Серия
Империята на Трантор (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Stars, Like Dust [=The Rebellious Stars], (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 25 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ЗВЕЗДИ КАТО ПРАХ. 1994. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.30. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [The Stars, Like Dust, Isaac ASIMOV]. Формат: 130x200 мм. Страници: 288. Цена: 38.00 лв. ISBN: 954-444-032-1.


На ГЕРТРУД, с която сме женени щастливо от осем години, един месец, две седмици, един ден, два часа, четирийсет и пет минути и няколко секунди.

ГЛАВА I
Шепнещата спалня

Спалнята едва чуто си шепнеше. Звукът беше почти на прага на чуваемостта — неравномерен слаб шум, но инак отчетлив и съвсем смъртоносен.

Ала не шумът събуди Байрън Фаръл и го измъкна от прегръдките на лепкавия, неспокоен сън. Завъртя разтревожено глава, сякаш опитваше да се отърси от периодичното бърр-бърр, идещо от малката масичка.

Протегна се сънено и натисна копчето.

— Ало — промърмори той.

Почти незабавно от слушалката изригна поток от звуци. Бяха остри и дразнещи, но Байрън не намери сили да намали звука.

— Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? — попита гласът отсреща.

— Вече говорите — отвърна Байрън. — Какво желаете?

— Мога ли да разговарям с Байрън Фаръл? — Гласът звучеше тревожно.

Байрън отвори очи и се взря в непрогледния мрак. Постепенно до съзнанието му достигна, че езикът му е неприятно сух, а из стаята се носи някаква странна миризма.

— Вече говорите — повтори той. — Кой е насреща?

Но гласът от другата страна отново повтори тревожния си нощен повик, по-силно отпреди:

— Има ли някой там? Бих искал да разговарям с Байрън Фаръл!

Байрън се надигна и втренчи поглед във визифона. Включи изображението и екранът се озари в светлина.

— Тук съм — рече Байрън. Разпозна гладкото, леко асиметрично лице на Сандър Джонти. — Обади се утре, Джонти.

Той понечи да изключи апарата, когато Джонти проговори:

— Ало! Ало! Има ли някой там? Това ли е студентското общежитие, стая 526? Ало?

Едва сега Байрън забеляза, че индикаторът на разговорното устройство не свети. Изруга тихо и натисна превключвателя. Нищо не се промени. В този момент Джонти се отказа и екранът угасна, превръщайки се в бледо сияние.

Байрън изключи визифона и зарови глава във възглавницата. Беше раздразнен. Първо, никой нямаше право да нарушава покоя му, и то посред нощ. Завъртя очи към блестящия циферблат на часовника. Три и петнайсет. Едва след четири часа ще включат осветлението в сградата.

Никак не му беше приятно да се събужда сред непрогледния мрак на стаята. Въпреки четирите години, прекарани на Земята, не можеше да свикне с местните обичаи да се строят специално подсилени сгради с дебели, лишени от прозорци стени. Хилядолетна традиция, датираща от онези далечни дни, когато човечеството не е разполагало със силови полета, за да се защити от примитивната разрушителна сила на атомните бомби.

Но това беше минало. Атомната война бе оставила своя неизличим отпечатък върху лицето на Земята. По-голямата част от повърхността й беше радиоактивна и необитаема. Не бе останало почти нищо за губене и въпреки това архитектурата продължаваше да отразява онези стари страхове. И тъкмо по тази причина, когато се пробуди, Байрън беше заобиколен от непрогледен мрак.

Отново се надигна, завладян от странно усещане. Ослуша се. Не, причината не беше в смъртоносния шепот на спалнята, който едва сега бе доловил. Имаше и нещо друго, почти незабележимо, но не по-малко смъртоносно.

Внезапно разбра, че не долавя движението на въздуха, с което отдавна бе свикнал — признак на постоянно проветряване. Направи мъчителен и безуспешен опит да преглътне. Сякаш след това ново откритие атмосферата в стаята бе станала още по-потискаща. Вентилационната система бе преустановила работа, а това означаваше, че наистина се е случило нещо. Дори не можеше да използва визифона, за да съобщи за повредата.

Все пак реши да опита още веднъж, за всеки случай. Млечнобелият индикатор блесна и озари леглото. Апаратът можеше да получава сигнал отвън, но не и да изпраща. Е, това нямаше значение. Нищо не можеше да предприеме до сутринта.

Прозя се, намери пипнешком обувките си и потърка очи. Значи вентилацията е спряна? Това поне обяснява неприятния мирис. Намръщи се и подуши малко по-внимателно. Напразно. Имаше нещо познато в миризмата, но не можеше да определи точно какво.

Тръгна към банята и протегна машинално ръка към ключа на осветлението, въпреки че и на тъмно можеше да си сипе чаша вода. Ключът щракна, ала безрезултатно. Опита още няколко пъти, почти по навик. Нищо ли не работеше? Сви рамене, наля си вода на тъмно и се почувства малко по-добре, след като я изпи. Прозя се, докато се връщаше при леглото, и потърси централния ключ. Осветлението не работеше.

Байрън седна на леглото, опря широки длани в мускулестите си бедра и се замисли. Подобен инцидент налагаше да се проведе сериозен разговор с обслужващия персонал. Никой не очакваше хотелски лукс в студентското общежитие, но, Космосе мили, можеха да им осигурят поне елементарни условия за съществуване! Вярно, не след дълго дори това нямаше да има особено значение. Съвсем скоро щеше да завърши следването си и да си тръгне оттук. Само след три дни ще каже последно сбогом на Земния университет, а с него и на Земята.

И все пак ще трябва да докладва за случилото се, като избягва излишните коментари. Би могъл да използва коридорния визифон. Достатъчно е да му осигурят някоя лампа на батерии и един вентилатор, колкото да се отърве от неприятното чувство на задушаване. А и да не го направят — да вървят по дяволите! Остават му само две нощи.

На светлината от безполезния визифон Байрън откри чифт гащета. Намъкна върху тях комбинезона и реши, че и това облекло е достатъчно за целта. Нямаше смисъл да си събува обувките. Едва ли би събудил някого от съседите си, дори да претичаше по коридора с туристически обувки, като се имаше предвид дебелината на тукашните стени.

Намери вратата и натисна дръжката. Ръчката се спусна надолу и затварящият механизъм изщрака с металически звук, показвайки, че е задействан. Но вратата не се отвори. Напрегна мишци, ала не постигна нищо.

Отстъпи назад. Това вече беше прекалено. Нима е прекъснато централното електрозахранване? Изключено. Часовникът работеше. А и визифонът функционираше на приемане.

Чакай малко! Ами ако цялата тази история е дело на колегите, тези вечно немирни души? Падаха си по такива работи. Детинщини, вярно, но и той неведнъж бе участвал в тях. Фасулска работа ще е за някого от приятелчетата му да се промъкне тук през деня и да подготви номера. Но пък вентилацията и осветлението бяха в изправност, когато си лягаше.

Е, добре, направили са го през нощта. Сградата на студентското общежитие бе доста стара и демодирана. Не се изискваше кой знае какъв инженерен гений, за да открият проводниците за осветлението и вентилацията. Или да повредят затварящия механизъм. А сега чакат да настъпи утрото, за да научат как е прекарал нощта добрият стар Байрън. Сигурно ще му отворят чак по обяд, заливайки се от смях.

— Ха, ха — произнесе мрачно Байрън. Добре де, нека бъде така. И все пак трябва да направи нещо, да се опита да промени положението.

Обърна се и закачи с крак някакъв предмет, който се изтъркаля с металическо дрънчене. Едва различаваше очертанията му на бледата светлина от индикатора на визифона. Протегна ръка и опипа под леглото. Измъкна предмета и го доближи до светлината. (Не са били чак толкова хитри, щом не бяха се сетили да изключат напълно визифона.)

Държеше в ръцете си миниатюрен цилиндър с отвор върху горната плоскост. Приближи го до лицето си и го подуши. Това значи било причината за странната миризма в стаята! От цилиндъра миришеше на Хипнат. Разбира се, момчетата се бяха постарали да го приспят, преди да се заемат с електричеството и вентилацията.

Байрън вече беше в състояние да възстанови събитията стъпка по стъпка. Най-рискованият момент е бил в самото начало, докато са отваряли вратата, защото би могъл да се събуди. Може би са се погрижили за нея още през деня, така че само привидно да се затваря. Никога не я проверяваше. Както и да е, отворили са я, пъхнали са вътре контейнера с Хипнат и отново са я затворили. Анестетичният газ постепенно е изтекъл, повишавайки концентрацията си във въздуха, до степен да го упои дълбоко. После са влезли — маскирани, естествено. Космосе! Достатъчно е било да си завържат влажни кърпи, за да не попаднат под действието на Хипната. За петнадесет минути са приключили.

Това обясняваше и повредата на вентилационната система. Изключили са я, за да попречат на бързото изсмукване на упойващия газ от стаята. Пренастроили са визифона така, че Байрън да не може да извика помощ, залостили са вратата отвън и сега сигурно се надяват тъмнината да го накара да изпадне в паника. Какви добри момчета!

Байрън изсумтя. Не биваше да им се сърди. В края на краищата шегата си е шега. Макар че в момента би предпочел да разбие вратата и да приключи час по-скоро с тази история. При тази мисъл неволно напрегна яките си мускули, но после осъзна колко безполезно е намерението му. Вратата бе конструирана така, че да издържа при ядрен взрив. Проклета да е тази традиция!

Но все пак трябваше да има някакъв изход. Не биваше да се оставя на произвола на съдбата. Първо, нуждаеше се от по-силна светлина, отколкото му даваше блещукащият индикатор. Никакъв проблем. В гардероба разполагаше с доста мощен прожектор.

За миг, докато натискаше ключа на гардеробната врата, Байрън си помисли, че може да са повредили и него. Но вратата се плъзна встрани безпрепятствено, прибирайки се в процепа в стената. Байрън поклати глава. Всъщност не са имали никаква причина да повреждат вратата, а и не са разполагали с достатъчно време.

Само след секунда обаче, стиснал прожектора в ръка, разбра, че цялата изградена от него стройна теория се срива на прах. Вцепени се, неволно напрегна мускули, затаи дъх и се ослуша.

За пръв път, откакто се събуди, Байрън чу шепота на спалнята. До ушите му достигна тихият неравномерен разговор, който тя водеше със себе си, и той мигновено разпозна характера на този звук.

Невъзможно беше да не го разпознае. Наричаха звука „смъртоносното потропване на Земята“. Този звук беше възникнал преди хиляди години.

С други думи, това беше радиационният брояч, показващ наличието на радиоактивни частици и твърдо гама-лъчение, и този тих електронен прибой се сливаше в едва доловим шепот. Това беше звукът на брояча, отброяващ единственото, което можеше да отброява — смъртта!

Байрън отстъпи безшумно назад. От близо шест стъпки разстояние насочи лъча към дъното на гардероба. Броячът си беше на мястото, в най-далечния ъгъл, но от това ситуацията не ставаше по-ясна.

Стоеше там от първите дни, когато Байрън още беше новак тук. Почти всички новаци от Далечните светове с пристигането си на Земята си купуваха брояч. Това беше нещо като предпазна мярка срещу високата местна радиоактивност. Обикновено новаците го изоставяха към края на първата учебна година, но Байрън бе запазил своя. И сега беше благодарен, че го е направил.

Погледна към бюрото, където оставяше ръчния си часовник, преди да си легне. Ръката му трепереше. Гъвкавата пластична каишка грееше с млечнобяла светлина, сякаш беше течна. И беше съвсем бяла. Байрън вдигна часовника и огледа каишката отблизо. Бяла си беше.

Второто, с което се снабдяваше всеки новак, беше тази каишка. Тя притежаваше способността да променя цвета си в син под влияние на твърдо лъчение, а на Земята синият цвят беше цветът на смъртта. Достатъчна бе малка небрежност или невнимание, за да се озовеш в някой участък със заразена почва. Въпреки че повечето подобни участъци бяха грижливо оградени, а заразените зони се намираха на няколко мили извън града, подобна опасност винаги съществуваше и каишката беше една необходима предпазна мярка.

Промени ли цвета си в син, длъжен си незабавно да се прегледаш в най-близката болница. По този въпрос нямаше две мнения. Материята, от която бе направена каишката, притежаваше същата чувствителност към радиацията, каквато и човешкото тяло, а с помощта на фотомаркиращи елементи можеше да се измери степента на облъчване, за да се определи и тежестта на увреждането.

Тъмносиньото означаваше близък край. Този цвят не търпеше обратно развитие, точно както и засегнатият организъм. Нямаше лечение, надежда, дори мъничък шанс. Не оставаше нищо друго, освен да чакаш ден след ден, докато през това време болничните служби подготвяха собствената ти кремация.

Но каишката в ръката му беше съвсем бяла и този факт донякъде поуспокои обърканите му мисли.

Значи радиоактивността не беше особено висока. Дали и това не е част от шегата? Байрън помисли и реши, че е малко вероятно. Никой не би си позволил подобна шега с когото и да било. Най-малко на Земята, където на нелегалното пренасяне на радиоактивни материали се гледаше като на сериозно престъпление. Нямаха друг избор. Така че никой не би го направил, без да има сериозна причина.

Освен, рече си той, ако тази сериозна причина не е моето убийство. Но защо? Нямаше никакъв мотив за това. През двадесет и трите си години Байрън не си беше създал нито един враг. Никой, който да гори от желание да го премахне.

Той прокара длан през настръхналата си коса. Странно хрумване, но не беше никак лесно да се отърве от него. Доближи предпазливо гардероба. Би трябвало да има някаква конкретна причина, на която да се дължи повишеният радиационен фон — нещо, което не е било тук преди четири часа. И в този момент го зърна.

Беше една малка кутия, петнадесет на петнадесет сантиметра. Още щом я съзря, Байрън почувства, че долната му устна се разтреперва. За пръв път в живота си виждаше този предмет, ала неведнъж бе чувал за него. Вдигна брояча и го отнесе в средата на спалнята. Шепотът постепенно се стопи и накрая изчезна. Но щом насочи покритото със слюда отвърстие на брояча към гардероба, шепотът отново се усили. Нямаше никакво съмнение. Предметът беше радиационна бомба.

Радиацията в момента сама по себе си не беше смъртоносна, а представляваше нещо като детонатор. Някъде в кутията вероятно имаше миниатюрен атомен реактор. Той се подгряваше бавно от изотопи с кратък период на полуразпадане, които го насищаха с необходимите частици. Реакцията щеше да започне, когато бъде преминат определен праг на температурата и на плътността на частиците. Крайният резултат вероятно нямаше да е експлозия — въпреки че отделената енергия щеше да е достатъчна, за да бъде разрушена металната кутия, а по-скоро щеше да се изразява в смъртоносна радиация, погубваща всичко живо в радиус от два метра до шест мили, в зависимост от големината на бомбата.

Нямаше никакъв начин да се определи моментът, в който ще бъде преминат този праг. Това можеше да се случи както след часове, така и след секунди. Байрън се оглеждаше безпомощно, стиснал прожектора в изпотената си длан. Само преди половин час го беше събудил сигналът на визифона и тогава дори не беше предполагал какво го чака. А сега знаеше със сигурност, че е обречен.

Той не искаше да умре, ала се намираше в безизходица и нямаше място, където да се скрие.

Познаваше разположението на стаята като дланта си. Тя беше в дъното на коридора и следователно граничеше само от едната страна с друга подобна — ако се изключат тези над и под нея. Банята бе разположена откъм съседната стая и вероятно отсреща също имаше баня. Съмняваше се, че би могъл да привлече нечие внимание, колкото и шум да вдигнеше.

Оставаше само помещението под него.

В стаята имаше няколко сгъваеми кресла, в случай че му се наложи да посрещне гости. Избра едно напосоки и го стовари на пода. Звукът бе доста приглушен. Обърна го наопаки и този път резултатът бе малко по-добър.

След всеки удар изчакваше, чудейки се дали ще успее да събуди съседа отдолу и да го накара да съобщи за странния шум.

Не след дълго му се стори, че долавя нещо откъм вратата, и замръзна, вдигнал креслото над главата си. Звукът се повтори отново, приличаше на далечен вик. Наистина идваше откъм вратата.

Байрън захвърли креслото и извика в отговор. Долепи ухо до цепнатината в мястото, където вратата опираше в стената, но изолацията си я биваше и звукът беше все така слаб.

Все пак успя да долови, че някой повтаря неговото име.

„Фаръл! Фаръл!“ — И така още няколко пъти, придружено от нещо като: „Добре ли си?“

— Отворете вратата! — изрева на свой ред той. Повтори го три или четири пъти. Целият беше облян в трескава пот от нарастващо нетърпение. Бомбата можеше да избухне всеки миг.

Надяваше се, че са го чули. Почти веднага получи потвърждение.

— Пази се! — викнаха отсреща. Сетне още нещо, което завършваше с „бластер“. Досети се за какво става дума и отстъпи назад.

Последва пронизителен вой, вратата се пропука, а стените се разтърсиха. Внезапно вратата отскочи навътре и в стаята нахлу светлина.

Байрън политна напред, разперил ръце.

— Не влизайте! — извика той. — В името на Земята, не влизайте в стаята! Вътре има радиационна бомба.

Срещу него стояха двама, единият беше Джонти. Другият се оказа Есбак — надзорникът. Явно не бе имал време да се облече.

— Радиационна бомба ли? — извика той.

— Колко е голяма? — попита Джонти. Все още стискаше бластера в ръка и оръжието никак не подхождаше на контешкия му — въпреки късния час — вид.

В отговор Байрън само махна с ръка.

— Добре — кимна Джонти. Изглеждаше съвсем спокоен, когато се обърна към надзорника: — Най-добре ще е незабавно да евакуирате всички живеещи в района и ако разполагате с подвижни оловни щитове, наредете да преградят с тях коридора. Препоръчвам ви районът да остане отцепен до сутринта.

Той се обърна към Байрън:

— Предполагам, че радиусът й на действие ще е четири-пет метра. Как е попаднала тук?

— Нямам понятие — рече Байрън и изтри чело с опакото на ръката си. — Ако не възразявате, ще поседна замалко. — Потърси машинално с поглед часовника си, после се сети, че го е забравил в стаята. Едва се сдържа да не се върне за него.

А междувременно евакуацията започна. От съседните стаи излизаха сънени студенти.

— Последвай ме — нареди му Джонти. — Ще седнеш, но някъде другаде.

— Какво те доведе пред вратата ми? — запита го Байрън. — Не искам да кажа, че не съм благодарен, но нали разбираш…

— Обадих ти се. Ти не отговаряше, а трябваше да те видя.

— Да ме видиш ли? — Байрън заговори малко по-бавно, опитвайки да си поеме дъх. — Защо?

— За да те предупредя, че животът ти е в опасност.

В отговор Байрън се изсмя дрезгаво.

— Вече го разбрах.

— Това беше само първият опит. Те ще опитат отново.

— Кои са тези „те“?

— Не тук, Фаръл — отвърна Джонти. — Трябва да останем насаме. Ти си белязан, а и аз вече достатъчно се изложих на опасност.