Поредицата „Лъки Стар“ (букв. Щастливата звезда) се развива в далечното бъдеще, когато земляните са преодолели космическите пространства и са основали множество колонии, както в Слънчевата система, така и извън нея. Основен враг на земляните са световете на Сириус — първоначално колонии на Земята, впоследствие отцепили се от нея и създали собствено общество. Те са готови да унищожат властта на Земята над Усвоения космос на всяка цена…

 

Дейвид „Лъки“ Стар e най-младият член на Научния съвет на Земната федерация, най-висшата власт след правителството. Неговата задача е със всички средства да пази Земята от враговете й — вътрешни или външни.

 

Пиратството в Слънчевата система е трън в петата на Съвета от самото му създаване. По-лошото е, че атаките им стават все по-координирани и мощни, а зад всичко това прозира ръката на Сириус. За Лъки обаче, нещата са лични — именно пирати са унищожили кораба на който са били родителите му. Сега е време за разплата…

Серия
Лъки Стар (2)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Pirates of the Asteroids, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,2 (× 21 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Пирати от астероидите. Романи

Изд. Атлантис, София, 1992

Превод от англ.: Григор Попхристов

Формат: 20 см. Офс. изд. Тираж: 20 000 бр. Страници: 520. Цена: 30.00 лв.


1. ОБРЕЧЕНИЯТ КОРАБ

Петнадесет минути до старта! „Атлас“ чакаше да излети. Лъскавата полирана повърхност на космическия кораб блестеше на ярката Земна светлина, изпълваща лунното нощно небе. Тъпият му нос сочеше нагоре към пустия космос. Заобикаляше го вакуум, а под него лежеше мъртвата пемза на Лунната повърхност. Числеността на екипажа му беше равна на нула. На борда нямаше жива душа.

— Колко е часът, Гъс? — попита председателят на Научния съвет д-р Хектор Конуей.

Той се чувствуваше неловко в лунните офиси на Съвета. На Земята щеше да бъде на самия връх на иглата от стомана и бетон, която всички наричаха Кула на науката, а оттам можеше да гледа през прозореца към Международния град.

Тук, на Луната, те бяха направили възможно най-доброто. Служебните помещения имаха лъжливи прозорци с изкусно нарисувани земни пейзажи зад тях. Те бяха естествено оцветени, а лампички в тях ги освежаваха и смекчаваха, симулирайки сутрин, обед и вечер. Дори през периодите за спане излъчваха слаба тъмносиня светлина.

Това, все пак, не бе достатъчно за един землянин като Конуей. Той знаеше, че ако проникне през стъклата на прозорците, ще види само нарисувани миниатюри, а ако премине и зад тях, то там би се оказало само друго помещение или може би масивна лунна скала.

Доктор Огъстъс Хенри, към когото се бе обърнал Конуей, погледна китката си.

— Имаме още петнадесет минути — рече той между две всмуквания от лулата. — „Атлас“ е в съвършенна форма. Аз сам го проверих вчера.

— Зная, но се безпокоя за Лъки — каза Конуей. Косата на Конуей беше чисто бяла и го правеше да изглежда по-възрастен от източения и слаб в лице Хенри, макар да бяха на една възраст.

— За Лъки?

— Страхувам се, че ми е станало навик — усмихна се свенливо Конуей. — Говоря за Дейвид Стар, но днес всички го наричат „Лъки“[1]. Не си ли чул?

— Лъки Стар, а? Е, името му подхожда. Защо се тревожиш? В края на краищата, всичко това е негова идея.

— Точно така. Идеите му са все такива. Мисля, че следващият път ще се счепка със Сириусианското консулство на Луната.

— Бих желал да го стори.

— Не се шегувай. Понякога си мисля, че го насърчаваш в схващането му, че трябва да гледа на всичко като на работа само за един човек. Ето защо дойдох на Луната, него да държа под око, а не да наблюдавам кораба.

— Ако си дошъл за това, Хектор, тук нямаш работа.

— Е да, не мога да го следвам навсякъде като квачка. Но с него е Бигман. Казах на дребосъка, че ще го одера жив, ако Лъки реши да нападне Сириусианското консулство с голи ръце.

Хенри се засмя.

— Казвам ти, той е способен да го направи — измърмори Конуей. — И което е още по-лошо, ще мине, разбира се, без наказание.

— И после?

— Това само би го окуражило някой ден да поеме излишен риск, а е твърде ценен, за да си позволим да го загубим!

 

 

Джон Бигман Джонс се клатушкаше по утъпкания глинен под, носейки най-внимателно своята халба бира. Псевдогравитационните полета не бяха разширени извън самия град, така че тук, при космодрома, под действието на собственото гравитационно поле на Луната, човек трябваше да покаже цялото си майсторство. За щастие, Джон Бигман Джонс беше роден и израснал на Марс, където, в края на краищата, гравитацията беше само две пети от нормалната, така че това не го затрудняваше особено. В момента той тежеше двадесет фунта. На Марс би тежал петдесет, а на Земята — сто и двадесет.

Той се приближи към часовоя, който го наблюдаваше и се забавляваше от гледката. Часовоят беше облечен в униформата на Лунната национална охрана и бе привикнал към гравитацията.

— Хей! — подвикна Джон Бигман Джонс. — Не стой така мрачен там. Донесох ти халба бира. Аз черпя.

Часовоят го погледна изненадан и после каза със съжаление:

— Когато съм на пост не мога. Ти знаеш.

— О, добре. Мисля, че ще мога да уредя това. Аз съм Джон Бигман Джонс. Наричай ме Бигман.

Бигман достигаше само до брадата на часовоя, който не беше особено висок, но му подаде ръката си така, като че ли последният беше по-нисък от него.

— Аз съм Берт Уилсън. Ти от Марс ли си? — попита часовоят, гледайки аленочервените му ботуши до бедрата.

Само един земеделски работник от Марс не се разделяше до края на живота си от тях.

— Позна — отвърна Бигман, като ги погледна е гордост. — Натикан съм тук за една седмица. Велики Боже, каква скала е Луната! Не излиза ли понякога някой от вас, момчета, на повърхността?

— Понякога. Когато се наложи. Няма много нещо за гледане там.

— Желая непременно да отида, ако мога. Мразя да бъда затворен в кафез.

— Там, отзад, има един шлюз, който води към повърхността.

Бигман проследи палеца, който сочеше назад през рамото на сержанта. Коридорът (твърде зле осветен на това разстояние от Луна-сити) се стесняваше до ниша в стената.

— Но аз нямам скафандър.

— Ти не можеш да излезеш на повърхността, дори и да имаше. На никой не е позволено, дори и за малко, без специален паспорт.

— Как така?

— Навън има един кораб — каза с прозявка Уилсън, — който се готви да излети — той погледна часовника си — след около дванадесет минути. Може би, след като замине, охраната ще се махне. Не зная какъв е.

Часовоят се повдигна на пръсти и погледна как остатъка от бирата изчезва в гърлото на Бигман.

— Слушай, от бара на Патси ли взе бирата? Има ли много хора?

— Празен е. Слушай какво ще ти кажа. Иди и си поръчай една. Това ще ти отнеме петнадесет секунди. Аз нямам никаква работа. Ще застана на твоето място и бъди сигурен, че нищо няма да се случи докато се върнеш.

Уилсън погледна с копнеж към бара на космодрома.

— По-добре да не ходя.

— Твоя работа.

Очевидно никой от двамата не усети фигурата, която се промъкна зад тях по коридора и влезе в нишата, където огромната врата на шлюза препречваше пътя към повърхността.

Краката заведоха Уилсън на няколко крачки към бара, сякаш влачеха останалата част от тялото му.

— Не-е! По-добре да не ходя — реши накрая той.

 

 

Десет минути до старта!

Това беше хрумване на Лъки Стар. Той беше в кабинета на Конуей на Земята в деня, в който пристигна новината, че товарният космически кораб „Уолтъм Захари“ е опустошен от пирати, товарът му е изчезнал, замръзналите тела на командния състав плуват в космоса, а повечето от хората са пленени. Самият кораб бе водил трогателно напразна борба и е бил твърде повреден, за да представлява някаква ценност за пиратите. Все пак, те бяха взели цялото му движимо имущество, инструментите, разбира се, и дори двигателите.

— Врагът в Астероидният пояс — каза Лъки. — Сто хиляди скали.

— Повече — изплю цигарата си Конуей. — Но какво можем да направим? Откакто Земната империя е преуспяващо предприятие, броят на астероидите е по-голям от този, с който бихме могли да се справим. Дузина пъти сме отивали в Астероидния пояс, за да го очистим от тях и винаги сме оставяли достатъчно, за да ни създават отново грижи. Преди двадесет и пет години, когато…

Белокосият учен внезапно спря. Преди двадесет и пет години родителите на Лъки бяха убити в космоса, а самият той, съвсем малко момче, се беше носил без посока.

Спокойните кафяви очи на Лъки не показваха вълнение.

— Бедата е, че ние дори не знаем къде се намират всички тези астероиди — рече той.

— Разбира се, че не знаем. За събиране на необходимата информация за по-големите астероиди биха били необходими сто кораба за период от сто години. И дори тогава притеглянето на Юпитер винаги ще променя орбитите на някои от тях.

— Все пак, можем да опитаме. Ако изпратим един кораб, пиратите може да не знаят, че тази работа е невъзможна и да се страхуват за последствията от съставянето на една реална карта на астероидите. Когато се разчуе, че започваме наблюдения с цел съставянето на такава карта, корабът ще бъде нападнат.

— И после какво?

— Да предположим, че изпратим един съвсем добре екипиран автоматичен кораб, но без хора на борда му.

— Това би ни струвало твърде скъпо.

— Може би ще си струва. Да предположим, че го снабдим със спасителни лодки, конструирани така, че автоматично да напуснат кораба, когато уредите му регистрират енергийното устройство на приближаващ се хиператомен двигател. Какво мислите биха направили пиратите?

— Ще превърнат спасителните лодки в носещи се метални отпадъци, ще се качат на кораба и ще го закарат в базата си.

— В една от базите си. Правилно. И когато видят, че спасителните лодки се опитват да избягат, няма да бъдат изненадани от липсата на екипаж на борда. В края на краищата това ще бъде един невъоръжен кораб за наблюдения. Не може да се очаква, че екипажът му ще се опитва да се съпротивлява.

— Е, и накъде биеш?

— Да предположим по-нататък, че корабът е направен така, че да експлодира, когато температурата му се вдигне повече от двадесет градуса над абсолютната нула. Това ще стане със сигурност, когато го закарат в един астероид-хангар.

— Предлагаш клопка, а?

— С огромни размери. Взривът ще направи астероида на парчета и по този начин ще унищожи дузина пиратски кораби. Освен това, обсерваториите на Серес, Веста, Джуно и Палас ще регистрират избухването. Тогава, ако успеем да установим местонахождението на останалите живи пирати, ще можем да получим наистина много полезна информация.

— Разбирам.

И те започнаха работа върху „Атлас“.

 

 

Призрачната фигура в нишата, водеща към лунната повърхност, работеше уверено и бързо. Запечатаното контролно табло на въздушния шлюз поддаде под тънкия като игла лъч на топлинния микропистолет. Защитният метален диск зейна. Неспокойни, облечени в черна ръкавица пръсти зашариха няколко секунди по него. После дискът бе поставен отново на мястото му и заварен плътно с един по-хладен и по-широк лъч от същия топлинен пистолет. Вратата на шлюза бе отворена. Предупредителният сигнал, който обикновено се включваше при отварянето й, този път не прозвуча, тъй като веригата зад фалшифицирания диск бе прекъсната. Непознатият влезе в шлюза и вратата се затвори зад него. Преди да отвори вратата, която водеше към повърхността и вакуума, той разви гъвкавата пластмаса,която носеше под мишницата си и се вмъкна в нея. Материалът го обгърна изцяло и прилепна към тялото му. Цялостта се нарушаваше от ивица прозрачна силиконова пластмаса през очите му. Малка бутилка с течен кислород бе закрепена за маркуч, който водеше към главата и бе закачен за пояса. Това беше полускафандър, конструиран за бързи преминавания през участъци без въздух и не гарантираше успешно ползване при отсечки, изминавани за повече от час и половина.

 

 

Берт Уирсън се сепна и обърна глава.

— Чу ли това? — попита той.

— Нищо не чух — прозина се срещу него Бигман.

— Бих могъл да се закълна, че чух звук от затваряща се врата на шлюз, макар да липсваше предупредителният сигнал.

— Задължителен ли е?

— Разбира се. Трябва да знаем кога една врата е отворена. Където има въздух, сигналът е звуков, а където няма — светлинен. В противен случай някой може да отвори другата врата и всичкият въздух да излети от кораба или от коридора.

— Всичко е наред. Щом няма алармен сигнал, значи няма нищо обезпокоително.

— Не съм сигурен — отвърна часовоят и с равномерни скокове, всеки от по двадесет фута, премина по коридора до нишата на въздушния шлюз. Той спря до един стенен панел и запали три сектора от флуоресцентния таван, осветявайки района с дневна светлина.

Бигман го последва, подскачайки несръчно, рискувайки да загуби равновесие и падне бавно на носа си.

Уилсън извади бластера си. Той провери вратата и после отново погледна към коридора.

— Сигурен ли си, че не си чул нищо?

— Нищо — отвърна Бигман. — Разбира се, не съм се вслушвал.

 

 

Пет минути до старта!

От пемзата се вдигна прах, когато облечената в скафандър фигура тръгна бавно към „Атлас“. Космическият кораб, блестеше на земната светлина, но на безвъздушната лунна повърхност тя не проникваше нито на инч в сянката на планинската верига, обграждаща космодрума.

С три дълги скока фигурата пресече осветената част и влезе в черната като катран сянка на кораба.

Лъки се движеше нагоре по стълбата, като се хващаше ръка над ръка и вземаше по десет стъпала на веднъж. Той стигна до въздушния шлюз на кораба. Спря за момент при контролното табло и вратата на шлюза зейна. После се затвори.

На „Атлас“ вече имаше пътник. Един пътник!

 

 

Часовоят стоеше пред вратата на въздушния шлюз в коридора и размишляваше колебливо върху външния й вид.

— Тук съм от една седмица — продължаваше да бърбори Бигман. — Натоварен съм да следвам моя другар и да следя да не изпадна в беда. Какво е това за един космически каубой като мен. Не съм имал случай да се измъкна…

— Стига с тези приказки, приятелю — прекъсна го отегченият часовой. — Слушай, ти си приятно дете, но нека отложим разговора за някой друг път. — Той се взря за момент в печата на контролното табло и добави: — Това е странно.

Бигман се беше надул като пуяк. Малкото му лице беше почервеняло. Той сграбчи часовоя за лакътя и така го разтресе, че сам едва запази равновесие.

— Хей, приятелю, кого наричаш дете?

— Слушай, махай се!

— Само една минута. Нека изясним нещо. Не мисля да се оставя да бъда отблъскван само защото не съм толкова висок, колкото първият срещнат. Вдигни ги. Хайде! Вдигни юмруците си или ще ти разплескам носа по цялото лице.

Той танцуваше наоколо и нанасяше лъжливи удари.

Уилсън изненадано го погледна.

— Какво ти стана? Престани да се правиш на глупак!

— Уплаши ли се?

— Не мога да се бия, когато съм на пост. Освен това нямах намерение да те обидя. Просто си имам работа и нямам време да се занимавам с теб.

— Хей, мисля, че корабът потегля — рече Бигман, който бе свалил по-ниско юмруците си.

Никакъв звук, разбира се, не можеше да премине през вакуума, но земята под краката им леко завибрира в отговор на резките удари от сондата на ракетите, отблъскващи кораба от лунната повърхност.

— Това е добре — сбърчи чело Уилсън, — Мисля, че не е нужно да правя доклад. Във всеки случай е твърде късно.

Той бе забравил за печата на контролното табло.

 

 

Старт!

Облицованата отвътре с керамика яма-ауспух се отвори под „Атлас“ и главните ракети изляха яростта си в нея. Бавно и величествено корабът се повдигна и потегли на тласъци нагоре. Скоростта му се увеличи. Той прободе черното небе, смалявайки се докато се превърна в звезда между звездите и накрая изчезна.

 

 

Доктор Хенри погледна за пети път часовника си.

— Е, корабът замина. Трябва вече да е заминал — каза той, посочвайки циферблата с дръжката на лулата си.

— Нека се свържем с властите на космодрума — предложи Конуей.

Пет секунди по-късно те гледаха на видеоекрана пустия космодром. Ямата-ауспух беше още отворена. Дори при близката до абсолютната нула температура на лунния мрак тя още димеше.

— Корабът беше много хубав — поклати глава Конуей.

— Все още е много хубав.

— Мисля за него в минало време. След няколко дни ще се превърне в дъжд от разтопен метал. Той е обречен.

— Нека се надяваме, че някоя пиратска база също ще бъде обречена.

Хенри кимна мрачно.

Те и двамата се обърнаха, когато вратата се отвори. Беше Бигман.

— О, Боже — усмихна се той. — Та то било много приятно да се дойде в Луна-сити. Човек може да почувствува как теглото му намалява с всяка измината крачка. — Той тропна с крак и подскочи два-три пъти. — Виждате ли? Ако опитате това тук, където съм аз, ще се ударите в тавана и ще заприличате на един голям глупак.

— Къде е Лъки? — намръщи се Конуей.

— Зная къде е — отвърна Бигман. — Зная къде е той всяка минута. Слушайте, „Атлас“ току-що излетя.

— Това зная — отвърна Конуей. — А къде е Лъки?

— На борда на „Атлас“, разбира се. Къде мислите, че би могъл да бъде?

Бележки

[1] Щастлив, късметлия — Б.пр.