Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ИМПЕРИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.11. Фантастичен роман. Превод: от англ. Елена ПАВЛОВА [Foundation and Empire, by Isaac ASIMOV (1951)]. Послеслов: Човекът, постигнал „Краят на вечността“, Росица ПАНАЙОТОВА — с.265–267. Художник: Димитър СТОЯНОВ. С портрет на автора. Печат: Св. Георги Победоносец, София. Формат: 70×100/32. (16 см.) Печатни коли: 17. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 269 [272] с. Цена: 13.80 лв. ISBN: 954-444-010-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

22. Убийство на Неотрантор

НЕОТРАНТОР — Малка планета от Деликъс, преименувана след Великия Грабеж, която близо век е била седалище на последната династия на Първата Империя. Това е бил свят в сянка, а и Империя в сянка и тя е съществувала единствено юридически. При първия член от Неотранторската династия…

 

ЕНЦИКЛОПЕДИЯ ГАЛАКТИКА

 

Неотрантор беше велико име. Нов Трантор! Но когато произнасяш името, с един замах изчерпваш всички прилики на Новия Трантор с великия му оригинал. На два парсека встрани, слънцето на стария Трантор все още светеше над столицата на Галактическата империя от предишните векове и прорязваше пространството в мълчание, повтаряйки вечно един и същ орбитален кръг.

На стария Трантор още живееха хора. Не много, стотина милиона може би — там, където преди петдесет години обитаваха четиридесет милиарда. Тежката метална планета беше само жалка отломка. Опасващите я многобройни високи кули бяха полуразрушени и празни, но все още разполагаха с бойниците и оръжията — следи от Великия Грабеж преди четиридесет години.

Странно беше, че само за месец може да умре планета, която е била център на Галактиката две хиляди години, управлявала е безграничния космос и е била дом за законодатели и вождове, чиито капризи са владеели цели парсеци… Странно беше наистина, че може да умре планета, която е останала неприкосновена за огромните кръстоносни походи и отстъпления през първото хилядолетие, а също така не е била засегната от гражданските войни и дворцовите преврати през второто… Странно беше, че славата на Галактиката се оказа изгнила отвътре.

Беше не само странно, а и трогателно. Би трябвало да минат векове, преди да се разруши огромният труд на петдесет поколения. Единствено човешката сила беше направила резултатите от този труд неизползваеми сега.

Милиони си заминаха, след като милиарди умряха, разкъсвайки металната обвивка на планетата и оголвайки почвата, която не бе чувствала лъчите на слънцето хиляди години… Заобиколени от машинните постижения на човешките усилия, обкръжени от индустриалните чудеса на човечеството и освободени от тиранията на околната среда, хората се върнаха към земята. На огромните разчистени пространства растяха жито и царевица. В сянката на кулите пасяха овце.

Но Неотрантор съществуваше — едно неизвестно село, забутана някъде на потопена в сянката на Трантор планета. Той беше такъв, докато умиращото императорско семейство се премести, преди пожарът на Великия Грабеж да се добере до последното му убежище, и дойде тук уж само докато вълната на въстанията затихне… Сега то от тук управляваше в призрачно великолепие над жалките останки от Империята…

Двадесет агрокултурни свята представляваха Галактическата империя.

Дагоберт IX, властител на двадесет свята на непокорни земевладелци, беше Император на Галактиката и Лорд на Вселената.

Дагоберт IX беше двадесет и петгодишен, когато през кървавите дни дойде на Неотрантор с баща си. Той бе видял и помнеше някогашната слава и могъщество на Империята, но неговият син, Дагоберт Х, беше роден на Неотрантор. Двадесетте свята бяха всичко, което той познаваше…

Откритият аерокар на Джорд Комасън бе най-луксозното возило от този тип на целия Неотрантор — и съвсем справедливо. Това не се изчерпваше с факта, че днес Комасън беше най-голямият земевладелец на Неотрантор. Причините се криеха много по-надълбоко, защото, по-рано той беше компаньон на младия принц и негов зъл гений, здраво вкопчен в Императора на средна възраст. Сега си оставаше компаньон и все още зъл гений за един принц на средна възраст, който мразеше властващия стар Император.

Тъй че Джорд Комасън седеше в аерокара си, чийто седефен обков и златни орнаменти не се нуждаеха от идентификация на собственика, разглеждаше своите земи, милите ожънато жито, което беше негово, своите вършачки и комбайни, фермерите — негови арендатори и машинни техници, и внимателно обмисляше проблемите си.

До него сведеният и съсухрен шофьор караше аерокара под напора на насрещния вятър и се усмихваше.

Джорд Комасън сякаш запита вятъра, въздуха и небето:

— Помниш ли какво ти казах, Инчни?

Вятърът леко развяваше малкото сива коса на Инчни. Неговата почти беззъба усмивка се разля по тънките му устни и вертикалните бръчки на бузите му се вдлъбнаха, сякаш пазеше някаква вечна тайна за себе си. Шепнещият му глас като че ли се плъзгаше между редките му зъби:

— Помня, сър, и помислих по въпроса.

— И какво измисли, Инчни? — във въпроса ясно се усещаше нетърпение.

Инчни си спомни, че беше млад и хубав, когато бе лорд на стария Трантор. Спомни си също и това, че сега беше безформен старец на Неотрантор, който живее по милост на Джорд Комасън и плаща за тази милост, като отдава назаем хитростта си при нужда. Той въздъхна съвсем леко и отново зашепна:

— Посетителите от Фондацията, сър, са много хубаво нещо. Особено когато идват с един-единствен кораб и само с един боеспособен мъж. Може би трябва да им кажем „добре дошли“?

— Добре дошли? — мрачно каза Комасън. — Може би! Но те са магьосници и сигурно са могъщи.

— Глупости! — отвърна Инчни. — Дистанцията замъглява истината. Фондацията си е нормален свят. Гражданите й са нормални хора — и те могат да умират!

Шофьорът поддържаше курса на аерокара. Реката отдолу се виеше като блестяща лента, когато той отрони:

— И не е ли с тях човекът, за когото говорят, че е разбудил световете по Периферията?

Комасън изведнъж стана подозрителен.

— Какво знаеш за това?

На лицето на шофьора вече нямаше усмивка.

— Нищо, сър. Това беше само един наивен въпрос.

Колебанието на земевладелеца беше кратко и той отбеляза брутално:

— Ти никога не си задавал наивни въпроси и твоите методи за придобиване на информация някой ден ще превият костеливия ти врат! Но все пак ще ти кажа — онзи човек се нарича Мулето и един негов пратеник беше тук преди няколко месеца по… по работа. Очаквам и друг… сега… за да приключим!

— А тези, новодошлите? Те май не са хората, които Ви трябват, а?

— Те нямат идентификацията, която би трябвало да притежават.

— Беше докладвано, че Фондацията е превзета…

— Не съм ти казвал такова нещо!

— Та беше докладвано… — хладно продължи Инчни, — и ако това е вярно, то те може да са бежанци и да бъдат укрити от хората на Мулето, въпреки приятелството ни с него.

— Мислиш ли? — Комасън беше неуверен.

— Сър, тъй като е добре известно, че приятелите на завоевателите винаги са последните им жертви, добре би било да разполагаме с такива хора, като средство за самозащита. В тази връзка ние притежаваме някои нещица, например Психосонди, а в добавка към това на наше разположение могат да се окажат и четиримата фондацианци. Има много полезни сведения за Фондацията, които би било добре да узнаем, и в такъв случай приятелството на Мулето ще се окаже незначителна дреболия.

При издигането на аерокара по-нависоко, когато стана и по-тихо, Комасън се върна към първоначалната си мисъл:

— Да, но ако Фондацията не е паднала? Ако докладите лъжат? Нали се говори, че според предсказанията тя не може да бъде победена!

— Нашият век отдавна вече не е век на предсказания и суеверия, сър.

— Но ако тя не е паднала, Инчни? Мисли! Ако не е паднала… Мулето ми обеща, наистина, но… — той се беше увлякъл и побърза да се поправи: — Точно тъй, той ми се похвали! Само че хвалебствените приказки са вятър и мъгла, единствено действията означават нещо.

Инчни беззвучно се изсмя.

— Делата наистина означават нещо, но в началото, когато трябва да бъдат предприети. Наистина, освен от далечната Фондация, няма от какво друго да се безпокоим.

— Освен това — принцът… — промърмори почти на себе си Комасън.

— Той също ли участва в сделките с Мулето, а, сър?

Комасън не можа съвсем да скрие своето самодоволство.

— Не изцяло. Не така, както аз. Но той става все по-див и неконтролируем. Сякаш го е завладял някой демон. Ако аз взема тези хора и той ми ги отмъкне, за да ги използва за себе си — за което не му липсва ум… Още не съм готов да се карам с него! — той се намръщи и тежките му бузи се отпуснаха с недоволство.

— Вчера видях чужденците за малко — вметна шофьорът, някак не съвсем на място. — Също и онази странна жена, чернокосата. Тя се разхождаше свободно като мъж и беше толкова бяла за разлика от мрака, скрит в косите й… — в дрезгавия шепот имаше почти топлина и Комасън се извърна учудено към Инчни, който продължи: — Принцът, както мисля, няма да се възползва от своя остър ум, ако му се предложи съответстващ компромис. Ще Ви остави на спокойствие, ако му заведете момичето…

Комасън възкликна:

— Чудесна мисъл! Наистина чудесна! Обръщай, Инчни! И слушай, ако всичко върви добре, по-късно ще обсъдим въпроса за освобождаването ти.

Имаше нещо мистично, нещо символично в това, че когато се върна у дома си, Комасън откри да го очаква една персонална капсула. Беше дошла на вълна, чиято дължина знаеха малцина. Комасън широко се усмихна. Човекът на Мулето пристигаше и с Фондацията наистина бе приключено.

 

 

Смътните представи на Байта за императорски дворец, доколкото тя изобщо ги имаше, въобще не съвпадаха с реалността и дълбоко в себе си тя се чувстваше разочарована. Стаята беше малка, почти проста, съвсем обикновена. Дворецът въобще не можеше да се сравнява с резиденцията на кмета на Фондацията — а пък Дагоберт IX…

Байта имаше точна представа как трябва да изглежда един Император. Той в никакъв случай не трябваше да прилича на нечий добродушен дядо. Не трябваше да бъде слаб, побелял и съсухрен — или пък сам да сервира чай и при това да се безпокои за комфорта на посетителя си.

Но беше точно така.

Дагоберт IX тихичко се засмя, когато наля чай на Байта в скъпата, ръчно изработена чаша, и каза:

— Това е голямо удоволствие за мен, скъпа моя! Една минутка, далеч от церемониите и дворяните. Сега вече нямам възможност да посрещам гости от моите собствени провинции. Моят син се грижи за това — аз остарях. Не си ли срещала сина ми? Чудесно момче! Може би е малко своеволен, но това е, защото е млад. Взе ли си ароматна таблетка? Не?

Торън се опита да го прекъсне:

— Ваше Императорско Величество…

— А?

— Ваше Императорско Величество, ние нямахме намерение да Ви пречим…

— Глупости, не ми пречите! Довечера ще има официален прием, а дотогава сме свободни. Нека видим… От къде казахте, че идвате? Има много време до официалния прием… Казахте, че сте от провинция Анакреон?

— От Фондацията, Ваше Императорско Величество.

— А, да — от Фондацията! Спомням си. Намерих я на картата. Тя е в провинция Анакреон. Никога не съм бил там, докторът ми забрани да пътувам. Май не си спомням и да съм получавал наскоро доклади от моя вицекрал на Анакреон. Как е там? — завърши нетърпеливо той.

— Сър… — промърмори Торън, — не се оплакваме.

— Това е чудесно! Ще похваля моя вицекрал.

Торън безпомощно погледна към Еблинг Майс, който каза:

— Сър, вече Ви споменахме, че молим за разрешение да посетим Имперската вселенска библиотека на Трантор.

— Трантор? — благо попита императорът. — Трантор ли?… — той зашепна. — А, спомних си! Смятам да се върна там с малко кораби. Вие ще дойдете с мен. Заедно ще потушим въстанието на Гилмър. Заедно ще възстановим Империята!

Гърбът му се изпъна. Гласът му стана сигурен. За момент дори очите му се проясниха, но скоро той отново омекна и рече кротко:

— Само че Гилмър е мъртъв, сега си спомних… Да, да, Гилмър е мъртъв. Трантор е мъртъв… За момент изглеждаше… От къде казахте, че идвате?

Магнифико прошепна на Байта:

— Това наистина ли е Императорът? Мислех императорите за по-велики и по-мъдри от обикновените хора!

Байта го сръга да пази тишина и отвърна:

— Ако Вие, Ваше Императорско Величество, ни дадете позволение да отидем на Трантор, това би могло много да помогне на общата кауза.

— На Трантор? — Императорът тъпчеше все наедно място.

— Сър, вицекралят на Анакреон, от чието име говорим, Ви изпраща сведение, че Гилмър е жив…

— Жив! Жив! — гръмогласно се развика Дагоберт. — Къде е? Ще има война!

— Ваше Императорско Величество, това още не ни е известно. Положението е несигурно. Вицекралят ни изпрати да Ви осведомим, че само на Трантор бихме могли да открием скривалището му. Веднъж открито…

— Да, да! Трябва да го намерим… — старият Император докрета до стената и докосна малката фото-клетка с треперещ пръст. След кратка пауза промърмори:

— Моите слуги не идват. Не мога да ги чакам — той написа нещо на една бланка, завърши с размах, подписвайки се с едно пищно „Д“, след което добави:

— Гилмър ще опознае силата на своя Император! От къде казахте, че идвате? Анакреон? Как е там? Все още ли е могъщо името на Императора?

Байта нехайно докосна листа с пръсти:

— Ваше Императорско Величество е много популярен сред народа. Вашата любов към него е добре известна.

— Аз бих посетил моите прекрасни поданици на Анакреон, но лекарят казва… Не си спомням какво казва, но… — той вдигна глава и старите му сиви очи станаха по-ясни. — Има ли още нещо за Гилмър?

— Не, Ваше Императорско Величество.

— Той няма да напредва повече! Вървете си и кажете на вашия народ това. Трантор ще бъде удържан. Моят баща командва сега флота и бунтовната гадина Гилмър ще се смрази в космоса с неговата превратаджийска сган! — той се отпусна на стола и очите му отново опустяха. — За какво говорех?

Торън се изправи и се поклони ниско.

— Ваше Императорско Величество, Вие бяхте много мил с нас, но даденото ни за аудиенция време изтече.

За момент Дагоберт IX изглеждаше като истински Император, когато се изправи и застана сковано, докато посетителите му се измъкваха един по един през вратата…

… където двадесетина въоръжени мъже ги обкръжиха. Ръчното им оръжие припламна…

Съзнанието на Байта се възвръщаше бавно, но без учуденото „Къде съм?“. Тя добре си спомняше стареца, който се наричаше Император, и другите хора, които ги чакаха отвън. Болката в пръстите й напомняше изстрел от зашеметяващ пистолет.

Тя остана със затворени очи, но внимателно се вслушваше в гласовете наоколо.

Те бяха два. Единият — бавен, предпазлив и с лукава нотка. Другият бе дрезгав, пресипнал и готов всеки момент да избие на караница. На Байта не й хареса нито единият от двата.

Преобладаваше пресипналият глас. Байта улови последните му думи:

— Той ще живее вечно, този стар луд! Това не се трае, това ме дразни! Комасън, и аз ще бъда същият. И аз ще остарея!

— Ваше височество, нека първо видим за какво бихме могли да използваме тези хора. Може да получим източник на сила, каквато Вашият баща не е предвидил.

Пресипналият глас се изгуби в неясен шепот. Байта чу само думата: „…момичето…“, но другият, ласкаещ глас беше мръсен, низък и самодоволно следваше този на покровителя си:

— Дагоберт, ти не старееш. Тези, които казват, че не си на двадесет — те лъжат!

Те заедно се засмяха и кръвта на Байта се смрази. Дагоберт… Ваше височество… Старият Император говореше за своя капризен син и сега намеците и шепотът постепенно започнаха да й се проясняват. Но нали такива неща не се случват в реалния живот…

Гласът на Торън се взриви до нея с бавно изречена общоприета ругатня. Тя отвори очи и Торън, който я гледаше, се обърна да огледа наоколо.

— Тези бандити ще отговарят пред Императора! Освободете ни! — викна грубо той.

Едва сега Байта осъзна, че китките и глезените й са притиснати към пода от стегнато силово поле.

Пресипналият се приближи до Торън. Имаше коремче, под ниско спуснатите му клепачи проблясваше мрак и косата му беше пооредяла. На шапката си носеше пъстри пера, а ръбовете на робата му бяха избродирани със сребърна метална нишка.

Той открито им се подиграваше и явно това ги забавляваше:

— Императорът? Бедният луд Император?

— И все пак, ние бяхме приети от него. Никой човек не може да посяга на нашата свобода!

— Но аз не съм „човек“, звезден боклук такъв! Аз съм регент и коронован принц и към мен трябваше да се обърнеш подобаващо. Колкото до моя беден баща, него го забавлява понякога да приема посетители. Вие го развеселихте, погъделичкахте фалшивата му имперска фантазия. И нищо повече!

После той застана до Байта и тя презрително го погледна. Принцът се наведе, дъхът му миришеше на мента, когато каза:

— Очите й изглеждат добре, Комасън, тя даже е по-красива, когато са отворени. Мисля, че си я бива! Екзотично ястие за преситения ми вкус, а?

Откъм Торън се усети безполезно вълнение, което принцът пренебрегна, и Байта почувства ледени тръпки да пробягват по кожата й. Еблинг Майс все още беше в безсъзнание. Байта забеляза, че очите на Магнифико са отворени и ясни, като че се е събудил преди доста време. Тези големи кафяви очи се завъртяха край Байта и се взряха в побелялото й лице.

Клоунът изхленчи и посочи с глава към принца.

— У онзи е моят видеоорган!

Принцът бързо се обърна при звука на новия глас:

— Това твое ли е, чудовище? — той свали инструмента от раменете си, където беше провесен на зелената му каишка, незабелязана преди това от Байта.

После го докосна несръчно, опита се да изкара звук от него и като не успя, попита:

— Можеш ли да свириш на това, чудовище?

Магнифико кимна.

От страна на Торън последва внезапна словесна атака:

— Ти си плячкосал кораб на Фондацията… Ако Императорът не си отмъсти, Фондацията ще го направи!

Другият, Комасън, попита кротко:

— Коя Фондация? Или тя не е вече на Мулето?

Не получи отговор. Принцът се ухили и откри едрите си неравни зъби. Силовото поле, което опасваше клоуна, бе изключено и Магнифико грубо изправен на крака. Видеоорганът беше поставен в ръката му.

— Свири за нас, чудовище! — заповяда принцът. — Изсвири ни любовна серенада за красотата на тази чуждестранна лейди! Разкажи й, че затворът на баща ми не е палат, но аз мога да я заведа в един друг, където тя би могла да се къпе в розова вода и да узнае, какво е да те обича принц. Свири за любовта на принца, чудовище! — той подпря едното си коляно върху мраморната маса и нехайно провеси крака си, докато усмихнатият му поглед караше Байта мълчаливо да беснее. Мускулите на Торън се стегнаха в безполезната и болезнена борба със силовото поле. Еблинг Майс се размърда и простена, а Магнифико промърмори:

— Пръстите ми са се схванали…

— Свири, чудовище! — изрева принцът. Комасън угаси лампите, скръсти ръце в тъмнината и зачака.

Магнифико бързо прокара пръстите си от единия до другия край на многоклавишния инструмент — една изящна светлинна дъга се разля през стаята. Ниските, бавни звуци трептяха плачливо. Издигаха се до мрачен смях, а под него се лееше неясен погребален звън.

Тъмнината сякаш се сгъстяваше и усилваше. Музиката достигаше до Байта приглушена, сякаш през гънките на невидимо одеяло. Блестящата светлина проникваше до нея, както би прониквала светлината на самотна свещ от дълбините на гигантска дупка.

Автоматично очите й се напрегнаха. Светлината се усили, но остана размазана и неясна. Движеше се сякаш. в мъгла, с приглушени цветове, а музиката беше рязка, остра и зла, като достигаше до кресчендо. Светликът трепкаше бързо, с резките колебания на неприятен ритъм. Нещо с отровни метални люспи се сгърчи в него и се прозя. Музиката също се прозя с него…

Байта бе залята от странни чувства и вътрешно се задъха. Сякаш отново се беше върнала в Криптата на времето, в последните дни на Хейвън. Оплете я същата плътна и лепкава паяжина на страх и отчаяние и тя се сви в нейната неизбежност. Музиката връхлетя над нея, хилеща се ужасяващо, страшно лице се появи в малкото кръгче светлина и се изгуби, щом тя трескаво се дръпна встрани. Челото й беше мокро и студено.

Тя, музиката умря. Бяха необходими може би петнадесет минути, преди огромната радост, че вече я няма, да залее Байта. Лампите светнаха и лицето на Магнифико се обърна към нея — потно, със страшни очи, печално.

— Моя лейди, как си? — прошепна той.

— Достатъчно добре — отвърна му, — но защо свиреше така?

Тя видя и другите из стаята. Торън и Майс стояха омаломощени и безпомощни срещу стената, но погледът й само набързо се плъзна по тях. Принцът, застинал в странна поза, все още се беше подпрял на масата. Комасън стенеше диво с отворена уста, но потръпна и безумно изкрещя, когато Магнифико мина край него.

Торън стисна земевладелеца за врата:

— Ще дойдеш с нас! Трябваш ни — за да сме сигурни, че ще се върнем на нашия кораб.

Два часа по-късно, в кухнята на кораба, Байта приготви пай и Магнифико отпразнува завръщането си в космоса, като го нападна с удивително пренебрежение към правилата на поведение на масата.

— Хубав ли е, Магнифико?

— Ъм-м-м!

— Магнифико?

— Да, моя лейди?

— Какво точно свиреше там?

Палячото се размърда.

— Аз… аз не би трябвало да казвам… Веднъж чух, че видеоорганът притежава и по-дълбоко въздействие над нервната система. Разбира се, това беше отвратително нещо и не е за сладката твоя невинност, моя лейди!

— О, Магнифико, прекаляваш! Не съм чак толкова невинна. Не ме ласкай! Видях ли аз нещо от това, което ТЕ са видели?

— Надявам се, че не. Свирех единствено за ТЯХ. Ако си видяла, то е било само ръбът — и то отдалеч.

— Но ми стигаше! Знаеш ли, че си зашеметил принца?

Магнифико отвърна с голямо парче пай в устата си:

— Аз го убих, моя лейди.

— Какво?! — тя болезнено преглътна.

— Той беше мъртъв, когато спрях да свиря. Ако не беше, щях да продължа. Не свирих за Комасън! Неговите заплахи бяха просто смърт или мъчения. Но, моя лейди, този принц те гледаше толкова зловещо, че… — той се задави в смесица от гняв. и смущение.

Байта почувства как я връхлитат странни мисли и ги подтисна.

— Магнифико, ти си много галантен!

— О, моя лейди… — той наведе червения си нос към пая, но кой знае защо, спря да яде.

 

 

Еблинг Майс огледа космодрума, Трантор беше наблизо — металната му светлина ослепяваше. Торън стоеше до Майс.

— Не стигнахме до никъде, Еблинг — рече той с горчивина. — Хората на Мулето ни преследват.

Еблинг Майс разтри челото си. Ръката му изглеждаше съсухрена и сякаш беше изгубила обичайната си закръгленост. Думите му си бяха чисто мърморене и това раздразни Торън.

— Казах, че ония хора знаеха, че Фондацията е паднала. Казах… — натърти той.

— А? — Майс удивено го погледна и внимателно хвана ръката му, напълно забравил за какво точно е ставало дума допреди малко. — Торън, аз… Гледах Трантор. Знаеш ли… Имам странно чувство… още откакто пристигнахме на Неотрантор. Това е подтик — силен подтик, който бута и бута отвътре. Торън, аз мога да го направя. Знам как да го направя! Нещата ми се изясняват тук, вътре — никога досега не са ми били толкова ясни!

Торън го изгледа и сви рамене. Думите на психолога не му вдъхваха доверие, но за всеки случай рече:

— Майс?

— Да?

— Не видя ли случайно един кораб да каца на Неотрантор, когато ние излитахме?

— Не.

— А аз видях. Въобразявам си, навярно, но може да е бил онзи филийски кораб…

— Този на капитан Притчър ли?

— Само звездите знаят чий е бил! Но според Магнифико… Те са ни последвали тук, Майс!

Психологът не отговори и Торън уморено прибави:

— Нещо не е наред ли? Не си ли добре?

Погледът на Майс беше замислен, ясен и странен. Не каза нищо.