Айзък Азимов
Фондация и Империя (12)

11. Невестата и женихът

МУЛЕТО — …За Мулето се знае много по-малко, отколкото за когото и да било в историята на Галактиката. Истинското му име е непознато. Представата за по-ранния му живот се гради на чисти предположения. Дори периодът на най-голямата му известност е стигнал до нас предимно чрез разказите на неговите противници и само отчасти — чрез тези на една жена…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА

 

Първото впечатление на Байта от Хейвън съвсем не беше прекрасно. Нейният съпруг й го показа — една безинтересна звезда, изгубена в празнотата на Периферията. Намираше се сравнително близо до последния разсеян звезден куп, където разпръснатите точки светлина блещукаха самотно. Освен това Хейвън беше беден и незабележителен.

Торън съзнаваше, че като за първа крачка в семейния живот на червеното джудже му липсва внушителност, и затова устните му стеснително се свиха:

— Знам, Байт… Това не е най-добрата замяна, нали? Имам предвид — Фондацията срещу това!

— Отвратителна замяна, Торън. Ако знаех, изобщо нямаше да се омъжа за теб! — каза Байта и когато лицето на Торън за миг придоби наскърбено изражение, преди той да възстанови равновесието си, тя продължи със специалния си „топъл“ тон: — Какви ги вършиш, глупаче! Сега остава само да прехапеш устни и да ме погледнеш с умиращ поглед, преди да си поплачеш на рамото ми, докато аз те галя по наелектризираната коса… Искаше да ме изпиташ, нали? Очакваше да кажа: „С теб, Торън, навсякъде ще се чувствам щастлива!“ Или: „Междузвездните дълбини ще ни бъдат дом, скъпи мой, само да си с мен!“… Признай си! — тя го посочи с пръст, но трябваше бързо да отдръпне ръката си, преди зъбите на Торън игриво да се впият в нея.

— Ако капитулирам и призная, че си права — отвърна той, — ще приготвиш ли обяда?

Байта съсредоточено кимна и той усмихнато я заразглежда.

Всъщност тя не беше красавица според стандартите на повечето хора /той го признаваше/ — поне не, докато човек не се вгледаше в нея по-добре. Косата й бе черна, лъскава и права; устата й малко голяма, но пък това се компенсираше от гъстите вежди, които отделяха бялото чело от блестящите махагонови очи, винаги пълни със смях.

А зад стабилната и устойчива фасада на практичен, лишен от романтика и добре премислен по отношение на всичко живот, имаше едно малко езерце от нежност, което не се набиваше в очи, но можеше и да бъде докоснато, ако знаеш как — и ако се преструваш, че изобщо не ти е нужно.

Торън провери уредите, без да е необходимо, и реши да поотдъхне. Оставаше им само един междузвезден скок и след това имаха още няколко милипарсека „направо“, преди да се наложи използването на ръчните манипулации. Той се надигна, подпрян на облегалката на стола си, за да погледне към склада, където Байта жонглираше с хранителните контейнери.

В отношението му към нея имаше известна доза егоизъм — самодоволство на човек, който за последните три години се е преборил с комплексите си замалоценност. Защото освен всичко друго, той беше и провинциалист. Дори не просто провинциалист, а син на един търговец-ренегат, докато Байта произхождаше от Фондацията и даже можеше да проследи рода си назад до Малоу. Вътрешно Торън трепереше. Само по себе си да я доведе на планета като Хейвън, с нейния каменен свят и пещерни градове, беше достатъчно лошо. Но като се вземе предвид и традиционната ненавист на номадите-търговци към уседналите граждани, ставаше от лошо по-лошо.

И все пак, какво да му мисли…

 

 

След вечерята дойде ред на последния скок.

Хейвън гневно пламтеше в тъмночервено, а втората му планета беше оградена с ореола на замъглената червеникава атмосфера и наполовина потопена в тъмнина. Байта се въртеше около обзорния екран, на който се виждаше Хейвън II в центъра на паяжина преплетени линии. Гласът й звучеше печално, когато каза:

— Как бих искала вече да съм се срещнала с баща ти. Ако той не ме хареса…

— Тогава ще бъдеш първото хубаво момиче, което той не е харесал — отбеляза Торън. — Преди да изгуби ръката си и да престане да кръстосва Галактиката, той… Е, ако го попиташ за това, ще ти говори, докато ушите ти се превърнат в царевични кочани. При това той никога не разказва два пъти една и съща история по еднакъв начин.

Хейвън II бързо се приближаваше. Моретата отегчително се въртяха под тях, покрити със сивкави люспи, те се появяваха и изчезваха между тънките облаци. По крайбрежията стърчаха назъбени планини.

— Закопчан ли ти е костюмът? — запита Торън. Заобленото лице на Байта беше зачервено и изглеждаше съвсем кръгло в прилепналия, затоплен отвътре костюм от пореста материя.

Отблизо морето се оказа набръчкано, но едва накрая стана ясно, че всъщност от хоризонт до хоризонт се простира огромно ледено поле. Корабът с хрущене се приземи върху леда, съвсем близо до едно плато.

Торън и Байта несръчно се покатериха по скалите и се потопиха в тъмнината на нощта. Байта се задъха от режещия студен въздух. Торън я сграбчи за лакътя и я увлече по гладката плътна повърхност към веселите изкуствени светлинки в далечината.

Предните постове ги пресрещнаха на половината път и след като шепнешком размениха няколко думи с Торън, ги пропуснаха нататък. Вятърът и студът изчезнаха, когато каменната порта се отвори и после се затвори зад тях. Топлата вътрешност, осветена от светещи стени, беше изпълнена със странна човешка суетня. Хората вдигнаха глави от бюрата си и Торън приготви документите.

Те му бяха върнати след кратък преглед и той каза на жена си:

— Сигурно татко предварително е уредил формалностите. Обикновено процедурата трае около пет часа.

Двамата продължиха навътре и Байта изведнъж възкликна:

— О, Боже… Господи…

В пещерния град беше ден, облят от бялата светлина на младо слънце. Не че там имаше истинско слънце, разбира се, но това, което трябваше да се нарича небе, се губеше в ослепителен блясък. Топлият въздух бе напоен с растителни аромати.

— Но това е прекрасно, Тори! — възкликна Байта.

Торън пламенно се засмя.

— Е, Байт, не е като във Фондацията, разбира се, но това е най-големият град на Хейвън II — двадесет хиляди души население — и се надявам, че ще ти хареса! Знаеш ли, тук няма дворци за забавления, но пък няма и тайна полиция!

— О, Тори, това е също като град-играчка! Целият в бяло и розово — и толкова изящен…

— Е… — Торън погледна към града заедно с нея. В по-голямата си част къщите бяха двуетажни, направени от камък. Кулите на Фондацията, както и огромните комунални сгради на Старите Кралства, бяха забравени. Тук имаше индивидуалност, а мащабите бяха малки — една останка от света на личната инициатива във времето на масово съжителство в Галактиката.

— Байт, татко е тук! — отбеляза Торън. — Точно там, където соча, мила! Не го ли виждаш?

Тя го видя. Създаваше впечатление за едър мъж. Енергично им махаше и пръстите му широко се разтваряха във въздуха. Виковете му едва стигаха до тях. Байта повлече мъжа си надолу през ниско скосените ливади. Забеляза един дребен човек с бяла коса, който направо се губеше до огромния еднорък гигант, който продължаваше да вика и да маха.

Торън изкрещя през рамо:

— Това е доведеният брат на баща ми! Онзи, дето е ходил във Фондацията…

Те се срещнаха на поляната, смееха се и говореха несвързано, докато бащата на Торън не сложи точка на невъздържаните изблици. Той опъна късото си сако и нагласи металния си колан, който бе единственият луксозен аксесоар от облеклото му.

Очите му дълго пробягваха от младоженеца към младоженката и обратно, докато накрая, все още леко задъхан, той успя да изрече:

— Избрал си неподходящ ден да се върнеш у дома, момчето ми!

— Защо? А, днес е рожденият ден на Селдън, нали?

— Да. Наложи се да наема кола, за да се доберем до тук, взех и Ранду да я кара. Никакъв обществен транспорт на мерника!…

Погледът му се насочи към Байта и повече не се отлепи от нея, докато й говореше.

— Имам една обемна фотографийка за теб — чудесна е, но си личи, че е правена от аматьор. — той извади от джоба си едно прозрачно кристално кубче и на светлината вътре се появи засмяно малко личице, което преливаше от цветове и живот — истинска миниатюрна Байта.

— Значи за това е било всичко — каза Байта. — Сега разбирам, защо Торън искаше, да Ви изпрати онази карикатура. Учудена съм, че ме допускате толкова близо до себе си, сър!

— Още ли се чудиш? Наричай ме Фрейн. Тази карнавална тълпа изобщо не ме интересува, така че можеш да ме хванеш под ръка и да тръгнем към колата. До сега не съм смятал, че моето момче знае какво иска, но май е време да си променя мнението!

Торън тихо попита чичо си:

— Как е старият напоследък? Още ли се впуска на лов за жени?

Цялото лице на Ранду се покри с бръчки, когато той се усмихна.

— Когато може, Торън, когато може! Понякога си спомня, че на следващия си рожден ден ще навърши шестдесет, и това го обезсърчава, но успява да заглуши тази натрапчива мисъл и пак си е самият той. Истински търговец от древния вид! А ти, Торън, от къде си намери такава хубава жена?

Младият мъж самодоволно се засмя и го хвана под ръка.

— Да не би да искаш да ти разкажа с две думи за трите години мъки, чичо?

В малката дневна на къщата Байта свали пътния си костюм с качулката и разтърси разпуснатата си коса. После седна, кръстоса крак върху крак и отвърна на оценяващия поглед на едрия червендалест мъж. Каза:

— Знам какво се опитваш да разбереш и ще ти помогна! Години: 24. Ръст: 5 фута и 4 инча^[2]. Тегло: 110 фунта^[3]. Специалност: история… — тя забеляза, че той винаги застава в поза, която да скрива липсващата му ръка.

Но сега Фрейн просто притвори очи и отрони:

— Понеже сама спомена за това… Теглото ти е 120 фунта.

Той силно се засмя на изчервяването й. После обясни на групата като цяло:

— Винаги можете да познаете теглото на една жена по бюста… Необходим е опит, разбира се! Искаш ли нещо за пиене, Байт?

— Освен всичко друго, което искам — да! — отвърна тя и тръгна заедно с него, като остави Торън да огледа по рафтовете на библиотеката за нови книги.

Фрейн се върна сам и каза:

— Тя ще слезе по-късно.

Той тежко се отпусна в широкото ъглово кресло и вдигна левия си крак на табуретката пред него. Смехът беше изчезнал от зачервеното му лице и Торън се обърна да го погледне, когато Фрейн рече:

— Е, вече си у дома, момчето ми! Радвам се, че си тук. Харесвам приятелката ти. Не е някоя хленчеща глупачка.

— Ожених се за нея — каза Торън просто.

— Това вече е нещо друго — очите на баща му потъмняха. — Нищо повече от глупав начин да предопределиш бъдещето си! През целия си дълъг живот, който при това ми е донесъл повече опит от твоя, никога не съм правил нещо подобно.

Ранду се обади от ъгъла, в който стоеше:

— Фрейнсуърт, какви сравнения правиш? До твоето шумно сгромолясване преди шест години ти никога не си се задържал на едно място толкова дълго, че да почувстваш нужда да се ожениш. А освен това, коя би те взела?

Едноръкият се размърда, изпъчи се и отвърна пламенно:

— Много жени ме искат, стари глупако!

Думите на Торън прозвучаха сприхаво:

— Това е просто формалност, татко. И си има своите предимства.

— Главно за жената! — промърмори Фрейн.

— Даже и да е така — ядоса се Ранду, — момчето има право да решава само! Бракът е стар обичай във Фондацията.

— Фондацианите не са подходящ пример за един честен търговец!

Торън отново се намеси:

— Моята жена е фондацианка — той погледна към Ранду и Фрейн, а после бързо прибави: — Тя идва!

След вечерята разговорът придоби съвсем друг обрат, за което спомогна Фрейн с неговите минали преживелици, съставени от равни части кръв, жени и удачни сделки, обилно гарнирани с множество импровизации. Малкият телевизор работеше и предаваше някаква класическа пиеса с почти неразбираем шепот. Ранду се беше преместил на кушетката и се взираше наоколо през кълбата дим, който пускаше с дългата си лула. На същата кушетка Байта бе потънала в мекотата на бялата кожа, която беше донесена от някогашна търговска мисия и сега се постилаше само в много специални случаи.

— Следвала си история, момичето ми, така ли? — запита Ранду.

— Отчаях всичките си учители, но все пак съм научила нещичко…

— Малко цитати заради стипендията — самодоволно се намеси Торън. — Това е всичко!

— И какво си научила? — кротко настоя Ранду.

— Да ти разправям? Сега? — засмя се момичето.

Старецът нежно се усмихна.

— Добре тогава, какво мислиш за ситуацията в Галактиката?

— Мисля… — стегнато започна Байта, — мисля, че Селдъновата криза е неминуема… Ако днешната ситуация изобщо е била предвидена в плана на Селдън. Ние се провалихме.

— Уф! — промърмори Фрейн от своя ъгъл, — Какъв начин да се говори за Селдън! — но не каза нищо на висок глас.)

Ранду смучеше лулата си замислено.

— Мислиш ли? Защо смяташ така? Посещавал съм Фондацията, когато бях млад, и също мислех, че положението е ужасно. Но защо считаш, че е така сега?

— Е… — очите на Байта се замъглиха, тя подви крака под себе си в бялата мекота на кожата и подпря малката си брадичка на закръглената си ръка. — Струва ми се, че целта на Селдъновия план е да създаде свят, който да е по-добър от древния свят на Галактическата империя. Тя вече се е разпадала преди три века, когато Селдън основал Фондацията, и ако историята не лъже, оттогава Империята тъне в инерция и деспотизъм, като разпространява заразата си из Вселената.

Ранду кимна бавно, а Торън гордо погледна жена си със светнали очи. В своя ъгъл Фрейн цъкна с език и внимателно напълни чашата си.

— Ако легендата за Селдън е вярна — продължаваше Байта, — той е предвидил колапса на Империята чрез законите на своята психоистория, като се е оказал способен да узнае за тридесетте хиляди години варварство, преди Втората Империя да възвърне цивилизацията и културата на човечеството. Целта на целия му живот е била да създаде условията, при които се увеличава увереността за много по-бързото му възстановяване.

Плътният глас на Фрейн я прекъсна:

— Затова основал две фондации, които да славят името му!

— И затова основал две фондации — съгласи се Байта. — Нашата е създадена от учените на умиращата Империя, натоварени да опазят науката, за да я върнат по-късно на хората. А разположението на Фондацията в космоса и историческите обстоятелства са дали възможност на гения Селдън да пресметне чрез внимателни изчисления, че след хиляда години ще възникне нова, велика Империя.

Тишината беше пълна. Момичето продължи меко:

— Това е стара история, вие всички я знаете. За последните три века всеки човек във Фондацията я е научил. Но реших, че ще е по-добре да повторя тези неща набързо. Днес е рожденият ден на Селдън и макар че аз съм от Фондацията, а вие — от Хейвън, това ни сближава — тя бавно запали цигара и отсъстващо изгледа горящия й край. — Законите на историята са също тъй строги, както законите на физиката и ако вероятността от грешка е по-голяма, то е само защото историята не може да изследва толкова голям брой хора, както физиката го прави с атомите. Затова вариациите в резултата са повече. Селдън е предвидил серия от кризи през хилядата години развитие, всяка от които е трябвало да ни насочи по изчисления път. Именно тези кризи ни ръководят — ето защо сега отново трябва да има криза. Сега! — натърти тя. — Изминал е почти век от последната и през този век всеки порок на старата Империя е бил повторен във Фондацията. Инерция! Нашите властници признават само един закон — никакви промени! Деспотизъм и толкова! Известен им е само един път — този на силата. Ето я заразата: те имат едно-единствено желание — да стискат своето…

— … докато другите умират от глад! — изрева Фрейн и удари с юмруци по облегалката на креслото си. — Момиче, думите ти са златни! Тези тлъсти идиоти с техните претъпкани с пари каси сринаха Фондацията, докато смелите търговци живеят бедно на светове като Хейвън. Селдън е опозорен, а лицето му е натикано в мръсотията! — той високо вдигна ръка и лицето му се издължи. — Само ако имах и другата си ръка! Ако можеха да ме чуят…

— Татко — каза Торън, — татко, успокой се!

— Успокой се! Успокой се! — баща му свирепо му подражаваше. — Тук ще живеем и тук ще умрем в мизерия, а ти казваш: „успокой се!“

— Това е нашият съвременен Лейтън Девърс — Ранду посочи с лулата си бащата на Торън. — Нашият Фрейн! Девърс умира като роб в мините преди осемдесет години, заедно с прадядо ти, защото му е липсвал разум — но не и душа!

— Да, в името на Галактиката, и аз бих направил така на негово място! — изруга Фрейн. — Девърс е бил най-великият търговец, по-велик от надутото дрънкало Малоу, дето му се прекланят фондацианите. Главорезите, които управляват Фондацията, са го убили, защото е обичал справедливостта… А ние сме длъжни да отмъстим за него!

— Продължавай, момиче! — изстреля Ранду. — Продължавай или той ще говори цяла нощ и ще буйства целия ден след това…

— Няма за какво да говоря повече — отвърна Байта, внезапно изпаднала в лошо настроение. — Трябва да има криза на всяка цена, но не знам как бихме могли да я предизвикаме. Прогресивните сили във Фондацията са страшно подтиснати. Вашите търговци може би ще имат воля да го направят, но вие сте преследвани и разединени. Ако всички сили на доброто във и извън Фондацията успеят да се обединят…

Смехът на Фрейн беше хриплив и подигравателен.

— Само я чуй, Ранду, само я чуй! Във и извън Фондацията! Момиче, момиче, не се надявай на слабия характер на Фондацията. Там наистина някои държат камшиците, но повечето са битите, пребитите до смърт, От целия гнил свят там не може да се събере такова мъжество, колкото притежава само един търговец!

Опитите на Байта да го прекъсне бяха безуспешни. Торън се приближи и сложи длан на устата й.

— Татко! — каза той студено. — Ти никога не си бил във Фондацията. Не знаеш нищо за нея. Ще ти кажа, че техните „подземни“ са достатъчно смели и дръзки! Мога да добавя също, че и Байта е от тях…

— Добре, момчето ми, извинявай! Защо се ядосваш? — Фрейн беше наистина обезпокоен.

Торън пламенно продължи:

— Твоят проблем, тате, е, че имаш провинциално виждане! Само защото няколкостотин хиляди търговци си пробиват път през никому ненужни планети на края на Вселената… само за това ти ги мислиш за велики хора! Разбира се, ако някой бирник от Фондацията дойде тук, няма да си тръгне никога, но това ще е проява на глупав героизъм. Какво ще стане, ако Фондацията изпрати флот?

— Ще го унищожим! — остро каза Фрейн.

— И как ще го унищожиш — с негова помощ ли? Вие сте невъоръжени, неорганизирани и щом Фондацията реши, че си струва усилията, ще ви го докаже. Затова по-добре си търсете съюзници — ако можете, дори и в самата Фондация!

— Ранду… — Фрейн се обърна и погледна брат си. Приличаше на грамаден, но безпомощен бик. Ранду извади лулата от устата си.

— Момчето е право, Фрейн. Вслушай се в потайните мислички там, в теб, и ще видиш, че е така. Само че те са неудобни мисли, затова ги избутваш от мозъка си… Да, но те все пак съществуват. Торън, ще ти кажа защо започнах този разговор!… — той известно време пушеше замислено, после пъхна лулата си в специалното отвърстие, изчака безшумния проблясък и я извади чиста. Бавно я напълни отново с прецизни движения. Накрая каза:

— Твоето предположение, че Фондацията се интересува от нас, Торън, попадна точно в десетката! След като ти замина, имаше две посещения за събиране на данъци. Обезпокояващото бе, че вторият посетител беше съпроводен от патрулен кораб. Той се приземи в Глейър Сити — и не излетя повече, разбира се. Но сега със сигурност те ще ни го върнат… Баща ти си дава сметка за това, Торън, можеш да ми вярваш. Не, ти само го погледни упоритото магаре! Знае, че Хейвън е в затруднение, знае и че сме безпомощни, а продължава да повтаря едно и също. Но когато се наговори и прокълне всичко на света, ще се изтощи и ще стане толкова разумен, колкото и всеки от нас!

— От кои „вас“? — попита Байта.

Той й се усмихна.

— Образувахме малка група, Байта — само в нашия град. Още не сме направили нищо, дори не сме се свързали с другите градове, но и това е един вид начало.

— Начало на какво?

Ранду поклати глава.

— Все още не знаем. Надяваме се на някакво чудо. Смятаме, както и ти го каза, че Селдъновата криза приближава — той махна с ръка. — Галактиката е пълна с кораби и отломки от разбитата Империя. Гъмжи от генерали. Мислиш ли, че кризисният момент ще настъпи, когато някой от тях събере повече смелост?

Байта се замисли и отрицателно поклати глава, така че дългата й права коса с една самотна къдрица на края, се полюшна.

— Не, няма шанс! Сред тези генерали няма такъв, който да не знае, че нападението над Фондацията си е чисто самоубийство. Бел Райъс от старата Империя е бил най-добрият от тях и той ни атакува с цялата мощ на Галактиката, но не можа да победи Селдъновия план. Има ли някой генерал, който да не е наясно с това?

— А ако някак си ги подтикнем?

— Накъде? Към атомната пещ? С какво можете да ги подтикнете?

— Ами, има един — един нов… Миналата или по-миналата година се чу за някакъв странен човек, когото наричат Мулето.

— Мулето? — тя се замисли. — Чувал ли си някога за него, Тори?

Торън отрицателно поклати глава и Байта запита:

— Какъв е той?

— Не знам. Но, както казват, побеждавал и в невъзможни ситуации. Слуховете може да са преувеличени, но във всеки случай сигурно ще бъде интересно да се запознаем с него. Не всеки способен човек вярва в Хари Селдън и неговите психоисторически закони. Бихме могли да подкрепим тези съмнения… Трябва да се атакува!

— И Фондацията ще победи.

— Да, но не твърде лесно. Това би могло да е криза и ще получим предимството, което една такава криза ни дава, за да компрометираме деспотите на Фондацията. Или, в най-лошия случай, те ще ни забравят за известно време, достатъчно, за да ни даде възможност да планираме по-нататък.

— Какво мислиш, Тори?

Торън слабо се усмихна и подръпна кафявата къдрица, която беше паднала край едното му око.

— Звучи добре, но кой е Мулето? Какво знаеш за него, Ранду?

— Все още нищо. Ще се наложи да използваме теб, Торън, а също и жена ти, ако пожелае. Вече говорихме за това, баща ти и аз. И го обсъдихме внимателно.

— Така значи, Ранду? И какво искате от нас? — младият мъж хвърли бърз поглед към жена си.

— Прекарахте ли вече медения си месец?

— Е… да… ако може да се нарече така пътуването ни от Фондацията до тук…

— Какво мислиш за един по-хубав меден месец на Калгън? Субтропична планета — плажове, водни спортове, лов на птици — въобще чудесно място за почивка. Намира се на около седем хиляди парсека, не повече.

— И какво толкова има на Калгън?

— Там е Мулето. Или поне — хората му. Завзел го е миналия месец без битка, въпреки че военният управител на планетата оповестил заплахата си, че ще я превърне в йонен прах, но няма да я предаде…

— Къде е военният управител на Калгън сега?

— Никъде! — Ранду сви рамене. — Какво ще кажеш?

— Какво ще трябва да правим?

— Не знам. Фрейн и аз сме стари, а освен това сме и провинциалисти, както всички търговци от Хейвън. Ти сам го каза преди малко. Нашата търговия е много ограничена и не сме галактически скитници, както нашите праотци… Замълчи за малко, Фрейн! Вие двамата познавате Галактиката. Байта говори с чист фондациански акцент. Искаме просто да правите това, което сте правили винаги. Ако успеете да установите контакт… макар че едва ли… Та ако се решите, можете да се срещнете с цялата ни група, когато пожелаете… е, не преди следващата седмица. Трябва ви малко време да си починете.

Мълчанието беше кратко, после Фрейн изрева:

— Кой иска още нещо за пиене? Имам предвид освен мен!