Серия
Империята на Трантор (1)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Pebble in the Sky, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,1 (× 28 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

КАМЪЧЕ В НЕБЕТО. 1995. Изд. Камея, София / Изд. Орфия, София. Биб. Биб. Кристална библиотека Фантастика, No.2. Фантастичен роман. ІІ изд. Превод: [от англ.] Юлиян СТОЙНОВ [Pebble in the Sky, Isaac ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 213. Цена: 70.00 лв. ISBN: 954-8340-10-0 (Камея).


Посвещение:

На баща ми,

който пръв ме запозна с научната фантастика.

Между две крачки

Две минути преди да изчезне от лицето на Земята, която познаваше, Джоузеф Шварц крачеше замислено по една от най-красивите улици в крайградската част на Чикаго и си рецитираше Браунинг.

Имаше нещо странно в тази сцена, тъй като в очите на някой случаен минувач Шварц едва ли би заприличал на човек, който обича да рецитира Браунинг. Всъщност, Шварц изглеждаше точно такъв, какъвто беше — пенсиониран шивач, останал непокварен от онова, което нашите съвременници са привикнали да определят като „редовно обучение“. Съумял бе да запази своя търсещ дух, макар и с цената на безразборно четене. Движен от сляпата сила на ненаситния си апетит към познанието, той поглъщаше всичко, каквото му попаднеше, а благодарение на своята фоеноменална памет не забравяше нито думичка.

Ето например, преди години бе прочел два пъти „Раби Бен Езра“ от Робърт Браунинг и — съвсем естествено — го знаеше наизуст. Не че разбираше всичко, но първите няколко строфи му бяха станали особено близки през последните няколко години. Тъкмо тези строфи рецитираше Шварц сред смълчаните стени на своята вътрешна крепост, през този слънчев и ведър летен ден на 1949:

„Остарей с мен!

Най-хубавото иде,

дихание последно на живота,

за който първом сме създадени…“

Шварц чувстваше тези думи в дъното на душата си. След продължително и нелеко детство в Европа, след трудните години на зрелост в Съединените щати, беше му приятно да мисли за наближаващите спокойни и безоблачни старини. Със собствен дом и спестявания, той можеше да си позволи най-сетне да се оттегли от работа, и го беше направил. Животът, освен това, го беше дарил с добра жена, две щастливо омъжени дъщери, че и внук — който да го радва през тези последни и най-хубави години. За какво би могъл да се тревожи?

Например, за атомната бомба, и всички тези безпочвени брътвежи за назряващата Трета световна война. Само че Шварц бе от хората, което вярваха в доброто начало у човека. Не смяташе, че ще има нова война. Не можеше да си представи, че Земята ще стане някога отново свидетелка на онази смразяваща гледка, когато атомът се разкъсва в гневна експлозия. Ето защо той се усмихваше добродушно на хлапетата по улицата и мислено им пожелаваше безгрижно детство.

Той вдигна крак, за да прекрачи захвърлената на паважа кукла Ана Парцаливка, подхвърлениче, за което още никой не жалеше. Но не беше пристъпил, когато…

Институтът за Ядрени Изследвания беше разположен в друга част на Чикаго. Хората, работещи в него, също си бяха изградили свои представи за нравствените стойности на човешката природа, но не бяха особено склонни да ги споделят, тъй като все още нямаше създадени прибори, с които да измерват тези стойности. А замислеха ли се над това, мечтаеха си някаква свръхестествена или божествена намеса, да постави точка върху онази страна от човешката природа (и трижди проклетата човешка изобретателност), която неизменно превръщаше всяко интересно изобретение в смъртоносно оръжие.

Но случваше се, тъкмо човекът, който не можеше да надвие на любопитството си и продължаваше да се занимава с ядрени изследвания, вещаещи заплаха и смърт за половината Земя, да изложи живота си на опасност за да спаси някой изпаднал в беда събрат.

Първото, което привлече вниманието на доктор Смит, бе странното синкаво сияние зад гърба на химика.

Той втренчи поглед в него, докато минаваше покрай открехнатата врата. Що се отнасяше до химика, жизнерадостният младеж си подсвиркваше безгрижно, докато разклащаше волуметричната колба с изследвания разтвор. Едно пухкаво бяло облаче се разтваряше лениво сред течността. Това беше всичко, което изчерпваше сцената за момента, но същият инстинкт, който бе накарал доктор Смит да застине на прага, сега го подтикна да действа.

Той се хвърли вътре, дръпна една линия и помете на пода подредените върху плота стъкларии. Разнесе се смъртоносното съскане на топящ се метал. Доктор Смит почувства, че на носа му е увиснала капка студена пот.

Младежът гледаше втрещен към бетонния под, върху който бяха застинали множество пръски от сребристия метал, от които лъхаше топлина.

— Какво стана? — запита с примрял глас той.

Доктор Смит вдигна рамене. Той също още не можеше да дойде на себе си.

— Не зная. Вие ще ми кажете… Върху какво работехте?

— Нищо особено — отвърна поуспокоен химикът. — Това е само малка проба от непречистен уран. Тъкмо приключвах с електролитичния анализ на медта… Да си призная, нямам представа какво е станало.

— Аз също не зная какво е станало, млади човече, но мога да ви кажа какво видях. Над платиновата пещ сияеше корона. А това е индикация за радиационно излъчване. Казвате, уран?

— Да, но непречистен уран, а той не е опасен. Искам да кажа, че чистотата на урана е едно от най-важните качества, за осъществяване на ядрена реакция. — Той облиза припряно устни. — Сър, нима мислите, че е било реакция? Но това не е плутоний, нито пък е бил бомбардиран.

— Освен това, — добави замислено доктор Смит — е под критичната маса. Или, поне под стойностите на критичната маса, които са ни известни. — Той се загледа в очистената повърхност на плота, в обгорените крака на бюрото и в сребристите пръски по пода. — Уранът се топи при 1800 градуса по Целзий, а за самата ядрена реакция все още не знаем достатъчно, за да правим свободни предположения. В края на краищата, в тази стая вероятно има предостатъчно разсеяна радиация. След като изстине напълно металът, млади човече, съветвам ви да го съберете и да го анализирате внимателно.

Той се огледа замислено, след това доближи насрещната стена и вниманието му неочаквано бе привлечено от странно петно.

— Какво е това? — попита доктор Смит. — Тук ли беше и преди?

— Кое, сър? — младежът застана до него и погледна петното, което доктор Смит сочеше. Оказа се, че е съвсем миниатюрно отвърстие, сякаш някой бе заковал малък пирон, а сетне го бе измъкнал — само дето отвърстието достигаше другия край на стената, защото през него проникваха слънчеви лъчи.

Химикът поклати глава.

— Никога не съм го виждал. Но да си призная, не съм и обръщал внимание.

Доктор Смит отстъпи мълчаливо назад и заобиколи термостата — правоъгълна кутия с тънка метална обшивка. Водата вътре тихичко бълбукаше, докато електрическите крушки, поставени отдолу в качеството на нагреватели, периодично светваха и изгасваха, по сигнал от релето.

— А това тук ли беше? — рече доктор Смит и драсна с нокът едно петънце близо до горния край на термостата. Съвсем малък кръгъл отвор, прорязан в метала. Водата още не беше стигнала до него.

Химикът се облещи.

— Не, сър, нямаше го със сигурност. Уверявам ви.

— Хъммм. Има ли го от другата страна?

— Проклет да съм. Искам да кажа — да, сър.

— Добре, елате тук и погледнете през дупката. Спрете, моля ви, термостата. А сега, застанете тук… — Той запуши с пръст дупката в стената. — Какво виждате?

— Виждам пръста ви, сър. Там ли точно е дупката?

Доктор Смит пропусна въпроса и продължи:

— Погледнете в противоположна посока. Какво виждате?

— Нищо.

— Но тъкмо на това място е била поставена пещта с урана. Не съм ли прав?

— Мисля, че сте прав, сър — призна с неохота химикът.

Доктор Смит погледна към табелката на вратата и продължи с леден глас:

— Мистър Дженингс, въпросът е абсолютно поверителен. Не искам да го споделяте с когото и да било. Разбирате ли ме?

— Напълно, сър.

— Тогава, да се махаме от тук. Ще изпратим лаборант за да провери радиационния фон, а ние двамата най-добре да отидем на преглед.

— Опасявате се от радиационно изгаряне, сър? — Химикът побледня.

— Скоро ще узнаем.

Оказа се, обаче, че и при двамата нямаше данни за някакви сериозни лъчеви обгаряния. Нормални бяха резултатите от кръвната картина, не се откри нищо и при изследване окосмените части на тялото. Гаденето, от което и двамата се оплакаха, беше отдадено по-скоро на стреса от преживяното, а други симптоми не бяха наблюдавани.

И никой в целия институт, нито тогава, нито пък по-късно, можеше да даде някакво разумно обяснение защо проба непречистен уран, значително под критичната маса, при това без да е подложен на пряко бомбардиране с неутрони, ненадейно ще се стопи и ще излъчи ясно видима, смъртоносна корона.

Единственият извод бе, че в ядрената физика все още се случват чудати и необясними явления.

И въпреки това, доктор Смит не намери в себе си сили да напише цялата истина за инцидента в рапорта, който се наложи да изготвя. Не спомена, например, нито дума за дупките в стената на лабораторията, пропусна и факта, че отвърстието в непосредствена близост да урановата проба едва се различаваше, докато в другото, на стената, спокойно можеше да пъхне пръст.

Един разширяващ се лъч би изминал няколко мили, преди да се отдалечи от кривината на земната повърхност и по това време ще е с ширина десетина фута. А след това ще продължи да сияе в космическия мрак, като едновременно се разширява и отслабва, докато изчезне сред вакуума.

Доктор Смит запази само за себе си тази представа.

Не спомена пред никой и за това, че още на следващия ден, докато лежеше в лазарета, той поиска да му купят вестник и го прочете внимателно, търсейки нещо съвсем конкретно.

Но в един огромен град ежедневно изчезват толкова много хора. А и едва ли някой ще изтича в полицията, за да разкаже как пред очите му е някакъв човек (или, може би само половината от него) се е стопил във въздуха. Във всеки случай, подобно съобщение липсваше.

С течение на времето доктор Смит си наложи да забрави за инцидента.

За Джоузеф Шварц, случилото се бе отнело времето между две крачки. Едва вдигнал крак над захвърлената Ана Парцаливка, той почувства слабо замайване — сякаш за частица от секундата тялото му е било понесено от вихрушка и преобърнато наопаки. Когато положи крак на земята, съвсем неочаквано дъхът му секна и той се строполи в тревата.

Изчака да мине известно време, а после отвори очи.

Така си беше! Лежеше на трева там, където доскоро имаше само паваж!

Къщите бяха изчезнали! Хубавите бели къщи, всяка една с морава отпред, подредени от двете страни на улицата. Нямаше ги!

Това, на което лежеше не беше морава, защото тревата бе избуяла, очевидно занемарена, а наоколо имаше дървета, много дървета.

Но най-страшното бе, че листата на всички дървета бяха златисто-червени, а в шепата си беше смачкал изсъхнало кафеникаво листо. Макар и градски човек, Шварц можеше да различи есен от пръв поглед.

Есен! Но само преди миг, когато вдигна крак за да прекрачи куклата, наоколо беше чудесен юнски ден и всичко бе изпълнено със свежест.

Той сведе неволно поглед към краката си, възкликна изненадано и посегна към тях… Малката кукла, над която бе понечил да прекрачи, мигът на объркана реалност и…

Невъзможно! Той завъртя куклата с треперещи ръце — или по-точно това, което бе останало от нея. Не беше разкъсана, а прерязана. Ето ти още един странен факт! Прерязана точно по средата и то толкова гладко, че дори един конец не стърчеше.

Вниманието му бе привлечено от блясъка на лявата му обувка. Без да изпуска куклата, той вдигна крак. Острият връх на обувката, онази част точно пред пръстите, беше гладко отрязана. Толкова гладко, колкото нито един земен нож, нито един земен обущар не би успял. Именно блестящата повърхност на прясно отрязания край бе привлякла вниманието му.

Объркването на Шварц достигна гръбначния стълб, плъзна се нагоре към главния мозък и като нахлу там, го изпълни с ужас.

Накрая, след като осъзна, че единственото нещо, което е в състояние да го успокои в този побъркан свят, е собственият му глас, той заговори. Гласът, който чу, бе тих, изплашен и задъхан.

— Първо, не съм луд — каза той. — Чувствам се точно така, както съм се чувствал винаги… Всъщност, ако съм луд, няма да го знам, нали? Не… — Вътре в него се надигаше истерия и той събра сили за да я подтисне. — Трябва да има някакво друго разумно обяснение.

Може би сънувам? Как да разбера, дали сънувам, или не? — Той се ощипа, почувства болка, но поклати глава. — Ощипването също мога да го сънувам. Това не е доказателство.

Огледа се с отчаян поглед. Възможно ли е да съществуват толкова ярки, детайлни и продължителни сънища? Веднъж бе чел, че и най-дългият сън не надхвърля пет секунди и че привидната му продължителност не е нищо повече от илюзия.

Слабо успокоение! Шварц дръпна ръкава на ризата и погледна часовника си. Дългата стрелкичка продължаваше да се върти. Ако това наистина бе сън, тези пет секунди бяха ужасно много време.

Вдигна ръка и изтри хладната пот от челото си.

— Може би е амнезия?

Вместо да си отговори, той бавно зарови лице в шепите си.

Ако в момента, когато е вдигал крак, умът му е напуснал познатите, безброй пъти изминавани пътища на мисълта, които бе следвал вярно толкова дълго… И ако три месеца по-късно, през есента, или година и три месеца по-късно, или десет години и три месеца по-късно, е стъпил в това странно място, точно когато умът му се е завърнал от своето пътешествие… тогава, съвсем естествено е да му се струва, че всичко е станало между две крачки… Но в такъв случай, къде е бил и какво е правил през този период?

— Не! — извика болезнено той. Това беше невъзможно. Шварц огледа ризата си. Беше същата, която бе облякъл тази сутрин и изглеждаше съвсем чиста. Помисли малко, бръкна в джоба на панталона и извади една ябълка.

Отхапа я лакомо. Беше съвсем прясна, дори малко студена от хладилника, от който я бе извадил преди не повече от два часа — ако наистина бяха изминали само два часа.

Ами малката парцалива кукла?

Сега вече настина започваше да се ядосва. Или сънува, или съвсем се е побъркал.

Хрумна му, че и часът не е същият. Беше късен следобед, сенките постепенно се удължаваха. Наоколо бе толкова тихо и пусто, че той неволно потрепери.

Изправи се рязко. Трябваше да намери хора, който и да било. Някаква къща, или поне път.

Обърна се в посоката, в която гората се разреждаше и закрачи.

Хладният вечерен въздух постепенно проникваше през сакото му, а върховете на дърветата чезнеха в мрака, когато най-сетне излезе на покрит с груб чакъл път. Шварц изхлипа радостно, когато стъпи на неравната настилка.

Но и в двете посоки не се виждаше нищо и той отново почувства, че сърцето му се свива. Така се надяваше да мине поне една кола. Колко лесно щеше да е всичко тогава — ще помаха, а сетне ще попита с надежда: „За Чикаго ли сте?“

Ами ако въобще не е близо до Чикаго? Както и да е — важното е да се добере до някой град и там да намери телефон. В джоба си носеше само четири долара и двайсет и пет цента, но в полицията сигурно ще му помогнат…

Вървеше точно по средата на пътя и непрестанно се озърташе в двете посоки. Не забеляза кога се скри слънцето, не обърна внимание и на първите звезди, изгрели над него.

Никакви коли! Нито една! А мракът се сгъстяваше все повече.

Стори му се, че отново ще почувства онова странно замайване, когато на хоризонта вляво от него нещо проблесна. Хладно, синьо сияние прозираше през клоните на дърветата. Не приличаше на светлината от горски пожар, а по-скоро на далечен отблясък. Дори чакълът под краката му сякаш бе започнал да мъждука. Наведе се, докосна го с ръка, но не откри нищо необикновено. Ала с крайчеца на окото си зърна отново слабото сияние.

Изведнъж осъзна, че се носи като подивял по чакълестия път, а подметките му тракат в неравен ритъм. В ръката му се люшкаше разполовената кукла и той я запрати през рамо.

Зловеща, цинична останка от един друг живот…

Внезапно той застина на място, обхванат от паника. Тази кукла беше единственото доказателство, че не е изгубил разсъдъка си. Нуждаеше се от нея! Обърна се, приведе се в мрака и я затърси — беше като тъмно петно на фона на ултра-виолетовото сияние. Част от пълнежа бе излязъл навън и той го натика обратно.

Отново вървеше без да знае накъде — твърде подтиснат, за да тича.

Беше ужасно гладен и не по-малко изплашен, когато забеляза светлината.

Без никакво съмнение — къща!

Извика, обезумял, никой не отговори, но вече ясно различаваше сградата — искрица надежда сред кошмара на тази ужасяваща, безлична пустош, сред която бе вървял през последните няколко часа. Свърна от пътя и затича през полето, през канавките, редките дръвчета, ниските храсталаци и едно поточе.

Странно — дори водата в поточето излъчваше слабо сияние — сякаш фосфоресцираше! Забеляза го с някаква далечна част от съзнанието си.

Миг по-късно беше съвсем близо до къщата и протегна ръце, за да докосне бялата солидна стена. Не беше от камък, нито от тухла или дърво, но той не обърна внимание на този факт. Приличаше на мътен, необичайно здрав порцелан, но сега не му беше до това. Потърси трескаво вратата, откри я, не видя звънец, ритна я и изрева с демоничен глас.

Отвътре се чу приглушен шум, последван от прекрасния звук на човешки глас — различен от неговия. Извика отново.

— Ей, вие там!

Вратата се отмести с тихо, почти нежно бръмчене. Пред него стоеше жена, с тревожен блясък в очите. Беше висока и слаба, а зад нея стоеше едър мъж с навъсено лице, облечен в работен комбинезон. Не, не точно работен комбинезон. Всъщност, Шварц никога не бе виждал подобни дрехи, но кой знае защо си помисли, че са предназначени именно за работа.

Сега не беше време да е придирчив. Тези хора, дрехите им — всичко му се струваше необичайно красиво в този миг — като видение на най-скъп приятел за човек, прекарал дълго време в самота.

Жената заговори със звънлив и мелодичен глас и Шварц вдигна ръка, за да се подпре на вратата. Устните му помръднаха беззвучно и със заглушаваща сила върху него отново се стовариха всички предишни страхове, а сърцето му спря да бие.

Никога преди Шварц не беше чувал езика, на който го бе заговорила жената.