Айзък Азимов
Фондация и Империя (21)

20. Конспираторът

Дворецът на кмета — или по-точно това, което някога бе негов дворец — се извисяваше като огромен огън в тъмнината. Градът изглеждаше спокоен след окупирането и въвеждането на комендантски час, а мъгливото млечно сияние на великите галактически лещи с разсипани тук-там самотни звезди изпълваше небето над Фондацията.

За три Века Фондацията бе прераснала от частен проект на малка група учени в търговска империя, разпростряла пипалата си далеч навътре в Галактиката, ала само за половин година тя се бе сгромолясала от висотата си до положението на една от многото завоювани провинции.

Капитан Хан Притчър отказваше да възприеме това.

Мрачната нощ над града и превзетият от натрапниците дворец бяха символи на това падение, но Притчър, който чакаше пред външната врата на двореца с малка атомна бомба под езика си, отказваше да го разбере.

Силуетът му се смали — капитанът бе навел глава. Прошепна съвсем тихо:

— Алармената система си е, както винаги е била, капитане. Продължавай, тя няма да засече нищо!

Той предпазливо прекрачи под ниската арка и по-надолу през това, което някога беше градината на Индбър.

Преди четири месеца Криптата на времето се бе отворила. Той пазеше спомена за това събитие, цял и невредим, макар и да го бе заключил в себе си, но отделни моменти изплуваха в паметта му — нежелани, предимно през нощта…

Старият Селдън, който изричаше благосклонните си думи — толкова неверни! — и пълната бъркотия… Индбър, с кметския си неподходящо светъл костюм и с безчувственото си лице… Ужасените тълпи, които бързо се трупаха в очакване на неизбежната дума „капитулация“… Младият мъж, Торън, изчезващ през страничната врата с шута на Мулето, метнат върху рамото му…

И той самият, успял да се измъкне някак си от всичко това, озовал се пред своя, отказващ да работи, автомобил…

Проправяше си път през тълпата без водачи, която напускаше града, без да знае накъде отива…

Сляпо вървеше към различните „миши дупки“, където бяха или където някога са били щабовете на „подземните“ демократи, провалени и разбити за осемдесет години…

А „мишите дупки“ бяха празни…

На следващия ден чуждите черни кораби бяха видими в небето, потъващи кротко зад отрупаните сгради на близкия град. Капитан Хан Притчър чувстваше как го заливат отчаяние и безпомощност.

И той започна пътуването си…

За тридесет дни бе изминал около двеста мили пеша. Смени дрехите си с тези на един работник от хидропонните фабрики, чието тяло откри встрани от пътя, пусна си разкошна червеникавокафява брада… И успя да намери това, което беше останало от „подземните“.

Градът се наричаше Нютон. Жилищният квартал, някога елегантен, сега бе натопен в мизерия и мръсотия, с къщи, които наподобяваха безлични редници в строя. Видя един мъж с малки очи и масивни кости, който непоклатимо облягаше якото си тяло край една полуотворена врата. Възлести юмруци издуваха джобовете му.

— Идвам от Миран! — промърмори Притчър.

Мъжът мрачно отвърна с паролата:

— Миран е подранил тази година.

— Не повече от миналата! — бе отговорът на капитана.

Мъжът не се отстрани и го запита:

— Кой си ти?

— Ти не си ли Лисугера?

— Винаги ли отговаряш с въпроси?

Капитанът дълбоко си пое дъх и мрачно съобщи:

— Аз съм Хан Притчър, капитан от флотата и член на демократичната „подземна“ партия. Сега ще ме пуснеш ли да вляза?

Лисугера се отдръпна и каза:

— Истинското ми име е Орум Пали — той протегна ръката си и капитанът я разтърси.

Стаята беше обзаведена добре, но не разточително. В единия ъгъл имаше декоративен книгофилмов проектор, в който военният поглед на капитана лесно разпозна маскиран бластер с респектиращ калибър. Лещата проектор скриваше дулото и можеше да бъде контролирана от разстояние.

Лисугера проследи погледа на брадатия си гост и слабо се усмихна.

— Това е от дните на Индбър и неговите безсърдечни вампири. Не би могло да свърши много работа срещу Мулето, а? Нищо не може да ни помогне срещу Мулето. Гладен ли си?

Лицевите мускули на капитана се стегнаха под брадата му и той кимна.

— Ще отнеме само минутка, ако нямаш нищо против да почакаш — Лисугера извади няколко тенекиени кутии от бюфета и постави две от тях пред Притчър.

— Дръж си пръста върху тях и ги отвори, когато стане достатъчно топло. Моят терморегулатор излезе от строя. Такива неща ти напомнят, че има война — или че имаше, а?

Бързите му думи звучаха весело, макар и да не бяха изречени с весел глас, но очите му останаха хладни и замислени. Той седна срещу капитана и каза:

— Ако нещо в теб не ми хареса, няма да остане друго, освен купчина пепел там, където седиш сега! Ясно ли е?

Притчър не отговори. Кутиите пред него се отвориха с усилие.

Лисугера вметна късо:

— Яхния е. Съжалявам, но с храната положението е малко зле…

— Знам — отвърна капитанът.

Той се хранеше бързо, без да поглежда нагоре.

— Виждал съм те веднъж! Опитвам се да си спомня, но брадата ти определено нарушава картинката — заяви Лисугера.

— Не съм се бръснал тридесет дни! — отговори капитанът и гневно продължи: — Какво искаш? Казах точната парола! Идентифицирах се!

Другият вдигна ръка:

— О, допускам, че наистина си Притчър. Но сега е пълно с такива, които независимо че знаят паролата и се идентифицират, са хора на Мулето. Чувал ли си някога за Ливау, а?

— Да.

— Той е с Мулето.

— Какво? Той…

— Да, той беше онзи, когото наричаха „Нямадасепредам“ — устните на Лисугера се движеха, сякаш се смееше, но някак беззвучно. — После беше Уилинг. С Мулето! Гери и Нод. И те са с Мулето! Защо не и Притчър? Как бих могъл да зная?

Капитанът само поклати глава.

— Но това не е същинският проблем — меко каза Лисугера. — Те би трябвало да знаят името ми, щом Нод си е сменил вярата — и тъй, щом ти се легитимираш, си в по-голяма опасност, отколкото аз, заради нашето познанство!

Капитанът приключи с яденето и се обърна.

— Ако ти нямаш организация тук, къде бих могъл да намеря някоя? Фондацията може да е капитулирала, но аз не съм!

— Така. Не можеш вечно да скиташ, капитане! Сега гражданите на Фондацията трябва да имат разрешителни за придвижване от град в град… Знаеше ли това? А също и индентификационна карта. Имаш ли? Освен това, офицерите от стария флот трябва да се регистрират в най-близкия окупационен щаб. Такива като теб, нали?

— Да! — гласът на капитана бе суров. — Мислиш, че бягам от страх? Бях на Калгън скоро след неговото завземане от Мулето. След по-малко от месец нито един от офицерите на стария военачалник не остана на свобода, защото те бяха готови военни водачи за някой бунт. „Подземните“ винаги са знаели, че нито една революция не би могла да успее, без да бъде подкрепена поне от една малка част на флота. Мулето очевидно също го знае.

Лисугера замислено кимна.

— Логично. Мулето е проницателен.

— Аз си смених униформата веднага, щом можах. Пуснах си брада. Освен това има някаква вероятност и други да са взели подобни мерки.

— Женен ли си?

— Жена ми е мъртва. Нямам деца.

— Значи си „имунизиран“ срещу заложници, а?

— Да.

— И искаш съвет от мен?

— Ако можеш да ме посъветваш изобщо!

— Не знам каква е политиката на Мулето или какво цели той, но на квалифицираните работници няма да навреди. Таксите се вдигат. Има истински бум в производството на всички видове атомни оръжия.

— Така ли? Звучи като продължение на нападенията

— Не знам. Ако Селдън не можа да си представи Мулето с цялата си психоистория, аз не се и каня да опитвам. Но ти носиш работни дрехи. Това ни дава една възможност, а?

— Аз не съм квалифициран работник.

— Изкарал си военен курс по атомистика, нали?

— Разбира се.

— Това е достатъчно. „Атъм-фийлд биърингс инкорпорейшън“ се намира тук в града. Кажи им, че имаш опит. Типовете, които са избягали от заводите при Индбър, все още бягат — само че сега от Мулето. Няма да ти задават въпроси, поне докато се нуждаят от работници, които да им изкарват хляба. Те ще ти дадат идентификационна карта и ще можеш да си поискаш стая в общежитията на корпорацията. Сега трябва да тръгваш!

Така капитан Хан Притчър от Националния флот се превърна в атомиста Ло Моро от четиридесет и пети цех на „Атъм-фийлд биърингс инкорпорейшън“. От агент на разузнаването той се спусна по социалната скала до равнището на „конспиратор“, което го доведе три месеца по-късно в бившата градина на Индбър.

Там капитан Притчър погледна дозиметъра, който държеше. Вътрешното защитно поле на двореца все още работеше и той трябваше да почака. На атомната бомба в устата му й оставаше още половин час живот. Внимателно я претъркули с езика си.

Когато дозиметърът потъна в злокобна тъмнина, капитанът бързо потегли напред.

До тук нещата вървяха добре.

Вече бе свикнал с мисълта, че животът на атомната бомба е и негов живот, а смъртта й освен негова смърт е и смърт на Мулето.

Приближаваше кулминацията на четиримесечната война с Мулето — война, която се бе разгоряла отново след бягството му от фабриката в Нютон…

Два месеца капитан Притчър беше носил оловни престилки и тежки защитни маски на лицето, а цялото му военно обучение бе останало в миналото му. Той беше лаборант, който си получава заплатата, прекарва си вечерите в града и никога не говори за политика.

Два месеца не беше виждал Лисугера.

А после, в един хубав ден, някакъв човек се препъна пред работната му маса и в джоба му се оказа парче хартия. На него беше написано „Лисугера“. Той го пусна в атомната камера, където то изчезна с малък проблясък и енергията се повиши с един милимикроволт, а Притчър се върна към работата си.

Същата нощ отиде в дома на Лисугера и взе участие в играта на карти с двама други мъже, за които само бе чувал, и с един, когото познаваше по лице и име. По време на играта, докато наддаваха, те си поговориха. Започна капитанът.

— Това е фундаментална грешка — каза той. — Вие живеете с несъществуващото минало. От осемдесет години нашата организация чакаше удобен момент. Бяхме заслепени от Селдъновата психоистория, един от принципите на която беше, че индивидът няма значение, той не прави историята и че комплекс от социални и икономически фактори го командва, превръща го в марионетка! — той внимателно нагласи картите си, огледа ги преценяващо и продължи, хвърляйки на масата своя залог:

— Защо не убием Мулето?

— Е, и какво добро ще ни донесе това? — попита грубо мъжът отляво.

— Виждате ли… — каза капитанът, отказвайки се от две карти, — това зависи от нашата нагласа. Какво е един човек — част от трилион. Галактиката няма да спре да се върти, защото някой е умрял. Да, но Мулето не е човек, а мутант. Той вече разруши плана на Селдън, и, ако започнете да анализирате всички намеци за него, ще се окаже, че той — един човекомутант е обезсмислил цялата Селдънова психоистория. Ако той не се бе родил, Фондацията нямаше да отстъпи. Ако спре да живее, тя повече няма да бъде победена от никого. Демократите се бориха с кметове и търговци осемдесет години безуспешно. Крайно време е да прибегнем и към убийство!

— Как? — вмъкна трезво Лисугера.

Капитанът бавно отвърна:

— Три месеца си блъсках безрезултатно главата над това. Дойдох тук и открих отговора за пет минути! — той хвърли поглед на мъжа отдясно, чието розово пъпешоподобно лице се усмихваше. — Ти беше камериер на кмета Индбър. Не знаех, че си от „подземните“.

— Нито пък аз знаех, че ти си такъв.

— Е, тогава, като камериер ти периодично си проверявал алармените системи на двореца, нали?

— Да.

— А сега Мулето заема двореца?

— Това беше оповестено, въпреки че той се прави на „скромен“ завоевател, който не изнася речи, не прибягва към прокламации, нито пък се появява пред обществеността.

— Това е стара история и не ни засяга. Та ти, мой екскамериере, си всичко, което ми трябва!

Картите бяха свалени, Лисугера събра залозите и бавно раздаде нова ръка.

Мъжът, който някога е бил камериер, вдигна картите си една по една.

— Съжалявам, капитане. Аз проверявах алармената система, но това беше просто установена практика. Нищо не знам за самата система.

— Очаквах това, но нищо! Твоят мозък пази необходимите спомени за управлението й и ще ги даде, ако се изследва по-дълбоко — с Психосонда.

Червендалестото лице на камериера изведнъж пребледня и се издължи. Картите в ръката му се намачкаха.

— Психосонда ли?

— Не трябва да се безпокоиш — остро каза капитанът. — Знам как да я използвам! Няма да ти причиня никаква друга вреда, освен известна слабост за няколко дни. А ако все пак те нараня, това не е нищо повече от риск, който трябва да се поеме, и цена, която трябва да се плати. Между нас със сигурност ще се намерят някои, които, ориентирайки се по управлението на алармата, ще могат да разшифроват комбинацията на дължините на вълните. Ще се намерят и други, които да изработят малка бомба с часовников механизъм, а аз ще я пренеса до Мулето.

Мъжете се скупчиха над масата.

Капитанът продължи:

— В избраната вечер, близо до двореца в Терминус Сити ще започнат безредици без сериозни сражения. Просто леко симулирате безпокойство и се разкарвате. Колкото по-дълго време пазачите на двореца са заети… или в най-лошия случай разсеяни…

От този ден измина цял месец за приготовления. Капитан Хан Притчър от Националния флот слезе още по-ниско по социалната стълба и от „конспиратор“ се превърна в „убиец“.

Сега капитанът убиец се намираше в двореца и беше особено доволен от себе си. Както и очакваше, сложността на сигналната система отвън предполагаше наличието на по-малко пазачи вътре; в дадения случай те въобще липсваха.

Планът на двореца беше ясно запечатан в главата му. Той безшумно се придвижи нагоре по застланото с килими стълбище, като на най-горната площадка се залепи за стената и зачака.

Затворената малка врата на стаята, наподобяваща будоар, беше срещу него. Зад тази врата трябваше да се намира мутантът, който бе победил непобедимите. Беше още рано — на бомбата й оставаха десет минути.

Пет от тях минаха, а наоколо все още не се чуваше никакъв звук. Мулето имаше пет минути живот — както между впрочем и капитан Притчър…

Той пристъпи рязко напред. Когато бомбата гръмнеше, дворецът щеше да се взриви с нея — целият. Вратата, която ги делеше, на десет ярда от него — беше нищо. Само че капитанът искаше да види Мулето, когато умират заедно…

Той отвори вратата и за миг ослепя от светлината. Изненадата му продължи кратко. Представителният мъж, който стоеше в центъра на малката стая пред един висящ аквариум, го гледаше благо. Униформата му бе черна и щом почука по аквариума с отсъстващо изражение, водата в него се развълнува и ярките червени и оранжеви риби вътре лудо се застрелкаха.

— Влезте, капитане! — изрече мъжът. На Притчър му се стори, че малката сфера под неговия треперещ език зловещо се подува — физически невъзможно нещо, както знаеше капитанът. Но това беше все пак последната минута от живота на бомбата…

— По-добре изплюйте онова глупаво топче, за да можете да говорите! То няма да се взриви! — добави униформеният мъж.

Измина минута и с бавно, тъпо движение капитанът наведе глава и изплю сребърното топче в дланта си. Яростно го захвърли към стената. То рикушира със слаб ясен звън, като проблесна безвредно, докато летеше.

Униформеният сви рамене.

— Толкова по този въпрос! То и без друго нямаше да свърши никаква работа, капитане. Аз не съм Мулето. Ще трябва да се задоволиш с неговия вицекрал.

— Как узнахте? — дрезгаво промърмори капитанът.

— Благодарение на ефикасния ни контрашпионаж. Мога да назова по име всеки член на малката ви банда, всяка стъпка от организирането й…

— И ни оставихте да отидем толкова далече?

— А защо не? Една от моите главни цели тук беше да открия Вас и някои от останалите. Но най вече Вас. Можех да Ви заловя още преди няколко месеца, когато работехте в заводите в Нютон, но така беше много по-добре. Ако Вие не бяхте оформили главните контури на интригата, някой от моите хора щеше да Ви подскаже нещо подобно. Резултатът при всички случаи би бил доста драматичен и нелишен от черен хумор. Както и стана.

Очите на капитана бяха сурови.

— И аз така смятам! Това всичко ли е?

— Само началото. Елате, капитане, седнете! Нека оставим героиката на глупаците, които тя впечатлява. Вие сте способен човек. Съгласно информацията, с която разполагам, били сте първият от Фондацията, който се е досетил за силата на Мулето. По-нататък сте се заинтересували — колко мило! — от ранния живот на Мулето. Били сте един от тези, които са отвлекли шута му — той, между другото, още не е намерен, за което ще си плати. Всъщност, Вашите способности са признати от Мулето, а той не е от тези, които се страхуват от способните си врагове по-дълго, отколкото е необходимо, преди да ги превърне в способни приятели.

— Това ли е, което ми предлагате? О, не!

— О, да! Това беше целта на комедията тази нощ. Вие сте интелигентен човек, въпреки че дребните Ви проектчета срещу Мулето имаха жалък край, и едва ли можете да ги спасите в името на конспирацията. Надявам се, че военното обучение не ви задължава да прахосвате кораби в безнадеждни акции?

— Най-напред някой трябва да докаже, че са безнадеждни.

— Това вече стана — меко го увери вицекралят. — Мулето завоюва Фондацията. Тя бързо бе превърната в арсенал за постигане на великите цели.

— Какви велики цели?

— Завоюването на цялата Галактика. Обединение на всички разединени светове в една нова Империя. Изпълнението, тъпако, на мечтата на твоя Селдън — и то седемстотин години по-рано, отколкото той се е надявал. И в това велико дело ти можеш да ни помогнеш!

— Мога, без съмнение, но няма да го направя!

— Доколкото знам — отвърна вицекралят, — само три от Независимите търговски светове все още се държат.

— Да.

— И въпреки това ти няма да ни помогнеш?! Наистина, доброволният избор е най-ефикасен, но и другото ще свърши работа. За съжаление, Мулето отсъства. Той води, както винаги, битките срещу търговците, но е в непрекъсната връзка с нас. Няма да чакаш дълго.

— За какво?

— За да преминеш на наша страна.

— Мулето — каза хладно капитанът — не ще успее да направи това с мен.

— Така ли? А с мен успя. Не ме ли позна? Е, беше на Калгън и си ме виждал! Носех монокъл, поръбена с кожа червена роба, островърха шапка…

Капитанът се скова от удивление.

— Вие сте бившият военен управител на Калгън!

— Да, а сега съм верен вицекрал на Мулето. Както виждаш, той е достатъчно убедителен!