия начин. Не сте го разбрали, нали?

Той почака малко и сетне продължи:

— Човешкият мозък работи с нисък интензитет. Двадесет процента е обичайното ниво. Когато за момент се изкачи на по-висока степен, това се нарича прозрение, проницателност или интуиция. Рано открих, че мога да индуцирам продължително повишение на мозъчния интензитет. Това не изключва смъртоносен изход за третирания човек, но е полезно… Поглъщателят на атомно поле, който използвах във войната срещу Фондацията, беше резултат от стимулирането на мозъка на един калгънски техник. Работих и с още хора. Еблинг Майс беше лесен. Потенциалът му бе висок, а той ми трябваше. Дори преди изобщо да е започнала моята война с Фондацията, аз вече бях изпратил делегати да преговарят с Империята. Беше време да започна да търся Втората Фондация, но не успявах да я намеря. Знаех, че трябва да я открия, и Еблинг Майс беше нужното средство. С неговия мозък и походяща стимулация той вероятно можеше да повтори трудовете на Хари Селдън. И го направи. Извисих го до най-горната граница. Процесът беше разрушителен, но трябваше да бъде завършен! Майс умря в крайна сметка, но живя… — досадата му отново изплува за кратко. — Той щеше да живее достатъчно дълго. Заедно ние тримата можехме да отидем във Втората Фондация. Това щеше да е последната битка, но заради грешката ми…

Торън повиши глас:

— Защо толкова я подчертаваш? Каква е грешката ти?

— Твоята съпруга беше грешката. Жена ти е необикновен човек. Никога преди не съм срещал никой като нея. Аз… Аз… — изведнъж гласът на Магнифико секна. Беше мрачен, когато продължи: — Тя ме харесваше, без да съм подправял емоциите й. Нито се отвращаваше, нито се подиграваше с мен. Тя ме жалеше. Тя ме харесваше! Не разбираш ли? Не схващаш ли какво означаваше това за мен? Никога преди някой… Е, на мен ми допадаше това. Моите собствени емоции не ми се подчиняваха — на мен, който съм господар на чуждите! Държах се далече от мозъка й, не я манипулирах. Харесвах естествените й чувства. Това бе грешката ми — първата ми грешка! Ти, Торън, беше контролиран. Ти никога не си ме подозирал, нито пък си ме разпитвал, защото не си виждал нищо необичайно в мен. А между другото, когато „филийският“ кораб ни спря, те знаеха местоположението ни, защото поддържах връзка с тях, както бях във връзка и с генералите си през цялото време. Щом те ни спряха, аз бях заведен на борда, за да се срещна с Хан Притчър, когото държаха затворен там. Щом се оттеглих, той вече не беше затворник, а полковник, човек на Мулето и негов командващ. Цялата процедура беше твърде елементарна дори за теб, Торън! Но ти прие моето обяснение, въпреки че беше пълно с безсмислици. Разбираш ли какво имам предвид?

— Как си поддържал връзката с генералите си? — Торън се намръщи.

— Не беше трудно! УКВ-предавателите са елементарни при употреба и са удобни за пренасяне. Всеки, който ме свареше да предавам, щеше да си отиде без спомен за събитието. Това се случваше, между другото! На Неотрантор моите собствени глупави емоции ме предадоха отново. Байта не беше под мой контрол, но даже и така тя никога не би ме заподозряла, ако се бях овладял спрямо принца. Но неговите намерения спрямо Байта ме раздразниха. Аз го убих. Беше глупава постъпка. Едно малко сбиване щеше да свърши същата работа. И все пак твоите подозрения нямаше да се потвърдят, ако бях спрял Притчър или пък обръщах повече внимание на вас и по-малко на Майс — той сви рамене.

— И това е краят? — попита Байта.

— Да, краят.

— А сега какво?

— Ще продължа програмата си. Съмнявам се, че ще намеря някой достатъчно умен и ще успея да го стимулирам, както Еблинг Майс в тези дни на упадък. Тъй че ще търся Втората Фондация по друг начин. В този рунд вие ме победихте!

Байта триумфиращо скочи на крака.

— В този рунд ли? Само в този рунд? Ние те победихме напълно! Всичките ти победи извън Фондацията не струват нищо, защото Галактиката сега тъне във варварски вакуум. А и самата Фондация не е голяма победа, защото не тя трябваше да спре твоя вариант на криза. Втората Фондация е тази, която трябва да победиш — Втората! — защото тя е тази, която е предвидена да те спре. Единственият ти шанс е да я откриеш и да я нападнеш, преди да е готова. А не можеш да го направиш сега! С всяка минута от този момент нататък тя ще се оказва все по-подготвена срещу теб. Машината вече може би е задействана. Ти ще знаеш — когато тя те нападне и твоето кратко властване приключи, че си просто още един свален узурпатор, бързо проблеснал и угаснал на фона на кървавото лице на историята! — тя дишаше дълбоко, почти задавена от страстната си ярост. — Ние те победихме — Торън и аз! Сега вече мога да умра спокойно.

Тъжните кафяви очи на Мулето си бяха тъжните, кафяви, любящи очи на Магнифико:

— Не искам да убивам нито теб, нито съпруга ти. Освен всичко друго, вие двамата сте неспособни да ми попречите по-нататък. Дори и да ви убия, това няма да върне Еблинг Майс. Моите грешки са си мои собствени, така че аз трябва да отговарям за тях. Ти и твоят съпруг можете да си тръгнете. Вървете си с мир, заради това, което аз наричам приятелство! — после той добави с внезапен прилив на гордост. — А междувременно, аз все още си оставам Мулето, най-силният човек в Галактиката и ще разбия Втората Фондация!

Байта изстреля последната си стрела с непоколебима увереност:

— Няма да можеш! Все още вярвам в мъдростта на Селдън. Ти си и ще си останеш първият и последният член на своята династия!

Нещо засегна Магнифико:

— На моята династия? Да, често съм мислил за това, че мога да основа династия и да си имам подходяща съпруга!…

Байта изведнъж разбра значението на погледа му и се вцепени от ужас, ала Магнифико поклати глава:

— Усещам отвращението ти, но това е глупаво. Ако нещата стояха по друг начин, бих те направил щастлива с лекота. Това би бил изкуствен екстаз, макар и неотличим от този, постигнат с помощта на естествените чувства. Само че нещата имат по-различен смисъл! Аз се наричам Мулето — но очевидно не заради силата си… — и той си тръгна, без нито веднъж да се обърне назад.

Край
Читателите на „Фондация и Империя“ са прочели и: