Серия
Империята на Трантор (3)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Currents of Space, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,3 (× 23 гласа)
Корекция
Mandor (2009)
Сканиране и разпознаване
?
Допълнителна корекция
hammster (2011)
Източник
sf.bgway.com

Издание:

Айзък Азимов. Космически течения

Роман

Издателска къща „Галактика“ — Варна, 1991

Библиотека „Галактика“, №110

Преведе от английски: Теодора Давидова

Редактор: Жана Кръстева

Художник: Деян Веков

Художествен редактор: Димитър Трайчев

Компютърен макет: Ангел Златанов

Коректор: Светла Димитрова

Американска, първо издание

Подписана за печат м. ноември 1991 г.

Излязла от печат м. декември 1991 г.

Изд. №2375. Тираж 30100. Формат 70×100/32

Печ. коли 18 Изд. коли 11,66. Цена 10,90 лева

ISBN — 954–418–012–5

Издателска къща „Галактика“ — Варна

ДФ „Абагар“ — Велико Търново

 

© Димитър Трайчев, оформление, 1991

© Богдан Мавродинов, Жеко Алексиев, библиотечен знак, 1979

© Деян Веков, рисунка на корицата, Дифузия (фрагмент), 1991

© Теодора Давидова, преводач, 1991

 

Isaac Asimov. The Currents of Space

A Fawsett Crest Book

© Isaac Asimov, 1952


Пролог
Преди година време

Мъжът от Земята намери решение. Бавно и мъчително, но стигна до него.

Вече седмици наред не бе усещал успокоителното присъствие на своя кораб и прохладната прегръдка на тъмния космос. Имал бе намерение да изпрати бърз доклад до местната служба на Междузвездното бюро за космически анализ и отново да тръгне на път. А ето че продължаваха да го държат тук.

Чувстваше се като в затвор.

Пресуши чашата чай, погледна човека от другата страна на масата и заяви:

— Няма да остана повече тук!

Другият мъж намери решение. Бавно и мъчително, но стигна до него. Нужно му беше време, много повече време. Отговор на първите писма не получи. Нищо чудно да бяха попаднали на друга планета.

Не беше очаквал нещо повече или по-точно, тъкмо това бе очаквал. Но само в първия момент.

Ясно бе, че без никакви угризения можеше да задържи Човека от Земята и да не му позволи да се измъкне оттук. Той поглади с пръсти тънкия черен цилиндър в джоба си.

— Не си давате сметка за деликатността на въпроса…

— Каква деликатност може да има в разрушаването на една планета — искрено се изненада Човекът от Земята. — Настоявам да съобщите подробностите на всички жители на Сарк! На абсолютно всички!

— Това е немислимо. Ще настъпи масова паника…

— В началото обещахте да го сторите.

— Да, но размислих и реших, че ще бъде неразумно.

Човекът от Земята реши да постави и следващия си въпрос:

— Не са пристигнали и представителите на МБКА.

— Зная. Заети са с организацията на съответните мерки. Още ден-два.

— Ден-два ли? Не станаха ли много тези „ден-два“!? Толкова ли не могат да ми отделят малко време? Не са видели дори изчисленията ми.

— Предложих ви аз да им ги предам — не се съгласихте.

— И продължавам да не съм съгласен. Могат да дойдат при мен или аз да отида при тях. Не ми вярвате — добави той ядосано. — Не вярвате, че Флорина ще бъде разрушена!

— Напротив.

— Не, не вярвате. Това поне е ясно. Не съм сляп. Направо се подигравате с мен. А и не сте специалист по космически анализи. Струва ми се дори, че не сте човекът, за когото се представяте. Кой сте вие всъщност?

— Ето, че се ядосахте.

— Разбира се, че се ядосах. Толкова ли е чудно? Или си мислите: „Горкият, космосът съвсем му е размътил мозъка.“

— Глупости!

— Точно така е! Затова исках да се видя и с хората от МБКА. Те най-добре ще разберат дали съм луд, или не. Това поне е сигурно!

Мъжът отсреща си спомни решението си.

— Виждам, че наистина не сте добре. Ще ви помогна.

— И дума да не става! — изкрещя почти истерично Човекът от Земята. — Аз си отивам! Ако възнамерявате да ме спрете, ще трябва да ме убиете, само че няма да посмеете, защото на съвестта ви ще тежи гибелта на милиони хора.

— И през ум не ми е минало да ви убивам — закрещя и другият, опитвайки се да надвика събеседника си. — Чуйте ме. Няма да ви убивам. Няма смисъл.

Човекът от Земята не се успокояваше.

— Ще ме завържете. Ще ме държите тук. Така ли? А какво ще отговорите на представителите на Бюрото, когато започнат да ме издирват? От мен се очаква периодично да изпращам доклади.

— Бюрото знае, че при мен сте в безопасност.

— Нима? Питам се дали изобщо им е известно, че съм пристигнал на вашата планета? Не вярвам да са получили дори съобщението ми.

На Човека от Земята започна да му прилошава. Усети, че крайниците му не го слушат.

Онзи отсреща се изправи. Разбираше, че е позакъснял с взимането на решението. Без да бърза, заобиколи масата и приближи до Човека от Земята.

— За ваше добро е — промълви той успокоително и извади тънкия черен цилиндър от джоба си.

— Та това е психосонда — дрезгаво се обади Човекът от Земята. Езикът му с мъка се обръщаше. Опита се да стане, но и ръцете, и краката му видимо трепереха. — Упоен съм — едва-едва изрече той през конвулсивно стиснатите си зъби.

— Така е! — съгласи се другият. — Няма да ви причиня никаква болка. Докато сте така развълнуван, не сте в състояние да оцените деликатността на положението. Само ще премахна възбудата. Нищо повече.

Човекът от Земята не можеше вече да говори. Седеше на стола, без да помръдне. Мислите му едва изплуваха. „Всемогъщи Космос. Упоен съм.“ Искаше му се да извика, да се разкрещи и да побегне, но не можеше.

Другият вече стоеше до него и го наблюдаваше. Човекът от Земята вдигна очи. Те поне още не бяха загубили подвижността си.

Психосондата беше компактен уред. Нужно бе само да се закрепят проводниците към определени места на черепа. Обзет от паника, Човекът от Земята наблюдаваше движенията на своя събеседник до момента, в който и мускулите на очите отказаха да му служат. Не усети лекото убождане на тънките оловни накрайници, които минаха през кожата и стигнаха до повърхността на черепната му кост.

Той крещеше и крещеше сред тишината, завладяла съзнанието му. Викаше с все сила: „Та вие не разбирате! Цялата планета е населена! Кой ви дава право да рискувате живота на милиони хора?“

Словата на другия ставаха все по-неясни и постепенно се отдалечаваха сякаш към дъното на дълъг, виещ се към далечината тунел: „Само след час ще се почувствате съвсем добре, ще видите. А после и двамата здравата ще се посмеем на всичко това.“

Мъжът от Земята усети слабото вибриране в черепа си, което скоро след това изчезна.

Мракът се сгъсти и сякаш се стовари отгоре му. Част от този мрак се възцари завинаги в него. Другата част започна да се разсейва едва след година.