Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Фондацията (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Foundation and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,5 (× 62 гласа)

Информация

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

ФОНДАЦИЯ И ИМПЕРИЯ. 1992. Изд. Орфия, София. Биб. Фантастика, No.11. Фантастичен роман. Превод: от англ. Елена ПАВЛОВА [Foundation and Empire, by Isaac ASIMOV (1951)]. Послеслов: Човекът, постигнал „Краят на вечността“, Росица ПАНАЙОТОВА — с.265–267. Художник: Димитър СТОЯНОВ. С портрет на автора. Печат: Св. Георги Победоносец, София. Формат: 70×100/32. (16 см.) Печатни коли: 17. Офс. изд. Тираж: 25 000 бр. Страници: 269 [272] с. Цена: 13.80 лв. ISBN: 954-444-010-0.

История

  1. — Корекция
  2. — Добавяне

13. Лейтенантът и шутът

Ако падането на Калгън под натиска на армията на Мулето можеше да предизвика някакво ехо на седем хиляди парсека разстояние, то тогава именно ехото бе възбудило любопитството на един стар търговец и бе предизвикало опасенията на друг един упорит капитан, а също и досадата на един дребнав кмет. У обитателите на самия Калгън победата на Мулето не бе възбудила или предизвикала нищо.

Такова е неизменното човешко правило, според което отдалечеността във времето, от една страна, и в пространството — от друга, придават специфична гледна точка на дадено явление. Между другото, никъде не е отбелязано някой някога да е усвоил това правило както трябва.

Калгън беше… Калгън. Единствено той в целия галактически сектор изглеждаше така, сякаш не бе наясно, че Империята се е разпаднала, родът Станел не управлява повече и че бившето величие е изчезнало, а мирът е нарушен.

Калгън беше луксозен свят. В общността на умиращото човечество той все още запазваше позициите си на производител на удоволствия, купувач на злато и продавач на свободно време.

Той бе избегнал жестоките превратности на историята, като си беше купувал независимост, затова всеки евентуален завоевател би се поколебал дали да го разруши или даже да му нанесе сериозни щети — просто защото беше свят с толкова много пари. Но дори Калгън в края на краищата бе превърнат в щаб на военачалника и местното обществено мнение бе манипулирано до острата необходимост от война. Неговите облагородени джунгли, грижливо оформените му плажове и ослепителните му градове отекваха под ехото от маршовете на външни наемници и спечелени за каузата граждани. Световете от провинцията на Калгън бяха добре въоръжени, а парите им — вложени в бойни кораби и в подкупи — за първи път в историята на района. Военачалникът им смяташе, че без съмнение е предопределен да защитава всичко свое и да заграбва чуждото. Той беше най-великият в Галактиката строител на нова Империя и основател на династия.

Да, но един непознат със смешен прякор превзе Калгън, армията на военачалника и неговата напъпила Империя — при това без нито едно сражение.

Тъй че Калгън си беше както преди, а униформените му доскоро граждани бързаха да се върнат към стария си живот. Наемниците на военачалника с удивителна лекота се присъединяваха към новопоявилите се банди, приземили се на планетата.

И отново, както и преди в джунглите се устройваха луксозни хайки за изкуствените животни в райони, където не беше стъпвал човешки крак, и бързолетите се носеха като птици в небето, заплашвайки великолепните живи птици.

В градовете пришълците от различни краища на Галактиката можеха да получат такова разнообразие от удоволствия, каквото бяха способни да понесат портмонетата им. Калгън имаше огромни възможности в това отношение — от неземните дворци за зрелища и фантазии с вход за половин кредит до неописуемите ловни хайки, в които добре дошъл беше само притежателят на солидно богатство.

Към този огромен човешки поток Торън и Байта не бяха в състояние да прибавят дори и струйка. Те оставиха кораба си в един огромен общ хангар на Източния полуостров и постигнаха компромиса на средната класа, решавайки да почиват на Вътрешното море, където развлеченията бяха все още достъпни, дори прилични, а тълпите не надминаваха границата на поносимостта.

Байта носеше черни очила срещу ярката светлина и тънка бяла роба заради горещината. Две ръце, загорели до златисто, прегърнаха коленете й и тя прокара отсъстващия си поглед по легналия Торън, чието тяло блестеше под сияйното бяло слънце.

— Не прекалявай! — напомни му тя, но Торън произхождаше от умираща червена звезда и въпреки трите години, прекарани във Фондацията, за него слънчевата светлина беше лукс. Ето защо от четири дни насам предварително обработената му срещу изгаряне кожа не беше чувствала върху себе си друга дреха, освен плувките.

Байта се излегна на пясъка и се сгуши плътно до него. Заговориха шепнешком.

Гласът на Торън беше мрачен и това се отразяваше на отпуснатото му лице:

— Признавам, че стигнахме до задънена улица. Ето, ние сме тук, но къде е той? Кой е? Този обезумял свят не казва нищо за него. Сякаш не съществува!

— Съществува — отвърна Байта, почти без да движи устните си. — Просто е хитър, това е всичко. Твоят чичо е прав, че той е човек, който бихме могли да използваме — ако въобще ни е останало време.

Малка пауза, после Торън прошепна:

— Знаеш ли какво се случи, Байт? Дълго време аз просто бях изпаднал в някакъв слънчев унес. А нещата сами ни се набиват в очите! — гласът му съвсем затихна, сетне пак се усили. — Спомни си за това, което ни говореше доктор Еймън в колежа: Фондацията никога няма да загуби, но това не означава, че с водачите й няма да се случи нещо подобно! Нима истинската история на Фондацията не започва, когато Салвор Хардин изхвърля Енциклопедистите и се налага като първи кмет на Фондацията? И после, през следващия век, нима Хобър Малоу не печели също чрез почти драстични методи? Щом два пъти водачите са били сваляни, значи това е възможно! Защо ние да не направим същото?

— Това е най-старият довод в книгите, Тори. Излишна мечтателност и нищо повече!

— Защо? Помисли си! Какво е Хейвън? Не е ли част от Фондацията? Така да се каже пролетарското й лице… Ако ние победим, това ще си остане победа на Фондацията и ще загубят само сегашните водачи.

— Има голяма разлика между „можем да победим“ и „ще победим“. Само дрънкаш!

— Глупости, Байт! Ти просто си кисела. Защо искаш да развалиш и моето настроение? По-добре да поспя, ако не възразяваш!

В отговор Байта само вдигна глава, засмя се и нагласи очилата си, за да огледа плажа, където се издигаше само една палма. Торън се надигна и се изви, за да проследи погледа й.

Очевидно тя гледаше вретеновидния силует, който с краката нагоре се клатеше на ръцете си за забавление на случайните зрители. Беше един от рояка просяци-акробати край брега, чиито хитри хапливи закачки бяха насочени предимно към управляващата върхушка.

Пазачът на плажа се отклони в неговата посока и палячото, балансирайки на една ръка, допря палец до носа си с недвусмислен жест. Пазачът приближи заплашително и се засили, целейки се с крак в корема му. Палячото сръчно отскочи, избегна удара и се отдалечи, като остави разпененият полицай на раздразнената тълпа.

Така си и вървеше нехайно по плажа. Премина край много хора, често се колебаеше, но не спря никъде. Струпалата се тълпа се бе разпръснала, а пазачът си беше тръгнал.

— Този е много странен! — каза Байта весело и Торън равнодушно се съгласи.

Палячото беше достатъчно близо, за да го виждат ясно. Слабото му лице впечатляваше преди всичко с големия си широк нос с месест връх, който приличаше на хобот. Дългите му криви крака и паешкото му тяло се движеха с лекота и грация, но изглеждаха така, сякаш са сглобявани на тъмно и опипом.

Да го гледаш, означаваше да се смееш.

Той явно усети погледите на двамата, защото рязко се обърна, след като вече ги беше отминал. Приближи се. Големите му кафяви очи се спряха на Байта.

Клоунът им се усмихна, но това само направи клюнообразното му лице още по-тъжно. Говореше меко, с превзети изрази, като хората от централните сектори:

— Използвам аз ума, даден от добрите духове на мен… — каза той. — И за това ще ви кажа, че тази жена да съществува, ах, не би могла, защото е жена мечта! Но аз нормален съм едва ли, защото вярвам в тез омайващи очи чаровни!

Очите на Байта широко се разтвориха и тя ахна.

Торън се засмя:

— О, ти, чаровнице моя… Той заслужава пет кредита, Байт, нека ги получи!

Акробатът се преметна със скок:

— Не, моя лейди, не бъркай ме с глупак! Аз говоря не за пари, а зарад оченцата ти ясни и за тъй сладкото ти личице.

— Е, благодаря — каза Торън. — Ей богу, мислиш ли, че този е наред?

— И не само за очи и за лице… — бъбреше палячото и думите излитаха една след друга с нарастваща скорост. — Но също и за твоя ум, тъй чист и силен, както ти си мила!

Торън се изправи, протегна ръка за бялата наметка, която носеше със себе си от четири дни, и бръкна под нея.

— А сега, братле, ми кажи какво искаш и престани да досаждаш на дамата!

Палячото отстъпи уплашено и слабото му тяло се сви раболепно.

— О, сигурен съм, че не преча. Аз чужденец съм тук и вече казах, че ползвам пусти остроумия, но ако умея да чета по човешките лица… Освен красота, тази жена има и добро сърце и може би това ще ми помогне в мойто затруднение, зарад което аз говоря толкоз дръзко!

— Пет кредита ще ти решат ли проблема? — каза сухо Торън и извади монетата.

Клоунът не посегна да я вземе и Байта настоя:

— Нека да поговоря с него, Тори! — след което тихо добави: — Няма нужда да се дразниш от глупавия му говор. Това е просто вид диалект, сигурно на него нашата реч също му се вижда странна — тя се обърна към палячото. — Какво е твоето затруднение? Не се притесняваш заради пазача, нали? Не те тревожи той, така ли?

— О, не. Не той! Той е като ветреца, който носи пясък около глезените ми. Има друг, от него бягам и той е сякаш ураган, който помита светове по пътя си и ги нахвърля един връз друг! Преди седмица аз му се изплъзнах, по улиците спях и крих се в градските тълпи. Вглеждах се в много лица за помощта, която нужна ми е. И ето че намерих я — последното изречение той повтори с мек, тревожен глас и неспокойни очи. — И ето че намерих я!

— Слушай… — трезво каза Байта. — Бих искала да ти помогна, но не мога да те защитя от буря, която помита светове. Ще бъда съвсем искрена, аз…

Един мощен глас я прекъсна:

— А сега ти, мръсен мошенико…

Това беше пазачът на плажа, с огненочервено лице и зинала уста, който се приближаваше тичешком. Той държеше своя маломощен зашеметяващ пистолет.

— Дръжте го, вие двамата! Не го оставяйте да избяга! — тежката му ръка се стовари върху слабото рамо на палячото и той изхленчи.

— Какво се е случило? — запита Торън.

— Какво се е случило ли? Какво ли? Е, сега, така е добре! — пазачът бръкна в чантичката, окачена на колана му, и извади пурпурночервена носна кърпа, с която избърса голия си врат. После с охота занарежда:

— Ще ти обясня какво се е случило. Той е избягал. Това го знае целият Калгън и аз сигурно щях да го позная още преди малко, ако не беше с краката нагоре и с главата надолу! — той разтърси жертвата си.

Байта каза с усмивка:

— И от къде е избягал, сър?

Пазачът повиши глас. Събираше се тълпа — любопитна и бъбрива. Пропорционално на нарастването на публиката, пазачът ставаше все по-значителен в собствените си очи.

— От къде е избягал ли? — попита той със сарказъм. — Да сте чували за Мулето?

Настъпи пълна тишина и Байта почувства как в стомаха й изведнъж се сви огромна ледена топка. Палячото гледаше само нея — той още трепереше в яката хватка на пазача.

— Мулето, който… — продължи тежко пазачът, — който искаше да се смее на този дрипльо, само че дворцовият му шут избягал! — той раздруса пленника си. — Признаваш ли, шуте?

Вместо да отговори, клоунът само побеля от страх. Байта беззвучно изсъска право в ухото на Торън и той се приближи до пазача с приятелска усмивка.

— А сега, мой човек, защо не си махнеш за малко ръката от рамото му? Този веселяк, когото държиш, танцуваше за нас и още не си е заслужил парите.

— Тук ли? — в гласа на пазача се появи внезапна загриженост. — Да, но е обявена награда за…

— Ще я получиш, ако докажеш, че това е търсеният човек. А сега се дръпни! Пречиш на гости и това може да има сериозни последици за теб!

— А ти пречиш на властите и това наистина ще има сериозни последици за теб — пазачът разтърси палячото още веднъж. — Върни парите на човека!

Торън бързо замахна с ръка и зашеметяващия пистолет на пазача отхвръкна на земята едва не отнасяйки половината от пръста му. Полицаят закрещя от болка и гняв. Торън силно го тласна встрани и клоунът, усетил се изведнъж свободен, се скри зад гърба му.

Тълпата, от последните редове на която сега не виждаха нищо, напрегнато следеше събитията. Хората отзад протягаха вратове и се промъкваха напред, а кръгът се движеше, защото предните искаха да се отдалечат малко от полето на действие. В един миг се чуха груби крясъци, последва кратка суетня и от само себе си се оформи проход. Двама мъже с електронни бичове влязоха в кръга. На пурпурните им блузи просветваше знака на стреловидна мълния, разцепваща планета. След двамата вървеше черен гигант с лейтенантски нашивки. Черна беше кожата му. Черна беше косата му. И мрачното му изражение бе черно.

Черният човек говореше с опасна кротост, която подсказваше, че и без да прибягва към крясъци, заповедите му ще бъдат изпълнени.

— Ти ли си човекът, който ни уведоми? — запита той.

Пазачът все още стискаше навехнатата си ръка и със сгърчено от болка лице промърмори:

— Претендирам за наградата, Ваше височество, и обвинявам този човек…

— Ще си получиш наградата! — каза лейтенантът, без дори да го погледне, и късо изстреля към хората си — Хванете го!

Торън усети, че клоунът ще скъса робата му, в която се бе вкопчил. Повиши глас и рече:

— Съжалявам, лейтенант, но този човек е мой!

Войниците приеха това изявление, без да им мигне окото. Единият небрежно вдигна бича си, но лейтенантът му се озъби и той го свали.

Негово черно височество се завъртя и изпречи огромното си тяло пред Торън.

— Кой си ти?

Отговорът бе кратък:

— Гражданин на Фондацията!

Това подейства — поне на тълпата — във всяко отношение. Пазената до сега тишина беше изместена от напрегнато жужене. Името на Мулето може и да предизвикваше страх, но въпреки всичко то беше ново и не така добре запечатано в душите на хората, както това на старата Фондация, която бе разрушила Империята и която управляваше един квадрант от Галактиката с безпощаден деспотизъм.

Лейтенантът не промени изражението си. Каза:

— Осведомен ли си за самоличността на човека, който се крие зад тебе?

— Беше ми казано, че е избягал от двора на Вашия лидер, но единственото, което знам със сигурност, е, че той е мой приятел. Нуждаете се от непоколебимо доказателство за самоличността му, за да можете да го отведете!

От тълпата долитаха високи възгласи, но лейтенантът не ги забелязваше.

— Носите ли документи, които да удостоверяват принадлежността ви към Фондацията?

— На кораба ми са.

— Знаете ли, че действията ви са непозволени? Мога да ви разстрелям!

— Без съмнение. Само че в такъв случай ще сте застреляли гражданин на Фондацията и е много вероятно тялото Ви да й бъде предоставено като компенсация. Това вече е правено от някои военачалници!

Лейтенантът навлажни устните си. Казаното беше истина.

— Името Ви? — запита той.

Торън се възползва от предимството си:

— Ще отговарям на въпроси на кораба си! Можете да получите номера на стоянката в хангара, той е регистриран под името „Байта“.

— И няма да предадете беглеца?

— Освен на Мулето, може би! Поздравете господаря си!

Разговорът утихна до шепот и лейтенантът се обърна.

— Разпръснете тълпата! — нареди той на хората си със зле прикрита жестокост.

Електрическите бичове се вдигнаха и спуснаха. Последваха писъци и хората на вълни се разбягаха.

Торън прекъсна замисленото си мълчание само веднъж по обратния път към хангара и проговори като че ли сам на себе си:

— Майчице Галактико! Що за приключение беше това, Байт? Толкова съм изплашен…

— Да — отвърна тя с глас, който още трепереше, очите й излъчваха нещо като обожание. — Да, това беше изпитание на характера!

— Честно казано, аз все още не разбирам какво се случи. Просто размахвах зашеметяващия пистолет който дори не съм сигурен как да използвам… Държах се дръзко и… Не знам защо го направих.

Въздушното такси ги отнасяше от района на плажа. Торън погледна от другата страна на пътеката между креслата към седалката, където шутът на Мулето пъшкаше насън и с отвращение добави:

— Това беше най-изумителното нещо, което някога съм правил!

Лейтенантът стоеше почтително пред полковника на гарнизона. Полковникът го погледна и рече:

— Добре свършена работа! Задачата е изпълнена.

Но лейтенантът не се оттегли незабавно.

— Мулето е загубил авторитета си пред населението, сър! Ще бъде необходимо да проведем наказателна акция, за да възвърнем атмосферата на респект и уважение! — мрачно каза той.

— Тези мерки вече са взети!

Лейтенантът се обърна, но спря по средата на движението си и изръмжа с негодувание:

— Съгласен съм, сър, че заповедите са си заповеди, но да стоя пред онзи мъж с неговия зашеметяващ пистолет и да понасям високомерието му, това беше най-отвратителното нещо, което някога съм правил!