Айзък Азимов
Фондация и Империя (18)

17. Видеоорганът

Къщата на Еблинг Майс се намираше в един не чак толкова претенциозен квартал на Терминус Сити и беше добре позната на интелигентите, литераторите и въобще на добре образованите хора във Фондацията. Забележителните характеристики, с които обикновено описваха този дом, се влияеха главно от това кой какво четеше или слушаше. За един внимателен биограф къщата беше „символ на бягство от академическата реалност“. За вестникарския репортер от там бликаше „ужасна мъжка атмосфера на нехайно безредие“. Университетският доктор по философия неодобрително я наричаше „книжница, но неорганизирана“, а един чужд на университетите приятел я определяше като „добро място за пийване по всяко време, където можеш да си качиш краката на канапето“. Що се отнася до седмичното радиопредаване за новини, което не пестеше краските, то просто упоменаваше за „невероятната идиотска квартира на богохулния, ляв и плешив Еблинг Майс“.

За Байта, която не мислеше за други аудиенции тук, освен за своята собствена и която имаше предимството да ползва информация от първа ръка, къщата беше просто занемарена.

Освен през първите няколко дни, нейното затворничество не й тежеше. Беше много по-леко, отколкото например това половинчасово чакане в къщата на психолога — под тайно наблюдение, може би? Да беше поне с Торън, а то…

Вероятно тя щеше да бъде по-търпелива, въпреки напрежението, ако носът на Магнифико не беше хлътнал и увиснал надолу — знак, който всецяло изразяваше собственото му вълнение.

Кривите крака на клоуна бяха свити точно под увисналата му брадичка, сякаш той се опитваше да се скрие в самия себе си и да изчезне. Ръката на Байта автоматично се разтвори с нежен успокоителен жест — Магнифико трепна и се усмихна.

— Навярно, моя лейди, понякога изглеждам така, сякаш тялото ми отхвърля успокоенията на моя мозък и очаква от ръцете чужди да го ударят!

— Няма нужда да се тревожиш, Магнифико, аз съм с теб и няма да позволя на никого да ти причини болка.

Погледът на палячото се насочи към нея и бързо се отклони встрани.

— Да, но те ме държаха отделно от теб по-рано, а също и от твоя мил съпруг и… Може и да се смееш, но бях самотен много без вашето другарство.

— Не бих се смяла на това. Аз също се чувствах самотна.

Клоунът се разведри, притисна по-силно коленете си и каза:

— Нали не си се срещала с този човек, с когото ще се видим сега? — това беше предпазлив въпрос.

— Не. Но той е много прочут. Виждала съм го по новините и съм слушала доста добри неща за него. Мисля, че е добър човек, Магнифико, и няма да ни навреди.

— Дали? — клоунът се раздвижи. — Може и да е така, моя лейди, но той ме разпитваше преди, беше рязък с мен и ми крещеше, което ме безпокои! Говори със странни думи, тъй че отговорите на въпросите му не могат да изпълзят от гърлото ми. Аз почти започвам да вярвам на фантазьора, същият, който някога се подигра с невежеството ми, като разказа ми, че в подобни мигове сърцето в гърлото се качва и пречи да говориш!

— Да, но сега е различно! Ние сме двама, а той е един и не е способен да ни изплаши и двамата, нали?

— Така е, моя лейди.

Някъде се тръшна врата и един силен глас изпълни къщата. От съседната стая той изрева мощно:

— Вън от тук, в името на Галактиката!

За момент през отворената врата се видя как двама униформени стражи експедитивно се изнасят.

Еблинг Майс влезе намръщен, остави на пода внимателно опакован вързоп и се приближи да се здрависа любезно с Байта. Тя енергично му върна ръкостискането. Майс погледна палячото и отново се обърна към нея:

— Женена ли си?

— Да, минахме през всички формалности.

Майс мълча кратко, после попита:

— Щастлива ли си?

— Беше отдавна…

Майс сви рамене и този път се обърна към Магнифико. Разопакова пакета.

— Знаеш ли какво е това, момче?

Магнифико бързо се смъкна от стола си и взе уреда с множеството копчета. Той прокара пръсти по безчислените бутончета и радостно се разскача, като за малко щеше да унищожи околните мебели. Изграка:

— Видеоорган — за да се дестилира радост от мъртвото човешко сърце! — неговите дълги пръсти галеха нежно и бавно бутоните с развълнувани движения, за миг се спираха на някой клавиш, после на друг, а във въздуха пред него се кълбеше неясна нежна розовина, почти въображаема.

Гласът на Еблинг Майс го прекъсна:

— Момче, ти каза, че можеш да свириш на такава играчка… но по-добре ще е все пак да я настроиш, защото е донесена от музея — и се обърна към Байта.

— Доколкото знам, никой от Фондацията не може да накара това нещо да засвири добре! — той се наведе и зашепна бързо. — Клоунът няма да говори без теб. Ще ми помогнеш ли?

Тя кимна.

— Добре! — прибави той. — Страховата му невроза е почти локализирана, но се опасявам, че неговата умствена сила вероятно може да устои на Психосондата. За да се опитам да измъкна нещо от него по друг начин, той трябва да се чувства предразположен към това. Разбираш ли?

Тя кимна отново.

— Този видеоорган е само първата крачка. Той спомена, че може да свири на него, а реакцията му сега доказва, че това е било едно от най-големите удоволствия в неговия живот. Независимо дали свири добре или зле, бъди заинтригувана и го оцени! После демонстрирай приятелско отношение и доверие към мен. Й въобще, следвай ме във всичко! — той хвърли бърз поглед към Магнифико, свит в ъгъла на канапето, който бързо настройваше нещо вътре в инструмента. Беше напълно погълнат от заниманието си.

Вече с по-висок глас, Майс се обърна към Байта:

— Чувала ли си някога видеоорган?

— Веднъж! — отвърна нехайно тя. — Беше на концерт за редки инструменти. Не бях особено впечатлена.

— Е, не се съмнявам, че си се разминала с доброто изпълнение! Има твърде малко наистина добри музиканти. Видеоорганът изисква физическа координация, но многоклавишното пиано изисква повече, между другото, дори и пластичност на интелекта. — Майс сниши глас и продължи. — Ето защо нашата жива карикатура тук би могла да се окаже по-добра, отколкото мислим. Повечето от майсторите изпълнители иначе са идиоти. Това е един от онези странни случаи, които интригуват психологията! — той продължи с очевидното усилие да поддържа лек разговор. — Виждала ли си как работи това вътре? Веднъж го разгледах и установих, че излъчванията му стимулират зрителния център директно в мозъка, без изобщо да докосват зрителния нерв. Това е експлоатиране на чувствата, каквото никога не се среща в природата. Забележително нещо, а звукът остава естествен… Минава както трябва през тъпанчето, вътрешното ухо и тъй нататък. Но тихо! Той е готов! Може ли да бутнеш оня ключ? По-добре работи на тъмно!

В тъмнината Магнифико беше просто една топка, а Еблинг Майс — тежка дишаща маса. Байта откри, че нетърпеливо се напряга да види нещо. Отначало — без ефект. После във въздуха се появи слабо червено трептение, раздърпано по краищата. То кръжеше, спускаше се и се издигаше, докато доби форма и се разлетя с цветен трясък, същият като ефекта от гръмовитото разцепване на перде.

Едно малко пулсиращо цветно кълбо израсна от ритмичните струи и вече във въздуха се разпадна на безформени капки, които се въртяха високо и се спускаха като спираловидни, преплитащи се потоци. Те се обединяваха в малки сфери и нямаше две еднакви по цвят.

Байта откри, че като си затвори очите, багрите стават по-ясни, че всяко малко цветно движение си има свой звуков еквивалент, че тя не може да разпознае цветовете и че кълбата не са кълба, а фигурки. Милиарди малки фигурки, дребни местещи се пламъчета, които танцуваха, трептяха, изчезваха и се завръщаха от никъде, за да се разбият една в друга и да се обединят в нов цвят…

Кой знае защо тя си помисли за малките цветни петна, които идват нощем, когато стискаш до болка клепачи и търпеливо се взираш в чернотата. Видеоорганът съчетаваше стария познат ефект на танцуващите полка разноцветни точици, на контрастиращите цветни кръгове, на трептящата безформена маса… и всичко това — ярко и многообразно, а всяка цветна точка — миниатюрна фигурка! Фигурките…

Фигурките се спуснаха към нея по двойки и тя вдигна ръце с внезапно ахване, но те се разбъркаха и тя незабавно се оказа в центъра на брилянтен снежен ураган. Студени светлинки обсипваха раменете й, чертаеха светещи ски-писти по ръцете й, изстрелваха се от скованите й пръсти и се срещаха в сияещия фокус високо във въздуха. Под всичко това музиката на стотици инструменти се лееше на течни потоци, докато тя престана да ги различава от светлината.

Байта се зачуди дали Еблинг Майс вижда същото, а ако не — какво вижда. Учудването й премина и тогава… Тя отново гледаше изпълнението. Малките фигурки — а дали бяха фигурки? — мънички жени с пламтящи коси се въртяха, огъваха се твърде бързо и се залавяха една за друга в звездообразни групи, които кръжаха високо, а музиката беше леко насмешлива, като момичешки смях, който звучеше вътре в ушите.

Звездите се приближаваха една към друга, прерастваха в някакви структури и отдолу нагоре израстваше един невероятен дворец. Всяка негова тухличка беше в свой собствен цвят, всеки цвят бе малък проблясък, а проблясъкът — пронизваща светлина, която обединяваше формите и водеше окото в небето към дванадесет кули от скъпоценни камъни.

Сетне блестящият килим изчезна във въртящата се, кръжаща, нематериална вихрушка, която засипа всички звезди и през техните светлинни изстрели се промуши нагоре, за да се разклони на дървета, които свиреха и пееха с изцяло тяхна си музика.

Байта стоеше, обградена от всичко това, музиката извираше около нея в бързи лирични струи. Тя се протегна да докосне едно крехко дърво, но цветчетата му се спуснаха надолу и угаснаха — всяко със свой собствен звън.

После музиката се разби, сякаш заудряха двадесет чинели, и през нея се издигна една пламтяща струя, която се изсипа надолу в каскада от невидими стъпала в скута на Байта; разля се и изтече в бърз водопад, изгря във феерични проблясъци по китките й, докато в скута й се издигаше мостът на една дъга, а по нея дребните фигурки…

Площад, градина и малки мъже и жени на моста, прострян дотам, докъдето тя можеше да вижда, плуващ през величествени вълни от струнна музика, връхлитаща върху нея…

А после — плашеща пауза, колебливо, сякаш „преглътнато“ движение, внезапен колапс. Цветовете избягаха и се вплетоха в една сфера, която се сви, порозовя и изчезна.

И отново имаше само мрак.

Един тежък крак зашари за ключа, достигна го и светлината заля всичко — еднообразната светлина на прозаичното изкуствено слънце. Байта примигваше, докато не потекоха сълзите й, най-вече от съжаление, че всичко това бе свършило. Еблинг Майс беше олицетворение на тлъстата инертност с все още ококорени очи и отворена уста.

Единствено Магнифико изглеждаше нормално и галеше видеооргана си в екстаз.

— Моя лейди — прошепна той. — Това наистина е магически ефект! Ефектът на баланса и отзвука, почти отвъд надеждата за тяхната деликатност и стабилност. С това, както изглежда, мога да творя чудеса! Как ти хареса композицията ми, моя лейди?

— Твоя ли беше? — прошепна Байта. — Твоя собствена?

Пред благоговението й неговото слабо лице пламна в червено, почти като цвета на носа му:

— Напълно моя! Мулето не я харесваше, но аз често я свирех за собствено свое удоволствие. Веднъж, още когато бях юноша, видях дворец — огромен дворец, пълен със скъпоценности и изобилие, който зърнах от разстояние по време на карнавал. Там имаше великолепие такова, каквото изобщо не бях сънувал — и повече великолепие, отколкото съм виждал по-късно, при Мулето дори. Това, което създадох преди малко, е само едно жалко подобие, но скудоумието не ми позволява повече. Нарекох го „Спомен за Хейвън“.

Сега, сред изпълнената с говор околна среда, Майс се възвърна към активен живот.

— Е… — каза той, — е, Магнифико, би ли желал да правиш същото нещо и за други хора?

За момент палячото се обърка.

— За други ли? — повтори той с треперещ глас.

— За хиляди хора! — извика Майс. — В най-голямата зала на Фондацията! Искаш ли сам да си бъдеш господар, да бъдеш почитан от всички и… и… — въображението му го напусна и той безпомощно довърши. — И всичко подобно? А? Какво ще кажеш?

— Но как бих могъл да бъда всичко това, могъщи господине, щом всъщност аз съм само един нещастен шут, който нищо не разбира от великите неща на тоя свят?

Психологът въздъхна и прекара опакото на дланта си през челото си. Каза:

— Но ти свириш, човече! Светът ще бъде твой, ако изсвириш същото на кмета и неговите търговски довереници. Не го ли желаеш?

Клоунът погледна бързо към Байта.

— Ще остане ли тя с мен?

Байта се засмя.

— Разбира се, миличък! Нима бих могла да те изоставя сега, когато си на път да станеш богат и известен?

— Всичко ще бъде твое! — отвърна Магнифико съвсем сериозно. — И, разбира се, съкровищата на Галактиката ще бъдат твои, преди да съм успял да изплатя изцяло дълга си за твоята любезност.

— Но… — каза нехайно Майс, — ако първо би могъл да ми помогнеш…

— С какво?

Психологът направи мълчалива пауза и се усмихна.

— Малко повърхностно сондиране, което не причинява болка. Аз няма да докосна нищо, дори кората на мозъка ти.

В очите на Магнифико се появи смъртен страх.

— Само не Сонда! Виждал съм да я използват! Тя пресушава мозъка и оставя празен череп след себе си. Мулето обработваше с нея предателите и оставяше ги да се скитат безумни по улиците, докато безмилостно не ги убият! — той вдигна ръка да отблъсне Майс.

— Това е било Психосонда — търпеливо му обясни Майс. Понякога тя може да навреди на човека, ако не се употребява правилно. Тази Сонда, която аз имам, е повърхностна Сонда и няма да причини болка даже на бебе!

— Той е прав, Магнифико — настоя Байта. — Това е само за да ни помогнеш да победим Мулето и да го отпратим надалеч. Щом веднъж го направиш, ти и аз ще бъдем богати и известни през целия си живот!

Магнифико протегна треперещата си длан.

— Ще ми държиш ли ръката в такъв случай?

Байта я стисна между своите ръце и палячото се взря с широко отворени очи в приближаващите се блестящи клеми с пластинки накрая…

 

 

Еблинг Майс нехайно си почиваше в твърде разточителното кресло в кабинета на кмета Индбър — все тъй неблагодарен за оказаната му снизходителност — и гледаше недоволно суетенето на дребничкия кмет. Хвърли настрани угарката от пурата си и изплю късче тютюн.

— И ако случайно желаеш нещо ново за следващия концерт в Малоу Хил, Индбър — каза той, — можеш да изхвърлиш ония електронни боклуци в канала, откъдето си ги извадил, и да вземеш този малък урод да ти свири на видеоорган. Индбър, това не може да се опише с думи!

Кметът реагира раздразнено.

— Не съм те извикал тук, за да слушам лекциите ти за музиката! Какво ново около Мулето? Това ми кажи!

— Мулето ли? Е, добре, ще ти кажа! Използвах повърхностна Сонда и понаучих нещичко. Не можех да използвам Психосонда, защото уродът се страхува от нея и съпротивлението вероятно ще изключи умствените му „бушони“ веднага, щом се установи контакт. Но за това, което измъкнах от него, ще заговоря, когато престанеш да барабаниш с пръсти… На първо място, дали Мулето обладава огромна физическа сила? Вероятно той е силен, но повечето от фантастичните истории на урода за това сигурно са преувеличени от страха му. Мулето носи странни очила и очите му убиват, тъй че очевидно има особени парапсихологически способности.

— Знаехме това още отначало — кисело коментира кметът.

— Та значи Сондата го потвърди и от тук нататък трябваше да поработя с помощта на математиката. Още не съм свършил.

— Така ли? И колко време ще ти отнеме всичко това? Говори ясно, дрънканиците заглушават всички ясни мисли в речта ти!

— Около месец и тогава би могло да има нещо интересно за теб, а може и да няма. Е, и какво? Ако всичко това излиза извън плана на Селдън, нашият шанс е нищожен, направо безсмислен!

Индбър се завъртя гневно към психолога.

— Сега те хванах, предател! Лъжец! Кажи, че не си един от ония престъпници, които разпространяват пораженчески слухове. Кажи де! Цялата Фондация е залята от отчаяние и паника и това прави работата ми двойно по-трудна.

— Аз? Аз? — Майс бавно се изпълваше с гняв.

Индбър се обърна към него.

— Кълна се в космическия прах. Фондацията ще победи! Трябва да победи!

— Въпреки загубата на Харлегор?

— Това не е загуба! Нагълтал си се с тази разпространена лъжа, нали? Числено ни превъзхождаха и ни предадоха…

— Кой? — презрително попита Майс.

— Въшливите демократи! — изкрещя Индбър. — Отдавна знам, че флотът е обхванат от демократичните организации. Повечето от тях бяха унищожени, но останаха достатъчно за необяснимата капитулация на двадесет наши кораба в средата на битката. Достатъчно, за да организират очевиден провал! И като сме стигнали до този въпрос, мой цапнат в езика патриоте и още символче на примитивни добродетели, кажи какви са твоите отношения с демократите?

Еблинг Майс не му обърна внимание.

— Ти пък какво знаеш за това? А какво ще кажеш тогава за по-нататъшното отстъпление и загубата на половината от Сиуена? Пак ли демократите?

— Не! Не демократите! — дребният човек остро се усмихна. — Ние отстъпваме. Фондацията винаги е отстъпвала при атака, докато неминуемият ход на историята не се обърне в наша полза. Тъй наречените „подземни“ от демократите вече издадоха манифест призоваващ за помощ и вярност към правителството. Това може да е хитрост, претекст за по-голямо предателство, но мога добре да го използвам, а пропагандата с този манифест ще има ефект, какъвто пълзящите предатели не са планирали. И така е по-добре, отколкото…

— По-добре от какво, Индбър?

— Съди сам. Преди два дни тъй наречената Асоциация на независимите търговци обяви война на Мулето и флотът на Фондацията с един замах е подсилен с хиляда кораба. Виждаш, че Мулето стигна доста далече. Но той ни намери разделени и скарани помежду си, а под натиска на неговите атаки ние се обединяваме и ставаме силни. Той трябва да загуби! Това е неминуемо — както винаги!

Майс все още изразяваше скептицизъм:

— В такъв случай ми кажи, че Селдъновият план е включвал даже случайната поява на мутант!

— Мутант! Аз не мога да го различа от човешко същество, ти също, но се доверяваме на думите на един бунтовен капитан, няколко младежи-чужденци, че и някакъв глупав фокусник-шут в добавка… Забравяш и заключителното доказателство за това — твоето собствено.

— Моето собствено? — за миг Майс изглеждаше стреснат.

— Твоето собствено! Криптата на времето ще се открехне след девет седмици. Какво следва? Тя се отваря при криза. Ако тази атака на Мулето не е кризата, къде е „истинската“, тази, заради която ще се разтвори Криптата? Отговори ми, тлъста топко!

— Съгласен съм, щом от това ти става по-леко. Но въпреки това, окажи ми една милост. Именно в случай… Ако в речта на Селдън се окаже, че той говори нещо не съвсем… С две думи, разреши ми да присъствам на Великото отваряне!

— Хубаво. Сега се махай! И стой далече от погледа ми тези девет седмици!

— С превелико удоволствие, Ваше ужасничество! — промърмори Майс на себе си, когато излизаше.