Поредната задача на члена на Съвета Лъки Старк го отвежда в обрита около Юпитер. Тук, в свръхсекретна корабостроителница е разработен двигател работещ на атнигравитационен принцип и пак тук, по подозренията на Съвета се е загнездил шпионин на Сириус.

Предстои старт и изпитания на новия експериментален кораб. Ако нещо стане, програмата а-грав която може да даде стратегическо предимство на Земята ще бъде забавена или направо изоставена. Ловът започва…

Серия
Лъки Стар (5)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Lucky Starr and the Moons of Jupiter, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 22 гласа)
Източник
sfbg.us

Издание:

Айзък Азимов. Врагът от Сириус. Фантастични романи

Изд. Атлантис, София, 1993

Превод от англ.: Григор ПОПХРИСТОВ

Художник: Текла Алексиева, Жеко Алексиев

Печат: Полипринт, Враца

Формат: 130×200 мм. Офс. изд. Тираж: 15 000 бр. Страници: 489. Цена: 32.00 лв.


1. БЕЗПОКОЙСТВО НА ЮПИТЕР-9

Юпитер представляваше почти правилен кръг от мека светлина, с диаметър, равен на половината от видимия диаметър на Луната, гледана от Земята, но само с една седма от яркостта й поради голямата му отдалеченост от Слънцето. Дори така той беше красива и впечатляваща гледка.

Лъки Стар го съзерцаваше замислено. Светлините в командната зала бяха угасени, а Юпитер бе центриран върху видеоекрана, чиято слаба светлина правеше Лъки и спътника му почти безплътни сенки.

— Ако Юпитер беше кух, Бигман — каза Лъки, — ти би могъл да изсипеш в него хиляда и триста планети с размера на Земята и той пак не би се напълнил съвсем догоре. Юпитер тежи повече, отколкото всички останали планети, взети заедно.

Джон Бигман Джоунс, който не позволяваше на никого да го нарича другояче освен Бигман и който, ако малко се поизпънеше, бе висок пет фута и два инча[1], не одобряваше нищо голямо освен Лъки.

— И какво му е хубавото? — попита той. — Никой не може да кацне на него, нито дори да го доближи.

— Ние може би никога няма да кацнем на него — отвърна Лъки, — но ще го доближим, щом бъдат създадени първите аграв-кораби.

— Понеже с това са се заели сириусианите — рече Бигман, мръщейки се в здрача, — не друг, а ние ще сме залогът, че работата ще се свърши.

— Е, Бигман, ще видим.

— Марсиански пясъци. Лъки! Докога ще трябва да чакаме тук? — попита Бигман, като удари с малката си, свита в юмрук десница по дланта на другата ръка.

 

 

Намираха се в орбита около Юпитер с кораба на Лъки „Светкавичният Стар“ и съгласуваха скоростта си с тази на Юпитер-9, най-външния спътник на гигантската планета.

Той висеше неподвижно на хиляда мили от тях. Официалното му название беше „Адрастея“, но освен най-големите и най-близките до планетата спътници на Юпитер останалите бяха по-известни с номерата си. Юпитер-9, с диаметър само осемдесет и девет мили, беше просто астероид, но изглеждаше по-голям от отдалечения на петнадесет милиона мили Юпитер. Спътникът представляваше ръбеста скала, сива и непривлекателна на оскъдната слънчева светлина, и не предизвикваше особен интерес. И Лъки, и Бигман бяха виждали стотици подобни гледки в астероидния пояс.

Едно нещо обаче го отличаваше от останалите. Под повърхността му се трудеха хиляда души и там бяха вложени милиарди долари за производството на кораби, които не зависят от действието на гравитацията.

Въпреки това Лъки предпочиташе да наблюдава Юпитер. Дори на сегашното разстояние на планетата от кораба (в действителност три пети от разстоянието между Венера и Земята при най-голямото им сближение) дискът му беше достатъчно голям, за да се видят и с просто око цветните му зони. Те бяха бледорозови и синьозелени, сякаш дете, потопило пръстите си във водни бои, ги бе прокарало върху образа на планетата.

Юпитер бе толкова красив, че Лъки почти забрави каква смъртна опасност представляваше той. Наложи се Бигман да повтори въпроса си по-високо.

— Хей, Лъки, докога ще трябва да чакаме тук?

— Ти знаеш отговора, Бигман. Докато командирът Донахю дойде да ни вземе.

— Тази част ми е известна. Това, което искам да знам, е защо трябва да го чакаме?

— Защото той ни помоли.

— Тъй, тъй. Но за какъв се мисли този приятел?

— За шефа на проекта „Аграв“ — отвърна търпеливо Лъки.

— Дори да е така, ти не си длъжен да го слушаш.

Бигман ясно и дълбоко съзнаваше силата на Лъки. Като пълноправен член на Научния съвет — тази безкористна и интелигентна организация, която се бореше с враговете на Земята вътре и извън Слънчевата система, — Лъки можеше да се противопостави дори и на най-висшестоящите.

Той обаче не бе съвсем склонен да го прави. Знаеше се, че на Юпитер — планета с отрови и непоносима гравитация — е опасно. По-сложно бе положението на Юпитер-9, защото опасните точки не бяха фиксирани и докато не узнаеше малко повече, Лъки трябваше внимателно да избира пътя си напред.

— Търпение, Бигман — каза той.

— Нали няма да зяпаме Юпитер през целия ден? — измърмори Бигман и запали светлината.

Той отиде до малкото венерианско същество, което подскачаше нагоре-надолу в своя запечатан аквариум в ъгъла на пилотското помещение, и голямата му уста се разтегна в доволна усмивка. В-жабата винаги имаше такова въздействие върху Бигман, пък и върху всекиго другиго.

В-жабата беше родом от океаните на Венера — дребно създание, което понякога изглеждаше като че има само очи и крака. Тялото й бе зелено, дълго само петнадесет сантиметра. Двете й големи очи блестяха, изпъкнали като къпини, а острата й, силно извита човка се отваряше и затваряше на неравномерни промеждутъци. В момента шестте крака на В-жабата бяха прибрани, така че тя стоеше на дъното на аквариума, но когато Бигман почука по капака, те се разгънаха като дърводелски метър и заприличаха на кокили.

В-жабата беше грозен дребосък, но попаднеше ли близо до нея, Бигман усещаше, че му харесва. Не можеше другояче. Всеки би чувствувал същото. В-жабата се грижеше за това.

Бигман внимателно провери бутилката с въглероден двуокис, която поддържаше водата в клетката добре наситена, и се увери, че температурата вътре е деветдесет и пет градуса[2]. (Топлите океани на Венера са наситени с азот и въглероден двуокис. Свободният кислород, който на тази планета съществува само в построените от човека покрити с куполи градове в океанските й плитчини, би бил твърде неподходящ за В-жабата.)

— Мислиш ли, че запасът от водорасли е достатъчен? — попита Бигман, а В-жабата сякаш чу въпроса му, защото човката й клъвна едно стъбълце от родното венерианско водорасло, което се разстилаше в аквариума, и бавно го задъвка.

— Ще стигне докато кацнем на Юпитер-9 — отвърна Лъки.

В този миг прозвуча неприятното жужене на приемателния сигнал, което не можеше да се сбърка с нищо друго, и двамата мъже рязко вдигнаха погледите си.

Пръстите на Лъки бързо направиха необходимата регулировка и на видеоекрана се появи едно неприветливо, застаряващо лице. Чу се енергичен глас:

— Предава Донахю.

— Да, командире — каза Лъки. — Ние ви очаквахме.

— Тогава подгответе шлюза за тръбно прикачване.

На лицето на командира се четеше безпокойство и загриженост, сякаш изписани с букви, големи колкото метеори от първи разред.

 

 

През последните седмици Лъки бе свикнал с това изражение върху лицата на хората, върху лицето на Хектор Конуей, председателя на Съвета например. За него Лъки беше почти като син и по-възрастният мъж не изпитваше нужда да се преструва.

Розовото лице на Конуей, обикновено приветливо и самоуверено под короната от чисто бяла коса, изглеждаше угрижено.

— От месеци чакам случай да говоря с теб — каза той.

— Неприятности ли има? — попита спокойно Лъки, който само преди по-малко от месец се беше върнал от Меркурий и бе прекарал времето до срещата им в нюйоркския си апартамент. — Не ми се обади нито веднъж.

— Ти заслужи своята отпуска — каза дрезгаво Конуей. — Искаше ми се да не я прекъсвам, но не можех да си го позволя.

— За какво точно става дума, чичо Хектор?

Старческите очи на председателя на Съвета се взираха настойчиво в спокойните кафяви очи на високия, чевръст младок пред него и сякаш намираха утешение в тях.

— Сириус! — каза той.

Лъки почувствува как го изпълва трепетно вълнение. Нима най-после се появяваше големият враг?

Бяха изминали столетия, откакто първите земни експедиции колонизираха планетите на по-близките звезди. В тези светове извън Слънчевата система бяха израснали нови, независими общества, които почти не си спомняха за своя земен произход.

Планетите на Сириус образуваха най-старото и най-силното от тези общества. Обществото бе израснало върху нови светове, където съвременната наука бе довела до разработването на неексплоатирани дотогава източници. Не беше тайна, че сириусианите, твърди във вярата си, че са представители на най-добрата част от човечеството, гледаха напред във времето, когато ще могат да властвуват над всички хора, и смятаха старата майка Земя за свой най-голям враг.

В миналото те бяха правили каквото можеха, за да подкрепят враговете на Земята на територията й, но никога не се бяха почувствували достатъчно силни за открита война. Но сега?

— И какво по-точно? — попита Лъки.

Конуей се облегна назад. Пръстите му барабанеха по масата.

— С всяка изминала година Сириус става все по-силен — отвърна той. — Ние знаем това. Само че неговите светове не са достатъчно заселени, жителите им наброяват само няколко милиона. В нашата Слънчева система все още има повече човешки същества, отколкото в цялата останала Галактика. Имаме повече кораби и повече учени от тях. Все още имаме предимство. Но, ей богу, ако нещата продължават да вървят по същия начин, няма да можем да го задържим.

— По какъв начин?

— Сириусианите са открили някои неща. Съветът притежава неоспорими доказателства, че Сириус е напълно в течение на нашите изследвания на „Аграв“.

— Какво?! — възкликна Лъки. Твърде малко бяха нещата, по-секретни от проекта „Аграв“. Една от причините осъществяването му да се съсредоточи в един от външните спътници на Юпитер бе по-голямата сигурност. — Велика Галактико, как се е стигнало дотам?

— Тъкмо там е работата — усмихна се горчиво Конуей. — Към тях изтича всякакъв вид информация, а ние не знаем как. Най-критично е положението с данните от „Аграв“. Опитвахме се да спрем изтичането. Няма човек, работещ по проекта, чиято преданост да не е била внимателно проверена. Няма предпазна мярка, която да не сме взели. Въпреки всичко информация продължава да изтича. Подадохме фалшиви данни и те също стигнаха до тях. Знаем го от информация на нашето разузнаване. Подадохме данни по такъв начин, че да не могат да излязат навън, и все пак те излязоха.

— Какво искаш да кажеш с „не могат да излязат навън“?

— Разпръснахме ги така, че нито един човек, по-скоро никой от половин дузината осведомени хора не би могъл да има ясна представа от тях като цяло. И все пак те излязоха навън. Това ще рече, че доста хора са се обединили в шпионските си действия, което е невероятно.

— Или че някой човек е имал достъп навсякъде — добави Лъки.

— Което е също толкова невероятно. Това трябва да е нещо ново, Лъки. Досещаш ли се? Ако Сириус е открил нов начин да се рови в мозъците ни, заплашва ни опасност. Въобще не бихме могли да организираме защитата си, нито да кроим планове срещу тях.

— Почакай, чичо Хектор! Велика Галактико, почакай една минута! Какво имаш предвид, като казваш, че се рови в мозъците ни? — попита Лъки, като се вгледа изпитателно в по-възрастния мъж.

— Ей богу, Лъки — пламна председателят на Съвета, — започвам да се отчайвам. Не виждам как другояче може да са го направили. Сириусианите сигурно са развили някаква форма на отгатване на мисли или телепатия.

— И защо те смущава това предположение? Според мене е възможно. Известно ни е поне едно практическо средство за телепатия, венерианските жаби.

— Така е — съгласи се Конуей. — Аз също съм мислил по този въпрос, но те нямат венериански жаби. Зная как вървят работите с изследването на В-жабата. Телепатията става възможна само ако хиляди от тях работят едновременно. Да се държи обаче такова количество В-жаби където и да е другаде освен на Венера, би било ужасно трудно и също така лесно забележимо. А без В-жабите няма начин да се управлява телепатията.

— Досега не сме разработили начин — поправи го тихо Лъки. — Възможно е сириусианите да са ни изпреварили в изследването на телепатията.

— Без В-жаби ли?

— Дори без В-жаби.

— Не вярвам! — извика яростно Конуей. — Не мога да повярвам, че сириусианите са в състояние да решат проблем, пред който Научният съвет остана напълно безпомощен.

Лъки без малко не се усмихна на гордостта, която старецът изпитваше от своята организация, но трябваше да признае, че в това имаше нещо повече от гордост. Научният съвет представляваше най-голямата съвкупност на интелект, която Галактиката познаваше. За последното столетие нямаше значителна част от научния прогрес в което и да е ъгълче от нея, която да бе дошла от другаде, а не от Съвета. Въпреки всичко Лъки не можа да се удържи и направи една малка забележка:

— Те са преди нас в роботиката — каза той.

— Не съвсем — отсече Конуей. — Само в приложенията й. Земляните изобретиха позитронния мозък, който доведе до създаването на съвременния механичен човек. Не забравяй това. Заслугите за всички основни разработки могат да се припишат на Земята. Само дето Сириус е построил повече роботи и — Конуей се поколеба — е усъвършенствувал някои от инженерните подробности.

— Точно това установих на Меркурий — каза сериозно Лъки.

— Да, зная, Лъки. Без малко да закъсаме.

— Но се размина. Нека обсъдим пред какво сме изправени сега. Положението е следното: Сириус извършва успешен шпионаж и ние не можем да го спрем.

— Да.

— И проектът „Аграв“ е най-сериозно засегнат.

— Да.

— Струва ми се, чичо Хектор, че ти искаш да отида на Юпитер-9 и да видя дали ще мога да науча нещо относно тази работа.

— За това исках да те помоля — кимна мрачно Конуей. — Не постъпвам честно спрямо теб. Стана ми навик да те смятам за мой ас, за мой коз, за човека, на когото мога да възложа всякаква задача и да съм сигурен, че тя ще бъде изпълнена. Но какво би могъл да направиш там? Не остана нищо, което Съветът да не е опитал, а не открихме никакъв шпионин, нито метод за шпиониране. Какво повече можем да очакваме от теб?

— Не само от мен. Ще имам помощник.

— Бигман? — попита старецът и не можа да сдържи усмивката си.

— Не само Бигман. Нека ти задам един въпрос. Дали някаква информация относно нашите изследвания на В-жабата на Венера не е стигнала до Сириуе?

— Не — отвърна Конуей. — Никаква, доколкото зная.

— Тогава ще те помоля да ми зачислиш една В-жаба.

— В-жаба? Една В-жаба ли?

— Точно така.

— Какво може да ти помогне това? Мисловното поле на една-единствена В-жаба е ужасно слабо. Няма да си в състояние да четеш мисли.

— Вярно, но може би ще бъда в състояние да улавям полъха на силните емоции.

— Не е изключено да го постигнеш — рече замислено Конуей. — Но какво ще спечелиш?

— Още не знам със сигурност. Все пак това ще бъде едно имущество, което предишните детективи не са имали. Една неочаквана емоционална вълна, излъчена от някого там, може да ми помогне, да ми даде основание за подозрение или да ми посочи пътя за по-нататъшно разследване. Пък и ако…

— Да?

— Ако някой притежава телепатична сила, развита по естествен път или чрез използуване на апаратура, може да доловя нещо много по-силно от един емоционален полъх. Може да доловя дори мисъл, някаква определена мисъл, преди човекът да научи достатъчно от моето съзнание, за да се прикрива. Разбираш ли какво имам предвид?

— Той също би могъл да долови твоите емоции.

— Теоретично да, но аз, така да се каже, ще се „вслушвам“ за емоции, а той — не.

Очите на Конуей светнаха.

— Надеждата е слаба — каза той, — но, ей богу, все пак е надежда! Ще ти осигуря твоята В-жаба… И още нещо, Дейвид… — само в моменти на дълбока загриженост той използуваше истинското име на Лъки, под което младият член на Съвета бе познат през детството си. — Искам да оцениш важността на тази мисия. Ако не открием какво правят сириусианите, значи те наистина са ни изпреварили. Което ще рече, че войната няма да може да бъде отлагана дълго. От това зависи дали ще има война, или мир.

— Зная — отвърна тихо Лъки.

Бележки

[1] Около метър и шестдесет — Б.пр.

[2] По Фаренхайт; 35° по Целзий — Б.пр.