Айзък Азимов
Фондация и Империя (25)

24. „Покръстеният“

Слабите признаци на живот на Трантор изчезнаха въобще, когато Байта и другите навлязоха в обширните постройки на Университета. Вътре цареше тържествена тишина.

Чужденците от Фондацията не знаеха нищо за трескавия въртоп от дни и нощи по времето на кървавия Грабеж, което бе оставило Университета недокоснат. Те не знаеха нищо за времето след краха на имперската мощ, когато студентите с наети оръжия и побледнели лица, неумело, но храбро, бяха формирали доброволчески корпус, за да запазят съкровищницата на галактическата наука. Пришълците не бяха чували нищо за Седемдневната битка и за примирието, което бе запазило Университета свободен, когато дори императорския дворец бе завзет от Гилмър и неговите войници по време на краткото му властване.

Фондацианите засега бяха разбрали само, че при прехода от спокойното старо към напрегнатото ново този район беше останал непокътнат, като загадъчен музей — част от величието на древността.

Те бяха нарушители на тишината. Замислената празнота ги отхвърляше. Струваше им се, че академичната атмосфера е още жива и гневно протестира, защото я безпокоят…

Библиотеката бе измамно малка сграда, чиито огромни подземия бяха потопени в мълчание и благоговение. Еблинг Майс спря пред сложния стенопис в приемната.

Той прошепна — тук всеки можеше само да шепне:

— Мисля, че сме отминали залата с каталозите. Спирам до тук! — челото му беше зачервено, ръката му трепереше. — Трябва да работя на спокойствие, Торън. Ще ми носите ли храна долу?

— Както кажеш. Ще направим всичко, за да ти помогнем. Ако искаш, ще работим за теб…

— Не! Трябва да съм сам…

— Мислиш ли, че ще намериш онова, което търсиш?

Еблинг Майс уверено отвърна:

— Знам, че ще го намеря!

Торън и Байта заживяха много по-улегнал живот, отколкото по което и да било време от сватбата им насам. Те живееха някъде по средата между великолепието и неуместната простота. Храната им се доставяше от фермата на Лий Сентър и за нея те плащаха с малки атомни устройства, каквито се намират на всеки търговски кораб.

Магнифико сам се научи да използва проекторите в читалнята и прекарваше времето си сред приключенски новели и романи, до такава степен увлечен, че забравяше да яде и спи, също като Майс.

Еблинг направо се бе самопогребал. Беше си инсталирал хамак в залата с психологическите справочници. Лицето му беше отслабнало и побледняло. Словоохотливостта му изчезна, а неговите любими клетви и ругатни сякаш се бяха изпарили. Случваше се дори трудно да разпознава Торън или Байта.

По-човешки се държеше с Магнифико, който му носеше храна и често стоеше и го гледаше с часове със странна задълбоченост, докато старият психолог пресмяташе безкрайни уравнения, правеше справки с безкрайни книгофилми и безкрайно дълго прилагаше невероятни мозъчни усилия, за да достигне до край, който само той виждаше.

Веднъж Торън се приближи до Байта в тъмната стая и остро каза:

— Байта!

Тя виновно го погледна в отговор.

— Да? Мен ли търсиш, Тори?

— Разбира се, че теб! За какъв космос седиш тук? Откакто сме на Трантор, вършиш всичко наопаки. Какво ти става?

— О, Тори, престани!

— О, Тори, престани! — иронично я изимитира той, а после с внезапна мекота продължи: — Защо не ми кажеш какво не е наред, а Байт? Нещо те тревожи!

— Не, няма нищо, Тори. Ако продължаваш да ми пилиш на главата, ще ме подлудиш. Аз просто мисля!

— За какво?

— За нищо. Е, добре — за Мулето, за Хейвън, за Фондацията, за всичко! За Еблинг Майс и за това дали ще открие Втората Фондация, а и за милион други неща! Доволен ли си? — гласът й беше възбуден.

— Защо не вземеш да спреш? Това те изкарва от релси и с нищо не ни помага!

Байта се изправи и слабо се усмихна.

— Всичко е наред, аз съм щастлива. Виж, усмихвам се и съм весела!

В този миг се чу развълнуваният глас на Магнифико отвън.

— Моя лейди…

Байта се задави, когато видя зад вратата огромния, с каменно лице…

— Притчър! — извика Торън.

— Капитане! Как ни открихте? — добави Байта.

Хан Притчър влезе вътре. Гласът му беше ясен и равен, напълно лишен от чувства:

— Моят чин сега е полковник — при Мулето.

— При… Мулето! — гласът на Торън секна. И тримата стояха застинали.

Магнифико диво се озърна и се мушна зад Торън. Никой не го забеляза.

— Ще ни арестувате ли? Наистина ли сте преминал към тях? — рече Байта, вкопчила една в друга треперещите си ръце.

Полковникът отговори бързо:

— Не съм дошъл да ви арестувам. Моите инструкции изобщо не предвиждат това! Строго погледнато, аз съм свободен и предпочитам да запазя старото ни приятелство, ако не възразявате.

Лицето на Торън се изкриви от зле подтискан гняв:

— Как ни откри? Ти беше на филийския кораб, нали? Следвал си ни!

Пълната липса на чувства върху лицето на Притчър се замени със смущение.

— Да, бях на филийския кораб. Но ви срещнах тогава по… е… беше случайност.

— Случайност, която е математически невъзможна!

— Не! Нека я наречем малковероятна, но не за това ми е думата. Във всеки случай, вие признахте на филийците — е, разбира се, няма такава народност — че се отправяте към Трантор, а тъй като Мулето вече беше установил контакт с Неотрантор, беше лесно да ви задържа там. За нещастие, бяхте заминали, преди аз да пристигна, но не много преди това. Имах време да заповядам на транторските фермери да докладват за пристигането ви. Това беше направено и ето — аз съм тук. Мога ли да седна? Дойдох като приятел, повярвайте ми!

Той седна. Торън сведе глава и се замисли. С привидна липса на емоции Байта приготвяше чай.

Торън сурово погледна към Притчър.

— Е, какво чакаш, полковник? Къде е твоето приятелство? Ако това не е арест, какво е тогава? Защитна охрана? Хайде, извикай хората си, дай заповеди…

Притчър търпеливо поклати глава.

— Не, Торън. Дойдох по собствено желание, защото искам да говоря с вас, да ви убедя в безполезността на това, което правите. Ако не успея, ще си отида. Това е всичко.

— Е, ако това е всичко, тогава започвай да ни агитираш, кажи си урока и се махай! Не искам чай, Байта.

Притчър пое чашата си с благодарност. Погледна към Торън с учудваща прямота, докато отпиваше бавно. После каза:

— Мулето е мутант. Той не може да бъде победен поради същността на мутацията му…

— Защо? Каква е мутацията? — мрачно се заинтересува Торън. — Мисля, че сега трябва да ни я изясниш, а?

— Да, ще го направя! Това, че ще узнаете, няма да му навреди. Виждате ли, той е способен да променя емоционалния баланс на хората. Може би това ви прилича на трик, но уверявам ви — то е достатъчно безкоментарно!

Байта се намеси:

— Емоционалният баланс ли? — тя се намръщи. — Не би ли ни го обяснил? Не ми е много ясно!

— Имам предвид, че за него е съвсем лесно да събуди в някой способен генерал, например, чувство за преданост и пълна вяра в неговата собствена победа. Генералите му се контролират емоционално. Те не могат нито да му изменят, нито пък вярата им може да отслабне — контролът над тях е съвършен. И най-способните му врагове се превръщат в негови най-правоверни подчинени. Военният управител на Калгън е предал планетата си и е станал негов вицекрал за Фондацията!

— А ти… — ядоса се Байта, — ти си предал каузата си и си станал пратеник на Мулето на Трантор. Разбирам!

— Не съм свършил. В обратната посока дарбите на Мулето са дори по-силни. И отчаянието е емоция! В решаващия момент водачът на Фондацията, както и този на Хейвън — се отчаяха. Техните светове се предадоха практически без борба.

— Искаш да кажеш, че чувствата ми в Криптата на времето са били емоционално манипулирани от Мулето?

— Моите също. И въобще на всички! Както беше и на Хейвън преди края й!

Байта се извърна встрани. Полковник Притчър продължи сериозно:

— Щом може да се въздейства на цели планети, много по-лесно би било да се влияе на отделни личности. Нима ще можете да се съпротивявате на сила, която е в състояние да ви застави да капитулирате доброволно и дори с желание? Та той може да създаде от всекиго предан слуга, когато това му е нужно!

— Как бих могъл да знам, че всичко това е истина? — отрони бавно Торън.

— Можеш ли да обясниш по друг начин падането на Фондацията и на Хейвън? Или моето превъплъщение, което не е нищо друго освен едно покръстване в друга вяра?! Мисли, човече! С какво разполагахме ти, аз и дори цялата Галактика, което да противопоставим на Мулето за всичкото това време? Хайде, назови поне нещо дребно, де!

Торън прие предизвикателството.

— В името на Галактиката, мога! — той изкрещя с внезапна рязкост. — Твоето невероятно Муле има връзки с Неотрантор и ти каза, че е трябвало да ни задържиш там, нали? Е, добре тогава, тези „връзки“ са мъртви или още по-лошо! Ние убихме принца, а другия оставихме хленчещ идиот! Мулето не ни спря там, тъй че…

— Е, не съвсем! Онези не бяха наши хора. Принцът беше един накиснат във вино глупак, а другият — Комасън — е феноменално тъп. Той дрънкаше силни думи, но това не му пречеше да е порочен, зъл и напълно некомпетентен. Всъщност, нямаше за какво толкова да ги използваме. Те бяха просто подставени лица…

— Да, но те бяха хората, които ни задържаха — или се опитаха…

— Отново не! Комасън имаше един роб — човек, наречен Инчни. Задържането ви беше негова идея. Той е стар, но ни свърши работа. Знаете, че на него не сте му навредили!

Байта се обърна към него. Не беше докосвала собствения си чай. Каза:

— Но според собствените ти думи твоите емоции също са подправени. Ти вярваш в Мулето с една ненормална вяра, вяра-болест. Тогава каква стойност има всичко, което казваш? Ти си загубил всякаква възможност за обективно мислене!

— Грешиш — полковникът поклати глава. — Само емоциите ми са фиксирани. Разумът ми си е останал такъв, какъвто е бил винаги. Той може да е насочен в руслото на преработените ми емоции, но не е променен. Тъй че има някои неща, които схващам по-ясно, и съм освободен от предишния си емоционален товар. Виждам, че програмата на Мулето е интелигентно направена и си струва усилията. По времето, след като бях „покръстен“, изследвах кариерата му от самото й начало преди седем години. Своята мутирала мозъчна способност той е изпробвал първо върху членовете на своята банда. С тяхна помощ и благодарение на своята сила е завоювал планета. Използвайки способностите си, е разширявал властта си, докато е завербувал и военния управител на Калгън. Всяка стъпка логически следва от предишната. С Калгън в джоба си, той е получил първокласен флот и това, в съчетание с неговата мутация, му позволи да атакува Фондацията. Фондацията беше ключът. Това е най-големият индустриален район в Галактиката и сега, когато фондацианската атомна техника е в ръцете му, той всъщност е господар на Галактиката. С тази техника и със своята сила той може да нападне останките от Империята, да наложи свое управление и евентуално, след смъртта на стария Император, който е луд и няма да живее дълго, да се обяви за Император. В такъв случай той ще има и властта, и титлата. Тогава би ли се намерил свят в Галактиката, който да му противостои? През тези седем години той е основал нова Империя. С други думи, за седем години Мулето е извършил това, с което цялата Селдънова психоистория нямаше да се справи и за седемстотин. Най-сетне в Галактиката ще има ред и мир! И вие не можете да го спрете — все едно да опитате да спрете въртенето на някоя планета с раменете си!

Дълго мълчание последва речта на Притчър. Това, което беше останало от чая му, изстина. Той изпразни чашата си, отново я напълни и бавно започна да пие. Торън ядно гризеше нокътя на палеца си. Лицето на Байта беше студено, безразлично и бледо. Накрая тя изрече със слаб глас:

— Ние не сме убедени! Ако Мулето би желал това, нека дойде тук и ни убеди сам. Ти си се борил с него до последния момент на „покръстването“ си, нали?

— Да! — категорично потвърди полковник Притчър.

— Тогава ни остави същата привилегия!

Полковникът се изправи.

— В такъв случай, аз си тръгвам. Както казах по-рано, моята мисия изобщо не ви засягаше. Затова не смятам, че е необходимо да докладвам за присъствието ви тук. Това не е някаква особена милост от моя страна. Ако Мулето пожелае да ви спре — а той без съмнение има и други хора, които да му вършат работата — вие ще бъдете спрени. Но що се отнася до това, аз няма да му сътруднича повече, отколкото е необходимо!

— Благодаря — каза вяло Байта.

— А що се отнася до Магнифико… Къде е той? Излез, Магнифико, няма да ти сторя нищо лошо!

— За какво ти е пък той? — удивено запита Байта.

— За нищо. Моите инструкции не включват и него. Чух, че го търсят, но Мулето сам ще си го намери, когато му потрябва. Нямам какво повече да кажа. Ще си стиснем ли ръцете?

Байта поклати глава. Торън излъчваше нещо средно между безнадеждност и презрение.

Това се оказа незначителен товар за железните рамене на полковника. Той прекрачи през вратата, обърна се и отбеляза:

— Едно последно нещо! Не си мислете, че не съм осведомен за причината на вашата упоритост. Знае се, че издирвате Втората Фондация. Когато му дойде времето, Мулето ще вземе съответните мерки. Нищо няма да ви помогне… Но аз ви познавах отпреди и сигурно затова по съвест се опитах да ви помогна и да ви предпазя, докато не е станало твърде късно. Довиждане!

Той отчетливо козирува и си отиде.

Байта се обърна към смълчания Торън и прошепна:

— Те знаят даже за Втората Фондация…

В своята ниша в библиотеката, Еблинг Майс, неосведомен за всичко това, стоеше наведен над една блестяща светлинка в околния мрак и триумфално си мърмореше нещо.