Серия
Позитронни роботи (4)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Robots and Empire, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5,6 (× 31 гласа)

Източник: http://sfbg.us

 

Издание:

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ І. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak ASIMOV]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 251. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0 (многотомно).

РОБОТИТЕ И ИМПЕРИЯТА. ЧАСТ ІІ. 1994. Изд. Камея, София. Биб. Фантастика, No.5. Фантастичен роман. Превод: [от англ.] Слава АТАНАСОВА [Robots and Empire / Isaak Asimov]. Печат: Полипринт, Враца. Формат: 20 см. Страници: 211. Цена: 40.00 лв. ISBN: 954-8340-07-0.


ЧАСТ ПЪРВА

Глава 1
Потомъкът

1

Гладиа прокара ръка по градинския шезлонг, проверявайки дали не е много влажен, и седна. С едно докосване до копчетата за управление тя го нагласи в полулегнало положение, с още едно активира диамагнитното поле и както винаги, то я изпълни с усещането за пълно отпускане. И защо не? На практика тя се полюшваше на сантиметър над тъканта.

Нощта беше топла и приятна, една от онези нощи, които правеха планетата Аврора толкова красива — изпълнена с аромати и обляна в звездна светлина.

С остра тъга Гладиа изучаваше с поглед безбройните искрици, изпъстрили небето; искри, които блестяха още по-ярко от обикновено, защото тя беше наредила да намалят светлините в имението.

Чудеше се как ли за всичките тридесет и две десетилетия на своя живот така и никога не успя да научи имената на звездите, нито можеше да ги различава. Една от тях беше звездата, около която се въртеше родната й планета Солария, звездата, която през първите три десетилетия от живота й беше за нея просто „слънцето“.

Някога бяха наричали Гладиа с името Гладиа Солария. Това беше преди двадесет десетилетия — двеста стандартни галактически години, — по времето, когато тя дойде на Аврора, и отразяваше не твърде дружелюбния начин, по който се подчертаваше чуждият й произход. Само преди месец се навърши двувековната годишнина от нейното пристигане, която тя не пожела да отпразнува, защото не обичаше да си спомня за онези дни. А още по-рано, на Солария, я наричаха Гладиа… Делмар.

Смутена, Гладиа потрепери. Почти беше забравила това фамилно име. Може би защото оттогава измина толкова много време? Или може би тя просто умишлено се стараеше да не си спомня?

През всичките тези години Гладиа не беше съжалявала за Солария, никога не беше изпитвала липсата й.

И сега изведнъж?

Може би защото сега съвсем ненадейно си даде сметка, че е надживяла родната си планета? Със Солария беше свършено — един исторически спомен, — докато Гладиа продължаваше да живее. Може би сега Солария й липсваше именно поради това.

Гладиа свъси вежди. Не, не й липсваше, категорично реши тя. Нито пък изпитваше копнеж по нея, нито желание да се върне там. Усещаше само онази особена болка по нещо, което е представлявало неразделна, макар и толкова разрушителна част от нея, но с което вече беше свършено.

Солария! Последният от Външните светове, който човечеството засели и превърна в свой дом. И може би по някакъв загадъчен закон на симетрията — първият, който впоследствие трябваше да умре.

Първият? Означаваше ли това, че ще има втори, трети и така нататък?

Гладиа се натъжи още повече. Имаше хора, които наистина смятаха така. Тогава по силата на същия този закон Аврора, станала отдавна неин втори роден дом, би трябвало като първа от петдесетте Външни свята да загине последна. При това положение, дори в най-лошия случай, на планетата вероятно й оставаше повече време, отколкото на Гладиа, с нейния удължен човешки живот. И ако нещата стояха така, това би било напълно достатъчно.

Гладиа затърси отново сред звездите. Беше безнадеждно. Нямаше никакъв шанс да открие коя от всички тези неразличими точици светлина е слънцето на Солария. Допускаше, че трябва да е някоя от по-ярките, но дори и те бяха хиляди.

Гладиа вдигна ръка и направи жеста „Данил“, мислено го наричаше. Фактът, че беше тъмно, нямаше никакво значение.

Роботът Данил Оливо се появи до нея почти мигновено. У него не се забелязваше никаква видима промяна — за човек, който го е познавал отпреди малко повече от двадесет десетилетия, когато Данил беше създаден първоначално от Хан Фастълф. Откритото му лице с широки скули, с късата бронзова коса, сресана назад; сините му очи; високото, добре сложено и съвършено хуманоидно тяло изглеждаха все така млади и невъзмутимо сдържани.

— Мога ли да ви помогна с нещо, мадам? — попита той с равен глас.

— Да, Данил. Коя от тези звезди е слънцето на Солария?

Данил не погледна нагоре.

— Нито една, мадам Гладиа — отвърна той. — По това време на годината слънцето на Солария не изгрява преди 0320.

— О! — Гладиа се смути. Кой знае защо, тя беше приела, че в момента, в който реши да потърси някоя звезда, ще може тутакси да я види. Но, разбира се, те изгряваха и залязваха по различно време. Поне толкова знаеше и самата тя.

— Значи съм гледала напразно.

— Доколкото мога да съдя по реакциите на хората — каза Данил, сякаш се опитваше да я успокои, — звездите са красиви, независимо дали някоя определена от тях се вижда, или не.

— Смея да твърдя — отвърна с досада Гладиа и шумно нагласи шезлонга в изправено положение. После стана. — И все пак, аз исках да видя слънцето на Солария… но не чак толкова, че да стоя тук до 0320.

— Дори да бяхте решила така — отбеляза Данил, — щяхте да имате нужда от магнитни лещи.

— Магнитни лещи?

— Звездата не се вижда добре с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— От трън та на глог! — тя приглади с ръце панталоните си. — Първо трябваше да се посъветвам с теб, Данил.

В нея имаше промяна — за човек, който я е познавал отпреди двадесет десетилетия, когато Гладиа пристигна първоначално на Аврора. За разлика от Данил тя беше просто човек. Все още беше висока 155 сантиметра — почти 10 сантиметра под идеалния ръст за жена-космолит. Беше се постарала да запази своята стройна фигура, а тялото й не носеше нито следа от слабост или скованост. Но косата й беше леко посребрена, кожата едва доловимо загрубяла, а около очите се виждаха ситни бръчици. Гладиа можеше като нищо да живее още десет или дванадесет десетилетия, но нямаше никакво съмнение, че тя не е вече млада. Това не я безпокоеше ни най-малко.

— Можеш ли да разпознаеш всички звезди, Данил? — попита тя.

— Познавам онези, които се виждат с невъоръжено око, мадам Гладиа.

— А знаеш ли кога изгряват и залязват през всеки един ден от годината?

— Да, мадам Гладиа.

— И всичко останало за тях?

— Да, мадам Гладиа. Веднъж д-р Фастълф поиска да събера астрономически данни, за да са му под ръка, без да му се налага да използва компютъра. Казваше, че било по-непринудено, когато ги получавал от мен, а не от него. — После, сякаш отгатнал следващия въпрос, добави: — Не ми обясни защо.

Гладиа вдигна лявата си ръка и направи съответния жест. Къщата й моментално се освети. На фона на меката светлина, която стигаше до нея, Гладиа подсъзнателно долови призрачните очертания на няколко робота, но не им обърна внимание. Във всяко едно добре уредено имение човешките същества никога не оставаха без роботи около себе си — както за охрана, така и за прислуга.

Гладиа хвърли един последен поглед към небето, където звездите бяха избледнели в разсеяната светлина. Тя присви леко рамене. Това беше донкихотовщина. Какво значение имаше дори да беше успяла да види слънцето на този вече изчезнал свят — една бледа точица сред безброй други? Със същия успех би могла да си избере наслуки някоя от тях, да си каже, че това е слънцето на Солария, и да я съзерцава.

Тя се обърна към Р. Данил. Той търпеливо изчакваше, лицето му беше почти изцяло скрито в сенките.

Гладиа се замисли отново колко малко се беше променил той откакто тя го видя при своето пристигане в къщата на д-р Фастълф преди толкова много години. Бяха го ремонтирали неведнъж естествено. Тя беше съвсем наясно с този факт, но съзнанието й го отбягваше.

Отчасти това се дължеше на всеобщата свръхчувствителност на хората по въпроса. Космолитите наистина се гордееха с желязното си здраве и с дългия си тридесет до четиридесет десетилетия живот, но те не бяха напълно имунизирани против разрухата на възрастта. Една от бедрените кости на Гладиа завърваше с титаново-силиконова пластина в тазобедрената става. Левият й палец беше напълно изкуствен, макар че никой не би могъл да го забележи, освен след обстоен ултрасонографски преглед. Дори някои от нервите й бяха свързвани наново. Такива неща можеха да бъдат открити и у всеки един друг космолит на подобна възраст на който и да било от петдесетте Външни свята (не, четиридесет и деветте, защото Солария вече не се броеше).

Но дори споменаването на тези неща представляваше проява на крайно неприличие. Медицинската документация, която се налагаше да бъде поддържана поради вероятността от по-нататъшно лечение, никога не ставаше публично достояние по какъвто и да е повод. Хирурзите, чиито приходи бяха значително по-големи дори от приходите на самия Председател, дължаха отчасти високото си заплащане на факта, че на практика бяха изключени от кръга на изисканото общество. В края на краищата те знаеха.

Зад всичко това се криеше фикс-идеята на космолитите за дълъг живот, тяхното нежелание да признаят, че старостта съществува, но Гладиа никога не се беше задълбочавала в анализ на причините. Обземаше я тревога и безпокойство, когато се замисляше за себе си в подобен контекст. Колко ли щеше да розовее отдалеч образът й върху една триизмерна карта, ако всички протези и корекции бяха нанесени върху нея в червено на сивия фон на естествената й плът. Или поне така си въобразяваше тя.

Мозъкът й обаче беше все още цял и непокътнат и докато това си оставаше така, тя беше цяла и непокътната каквото и да се случеше с останалата част от нейното тяло.

С това мислите й се върнаха отново към Данил. Макар че го познаваше от двадесет десетилетия, само от една година той беше неин. Когато Фастълф умря (дните му бяха скъсени може би от отчаяние), той завеща всичко на град Еос, което си беше нещо съвсем обичайно. Две неща обаче той даде на Гладиа (освен че й прехвърли собствеността върху имението с всичките му роботи и останалото движимо имущество заедно с прилежащите земи).

Едно от тези неща беше Данил.

— Данил, помниш ли всичко, което е въведено в паметта ти за двадесет десетилетия? — попита Гладиа.

— Така ми се струва, мадам Гладиа — сериозно отвърна Данил. — Във всеки случай дори и да съм забравил нещо, нямаше да знам, защото то щеше да е забравено, и тогава аз нямаше да си спомням, че някога съм го знаел.

— Не е речено — възрази Гладиа. — Спокойно можеш да си спомняш, че си знаел нещо, но да не си в състояние да се сетиш за него в момента. Често ми се е случвало нещо да е, така да се каже, на върха на езика ми, но да не мога да си го припомня.

— Не разбирам, мадам — каза Данил. — След като знам нещо, то определено мога да го използвам, когато ми потрябва.

— Безотказна памет? — те вървяха бавно към къщата.

— Просто памет, мадам. Така съм устроен.

— И за още колко време?

— Не разбирам, мадам.

— Искам да кажа, колко ще издържи твоят мозък? Колко време ще продължава да работи със събраните за двадесет десетилетия спомени?

— Не зная, мадам. Засега не усещам никакви проблеми.

— Вероятно… докато внезапно не откриеш, че повече не можеш да запаметяваш.

За миг Данил сякаш се замисли.

— Може би е така, мадам.

— Знаеш ли, Данил, не всичките ти спомени са еднакво важни.

— Не мога да ги преценявам, мадам.

— Другите могат. Напълно възможно е да изчистим мозъка ти, Данил, а после да го запълним отново само със съществената част от съдържанието на паметта — да речем, с десет процента от всичко. Тогава би могъл да просъществуваш векове наред повече, отколкото в противен случай. Ако процедурата се повтаря, можеш да изкараш до безкрайност. Разбира се, процедурата е скъпа, но аз не бих му придиряла. Ще си струва.

— Ще бъде ли зачетено моето мнение по въпроса, мадам? Ще поискате ли съгласието ми за такава обработка?

— Разбира се. Не бих ти заповядвала подобно нещо. Би било предателство спрямо доверието на д-р Фастълф.

— Благодаря ви, мадам. В такъв случай трябва да ви кажа, че никога не бих се подложил доброволно на такава обработка, освен ако не открия, че функционирането на паметта ми действително е нарушено.

Бяха стигнали до вратата и Гладиа спря.

— Защо никога, Данил? — попита тя, искрено озадачена.

— Имам спомени, които не мога да рискувам да изгубя, мадам — тихо рече Данил, — било поради небрежност или поради лоша преценка от страна на онези, които биха извършили процедурата.

— Като например кога изгряват и залязват звездите… Извинявай, Данил, не исках да прозвучи подигравателно. Какви спомени имаш предвид?

— Мадам — още по-тихо отвърна Данил, — имам предвид спомените за моя някогашен колега, землянина Илайджа Бейли.

Гладиа остана като ударена от гръм, така че в крайна сметка Данил трябваше да поеме инициативата в свои ръце и да сигнализира да отворят вратата.

2

Роботът Жискар Ревентлов чакаше в дневната и Гладиа го поздрави с онова усещане за мъчителна неловкост, което я обземаше винаги при вида му.

В сравнение с Данил Жискар беше примитивен. Очевидно беше робот: метален, с лице, в чието изражение нямаше нищо човешко, с червеникавия блясък в очите си, който можеше да се види, стига да беше достатъчно тъмно. Докато Данил носеше дрехи, при Жискар имаше само илюзия за дрехи — макар и сполучлива, тъй като беше дело на Гладиа.

— Е, Жискар — обърна се тя към него.

— Добър вечер, мадам Гладиа — каза Жискар с лек поклон на главата си.

Гладиа си спомни думите на Илайджа Бейли отпреди много години, долови ги като шепот в потайните кътчета на съзнанието си:

— Данил ще се грижи за теб. Ще ти бъде приятел, както и охрана, а ти трябва да бъдеш негов приятел — заради мен. Но искам да се вслушваш в Жискар. Нека той бъде твоят съветник.

Гладиа се беше намръщила.

— Защо пък той? Не съм сигурна, че го харесвам.

— Аз не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.

И не пожела да й обясни защо.

Гладиа се опитваше да вярва на робота Жискар, но беше доволна, че не трябва да го харесва. У него имаше нещо, от което я побиваха тръпки.

И Данил, и Жискар й бяха служили добре в имението през всичките онези десетилетия, докато Фастълф беше официалният собственик. Едва на смъртния си одър Хан Фастълф й прехвърли на практика собствеността. След Данил Жискар беше второто нещо, което Фастълф остави на Гладиа.

— Данил е достатъчен, Хан — беше казала тя на стареца тогава. — Сигурна съм, че дъщеря ти Василия би искала да получи Жискар.

Фастълф лежеше притихнал в леглото, със затворени очи и така спокоен, както тя не го беше виждала от години. Не й отговори веднага и за миг Гладиа си помисли, че се е простил тихо с живота си, без тя да го забележи. Стисна конвулсивно ръката му и той отвори очи.

— Кръвните ми дъщери не ме интересуват ни най-малко, Гладиа — прошепна той. — Вече цели двадесет десетилетия имам само една истинска дъщеря и това си ти. Искам ти да вземеш Жискар. Той е много ценен.

— Защо да е толкова ценен?

— Не мога да ти кажа, но неговото присъствие винаги ми е действало утешително. Никога не го оставяй, Гладиа. Обещай ми това.

— Обещавам — съгласи се тя.

Тогава очите му се отвориха за последен път и събрал сетни сили, той изрече с почти нормален глас:

— Обичам те, Гладиа, дъще моя.

— Обичам те, Хан, татко мой — отвърна му Гладиа.

Това бяха последните думи, които той каза и чу. Гладиа разбра, че държи ръката на мъртвец и известно време не можеше да помръдне.

И така Жискар стана неин. Но въпреки всичко неизвестно защо той я караше да се чувства неловко.

— Е, Жискар — каза тя. — Опитвах се да намеря Солария сред звездите в небето, но според Данил тя няма да се вижда преди 0320, а дори и тогава ще са ми нужни магнитни лещи. Ти щеше ли да го знаеш?

— Не, мадам.

— Да чакам ли дотогава? Как мислиш?

— Смятам, мадам Гладиа, че ще е по-добре да си легнете.

— Наистина ли? — Гладиа се наежи. — А ако реша да остана?

— Това е само моето мнение, мадам, но утре ви чака тежък ден и без съмнение ще съжалявате за пропуснатия сън.

Гладиа се намръщи.

— Защо да ме чака тежък ден, Жискар? Доколкото знам, не се задават проблеми.

— Имате среща, мадам, с някой си Левюлър Мандамъс — отвърна Жискар.

— Така ли? Кога стана това?

— Преди час. Той се обади по фотофона и аз си позволих…

— Ти си позволи? Кой е той?

— Член на Института по роботика, мадам.

— Значи е подчинен на Келдън Амадиро.

— Да, мадам.

— Разбери, Жискар, че изобщо не желая да се виждам с този Мандамъс или с когото и да било друг, свързан по някакъв начин с онази отровна гадина Амадиро. И щом си си позволил да уредиш с него среща от мое име, позволи си също така да му се обадиш веднага и да я отмениш.

— Ако потвърдите това под формата на заповед и я отправите възможно най-строго и определено, ще се опитам да се подчиня. Може да не съм в състояние. Разбирате ли, по моя преценка вие ще си навредите, ако отмените срещата, а аз не трябва да позволявам да ви се случи нещо лошо вследствие на някакво мое действие.

— Преценката ти просто може да е погрешна, Жискар. Кой е този човек, че някаква пропусната среща с него да ми навреди? Това, че бил член на Института по роботика, едва ли е от значение за мен.

Гладиа съзнаваше ясно, че неоснователно излива яда си върху Жискар. Новината за изоставянето на Солария я беше разстроила, а собственото й невежество, което я докара дотам, че да търси Солария в небето, когато всъщност не можеше да я намери, я раздразни допълнително.

И, разбира се, всъщност познанията на Данил накараха да блеснат нейните пропуски, но въпреки това тя не се нахвърли върху него… Но пък Данил толкова приличаше на човек, че Гладиа машинално се държеше с него така, сякаш той наистина беше. Външният вид обясняваше всичко. Жискар изглеждаше като робот и лесно можеше да се предположи, че няма чувства, които да се наранят.

Във всеки случай Жискар въобще не реагира на заяждането на Гладиа. (Нито пък Данил би го направил, ако става въпрос.)

— Представих ви д-р Мандамъс като член на Института по роботика — каза Жискар, — но той е може би нещо повече. През последните няколко години той е бил дясната ръка на д-р Амадиро. Това го прави важна фигура и вие не бива да го пренебрегвате. Д-р Мандамъс не е подходящият човек, когото можете да си позволите да оскърбите.

— Така ли? Не ми пука за Мандамъс, а още по-малко за Амадиро. Предполагам не си забравил, че някога, когато той, аз и целият свят бяхме млади, Амадиро направи всичко възможно да докаже, че д-р Фастълф е убиец, и че само по някакво чудо машинациите му не успяха.

— Много добре си спомням, мадам.

— Чудесно. Боях се, че си забравил за двадесет десетилетия. През тези двадесет десетилетия не съм имала нищо общо с Амадиро или с когото и да било друг, свързан с него, и смятам да продължа тази линия на поведение. Не ми пука дали ще си навредя, нито какви могат да бъдат последствията. Няма да се срещна с този д-р Не-знам-си-кой и за в бъдеще не уреждай срещи от мое име, без да ме питаш. Или поне без предварително да обясниш, че подобни уговорки подлежат на потвърждение от моя страна.

— Да, мадам — каза Жискар, — но мога ли да изтъкна…

— Не, не можеш — сряза го Гладиа и се обърна.

Възцари се тишина, докато тя направи три крачки, след което я настигна спокойният глас на Жискар:

— Мадам, трябва да ви помоля да ми вярвате.

Гладиа спря. Защо беше използвал тази дума?

Тя дочу отново гласа от миналото: „Не искам от теб да го харесваш. Искам да му вярваш.“

Гладиа присви устни и се намръщи. Неохотно, насила, тя се обърна.

— Добре — неприязнено попита тя, — какво още искаш да ми кажеш, Жискар?

— Само това, че докато д-р Фастълф беше жив, мадам, политиката му доминираше на Аврора и сред Външните светове. В резултат на това хората от Земята можеха свободно да се преселват на многобройни, подходящи за целта планети в Галактиката, а Заселническите светове, както ги наричаме сега, процъфтяваха. Сега обаче д-р Фастълф е мъртъв, а приемниците му нямат неговия престиж. Доктор Амадиро запази антиземните си възгледи, които сега е твърде възможно да вземат връх. Вероятно в политиката ще се подеме мощен курс срещу Земята и Заселническите светове.

— Дори и да е така, Жискар, какво мога да направя аз?

— Можете да се срещнете с д-р Мандамъс и да разберете защо той напира да се срещне с вас, мадам. Уверявам ви, че настояваше най-категорично срещата да се проведе колкото се може по-рано. Помоли ме да я уредя за 0800.

— Жискар, аз никога не приемам преди обяд.

— Обясних му това, мадам, но той продължи да настоява да ви види на закуска, което приех като израз на отчаяние. Стори ми се важно да се разбере защо е толкова отчаян.

— Значи ти смяташ, че ако не се срещна с него, това ще ми навреди лично, така ли? Не те питам дали ще има лоши последствия за Земята или за Заселниците, или за трето, или за четвърто. Ще навреди ли на мен?

— Мадам, това може да попречи на Земята и на Заселниците да продължат колонизирането на Галактиката. Тази мечта се зароди в главата на детектива Илайджа Бейли преди повече от двадесет десетилетия. Така че да се навреди на Земята би означавало да се оскверни неговата памет. Греша ли, като смятам, че всяко накърняване на неговата памет би наранило и вас лично?

Гладиа остана изумена. За втори път от един час насам Илайджа Бейли се намесваше в разговора. Той отдавна не беше сред живите — един краткоживущ землянин, умрял преди шестнадесет десетилетия — и все пак само при споменаването на неговото име я побиваха тръпки.

— Как е възможно положението да се е влошило толкова внезапно? — попита тя.

— Не е внезапно, мадам. Двадесет десетилетия хората от Земята и хората от Външните светове следваха паралелни курсове и бяха предпазвани от конфликт благодарение на мъдрата политика на д-р Фастълф. Но винаги съществуваше и силно опозиционно движение, на което д-р Фастълф трябваше непрекъснато да оказва съпротива. Сега, когато д-р Фастълф е мъртъв, опозицията има много повече власт. Изоставянето на Солария значително засили нейното влияние и скоро тя може да се окаже доминиращата политическа сила.

— Защо?

— Случаят със Солария показва недвусмислено, мадам, че мощта на Външните светове запада, и много аврорианци сигурно са на мнение, че трябва да се предприемат решителни действия — сега или никога.

— А според теб, срещата ми с този човек е важна, защото може да предотврати всичко това, така ли?

— Точно така, мадам.

Известно време Гладиа остана потънала в мълчание. Макар с неохота, тя си напомни отново, че беше обещала на Илайджа да вярва на Жискар. Накрая каза:

— Добре, не искам да го правя и не смятам, че от срещата ми с този човек ще има полза за някого, но… много добре, ще се срещна с него.

3

Гладиа спеше и къщата беше тъмна — според човешките стандарти. В нея обаче кипеше трескава дейност, тъй като роботите имаха много работа, а те можеха да я вършат и на инфрачервена светлина.

Имението трябваше да се приведе в ред след неизбежното разхвърляне през деня. Трябваше да се набавят продукти, да се изхвърли боклукът, да се почистят или излъскат, или приберат вещите, да се изпробват уредите плюс неизменното дежурство по охраната.

Вратите нямаха ключалки — те не бяха необходими. На Аврора не се упражняваше насилие под никаква форма нито спрямо хората, нито спрямо вещите. Подобно нещо беше невъзможно, защото всяка къща и всеки човек постоянно се охраняваха от роботи. Това беше добре известно и се разбираше от само себе си.

Цената на подобно спокойствие представляваше необходимостта роботите за охрана да не напускат своя периметър. Тях никога не ги използваха, но само защото те винаги стояха на пост.

Жискар и Данил, чиито способности бяха както по-големи, така и по-всеобхватни от тези на останалите роботи в имението, нямаха някакви определени задължения. Освен ако това, че трябваше да следят как си вършат работата всички останали, не се броеше за специално задължение.

В 0300 те бяха завършили обиколката на поляната и залесената площ, при която проверяваха дали външната охрана изпълнява добре функциите си и дали няма някакви проблеми.

Срещнаха се близо до южния край на имението и известно време си поговориха малко на техния съкратен Езопов език. Разбираха се много добре, с десетилетната практика зад гърба си. За тях не съществуваше необходимост да се впускат във всички онези обстоятелствени пояснения на човешката реч.

— Облаци. Невидима — промълви Данил с едва чут шепот.

Ако Данил говореше пред хора, той би казал: „Както виждаш, приятелю Жискар, небето се заоблачи. Мадам Гладиа въобще нямаше да успее да види Солария, ако беше останала да изчака.“

А отговорът на Жискар: „Прогнозирано. По-скоро срещата“, беше еквивалент на: „Предвидиха го в прогнозата за времето, приятелю Данил, и можеше да бъде използвано като добър претекст да накараме мадам Гладиа да си легне рано. Стори ми се обаче по-важно да реша проблема без заобикалки и да я убедя да се съгласи със срещата, за която ти бях казал преди това.“

— Струва ми се, приятелю Жискар — каза Данил, — че главната причина да не можеш да я убедиш така лесно се криеше във факта, че тя беше разстроена от изоставянето на Солария. Бил съм на Солария веднъж с колегата Илайджа — по времето, когато мадам Гладиа все още беше соларианка и живееше там.

— Винаги съм смятал — заяви Жискар, — че мадам Гладиа не е била щастлива на родната си планета, че с радост я е напуснала и никога не е имала намерение да се връща. И все пак трябва да се съглася с теб, че тя изглеждаше потисната от факта, че историята на Солария е стигнала своя край.

— Не разбирам защо мадам Гладиа реагира така — рече Данил, — но човешките реакции, изглежда, често пъти не са логично следствие от събитията.

— И затова понякога е трудно да се прецени кое би навредило на дадено човешко същество и кое не. — Ако беше човек, Жискар щеше да изрече това с въздишка, дори с въздишка на раздразнение. В дадения случай той просто го изтъкна като безпристрастна оценка на проблемна ситуация. — Това е една от причините да ми се струва, че Трите закона на роботиката са непълни или недостатъчни.

— Казвал си го и преди, приятелю Жискар. Опитах се да ти повярвам, но безуспешно — отвърна Данил.

Известно време Жискар не каза нищо.

— Логически допускам, че те трябва да са непълни или недостатъчни — продължи накрая той, — но когато се опитвам да повярвам, че е така, аз също не успявам, защото съм обвързан с тях. Но съм сигурен, че ако не бях обвързан, щях да вярвам в тяхната недостатъчност.

— Това е някакъв парадокс, който не мога да разбера.

— Нито пък аз. И все пак нещо ме кара да дам израз на този парадокс. Понякога дори ми се струва, че съм само на крачка да открия в какво се състои непълнотата или недостатъчността на Трите закона на роботиката, както например при разговора ми с мадам Гладиа тази вечер. Тя ме попита как може отлагането на срещата по-скоро да й навреди лично, отколкото да предизвика някаква абстрактна вреда. На този въпрос имаше и отговор, който аз не можех да й дам, защото той излизаше извън рамките на Трите закона.

— Ти й даде идеалния отговор, приятелю Жискар. Едно оскверняване на паметта на колегата Илайджа би засегнало мадам Гладиа дълбоко.

— Това беше най-добрият отговор в рамките на Трите закона. Но не и най-добрият възможен.

— А какъв е най-добрият възможен отговор?

— Не зная, понеже не мога да го изразя с думи или дори с понятия, докато съм обвързан от Законите.

— Отвъд Законите няма нищо — отбеляза Данил.

— Ако бях човек — каза Жискар, — щях да виждам отвъд законите и мисля, приятелю Данил, че ти би могъл да го направиш по-лесно, отколкото аз.

— Аз ли?

— Да, приятелю Данил. Отдавна си мисля, че макар и да си робот, твоят начин на мислене забележително прилича на човешкия.

— Не е редно да мислиш така — бавно отвърна Данил, сякаш изпитваше болка. — Мислиш си такива неща, защото можеш да виждаш какво става в главите на хората. Това те извращава и в крайна сметка може да те унищожи. Тази мисъл ми е крайно неприятна. Опитай се, ако можеш, да не четеш чуждите мисли повече от необходимото.

Жискар се извърна.

— Не мога да го направя, приятелю Жискар. Няма да го направя. Дори съжалявам, че не мога да се възползвам пълно от тази своя способност заради Трите закона. Не мога да прониквам достатъчно дълбоко, защото се боя да не причиня вреда. Не мога да въздействам достатъчно директно — пак от страх да не причиня вреда.

— Но ти повлия на мадам Гладиа много умело, приятелю Жискар.

— Всъщност не. Можеше да променя мислите й и да я накарам да се съгласи със срещата без повече въпроси, но човешкият мозък е толкова загадъчен и сложен, че си позволявам само много малко неща. Почти всяко извиване, което прилагам, води до вторични извивания от непредвидим за мен характер, които биха могли да причинят вреда.

— Но все пак ти направи нещо с мадам Гладиа.

— Не се наложи. Думата „вярва“ винаги й въздейства и я прави по-податлива. Забелязах този факт отдавна, но го използвам много внимателно, защото прекалено честата употреба определено би отслабила ефекта. Чудя се защо ли това е така, но не мога току-тъй да се ровя за обяснение.

— Защото Трите закона не позволяват ли?

Бледите пламъчета в очите на Жискар сякаш припламнаха.

— Да. Каквото и да реша да направя, Трите закона ми се изпречват на пътя. Но не мога да ги променя — тъкмо защото те ме възпират. Чувствам обаче, че трябва да ги променя, понеже усещам, че се задава катастрофа.

— Казвал си това и по-рано, приятелю Жискар, но не си ми обяснявал естеството на тази катастрофа.

— Защото не го знам. Има някаква връзка с нарастващата враждебност между Аврора и Земята, но не мога да обясня как тя ще прерасне в истинска катастрофа.

— А не е ли възможно в крайна сметка да не последва никаква катастрофа?

— Не мисля. Долавял съм у някои представители на висшата аврорианска администрация, с които съм се сблъсквал, аурата на настъпваща катастрофа… на затаено очакване на триумфа. Не мога да дам по-точно описание, защото Трите закона не ми позволяват. Това е още една причина, поради която утрешният разговор с Мандамъс трябва да се състои. Ще имам възможност да изследвам неговия мозък.

— Ами ако не можеш да го изследваш достатъчно ефективно?

Въпреки че гласът на Жискар не беше способен да изразява чувства, отчаянието в думите му не можеше да се сбърка.

— Тогава ще бъда безпомощен. Мога само да следвам законите. Какво друго ми остава? — каза той.

— Нищо — отвърна Данил тихо и обезсърчено.

4

Гладиа влезе в дневната в 0815, решила съзнателно и не без известна доза злоба да накара Мандамъс (бе запомнила името му с голяма неохота) да я чака. Беше положила освен това изключителни старания за външния си вид и (за първи път от много години насам) умираше от яд заради посивялата си коса, дори изпита мимолетно съжаление, че не се е придържала към почти повсеместната практика на Аврора на изкуствено нюансиране. В края на краищата колкото по-млада и по-привлекателна щеше да изглежда, толкова по-неблагоприятна щеше да бъде позицията на този хрантутник на Амадиро.

Гладиа се беше настроила да не го хареса от пръв поглед, макар че с болезнена яснота си даваше сметка, че той може да се окаже млад и привлекателен, че при нейната поява едно вероятно лъчезарно лице ще се разтегли в сияйна усмивка и че тя може да остане безпомощна срещу чара му.

В резултат на това изпита огромно облекчение при вида му. Наистина, той беше млад, може би още не беше стигнал първото си петдесетилетие, но можеше да изглежда и по-добре. Беше висок — може би 185 сантиметра, прецени тя, но твърде слаб. Това му придаваше вретеновидна форма. Косата му беше с една идея по-тъмна за типичен аврорианец, очите имаха бледо лешников цвят, лицето бе прекалено издължено, устните — прекалено тънки, устата — прекалено широка, тенът му — недостатъчно светъл. Но това, което го лишаваше от младежки вид, беше прекалено сериозното и превзето изражение.

В изблик на просветление Гладиа се сети за историческите романи, които бяха същинска мода на Аврора (романи, в които неизменно ставаше дума за примитивната Земя — твърде странно за един свят, където земляните бяха обект на все по-силна омраза), и си помисли: „Ама той е самото олицетворение на пуритан!“

Почувствала облекчение, тя почти се усмихна. Обикновено изобразяваха пуританите като злосторници и независимо дали този Мандамъс наистина представляваше злосторник или не, фактът, че имаше вид на такъв, беше твърде удобен за Гладиа.

Но когато той заговори, Гладиа остана разочарована от неговия тих и определено напевен глас. (Липсваше му носовият изговор, за да покрие напълно стереотипа.)

— Мисис Гремионис? — каза той.

Тя протегна ръка с внимателно премерена снизходителна усмивка.

— Мистър Мандамъс. Моля, наричайте ме Гладиа. Всички ми казват така.

— Зная, че използвате своето малко име в професията си…

— Използвам го винаги. А бракът ми приключи мирно и тихо преди няколко десетилетия.

— Но е просъществувал дълго, струва ми се.

— Много дълго. Беше наистина сполучлив, но дори и сполуките имат своя естествен край.

— Е, да — нравоучително довърши Мандамъс, — а ако човек се опита да продължи след края, лесно може да превърне сполуката в провал.

— Колко мъдро за младеж като вас — кимна Гладиа с леко подобие на усмивка. — Но нека минем в трапезарията. Закуската е готова, а аз сигурно съм ви накарала да чакате достатъчно дълго.

Едва когато Мандамъс тръгна с нея, съобразявайки се с нейното темпо, Гладиа забеляза двата робота, които го съпровождаха. Би било съвсем немислимо аврорианец да отиде някъде без ескорт от роботи, но те не правеха никакво впечатление, докато стояха неподвижно.

Като им хвърли един бърз поглед, Гладиа забеляза, че са последен модел, очевидно скъпи. Псевдооблеклото им беше майсторски изработено и от най-висока класа, въпреки че не беше дизайн на Гладиа. Макар и неохотно, трябваше да си го признае. Нямаше да е зле някой ден да разучи чия работа беше, защото почеркът й бе непознат, а явно скоро щеше да има нов и сериозен конкурент. Възхити я това, че и двата модела бяха издържани в един стил, докато детайлите определено се различаваха. Човек не можеше да сбърка единия с другия.

Мандамъс улови бързия й поглед и с обезпокоителна точност разтълкува нейното изражение. (Интелигентен е, помисли си Гладиа разочаровано.)

— Външният дизайн на моите роботи е дело на един млад човек от Института, който още не си е създал име. Но и това ще стане, не смятате ли? — попита той.

— Определено — отвърна му тя.

Гладиа не очакваше деловите разговори да започнат преди края на закуската. Би било върховна проява на лошо възпитание по време на ядене да се обсъжда друго освен най-общи теми, а както Гладиа се досети, общите приказки не бяха най-силното място на Мандамъс. Скорошните продължителни дъждове — за щастие вече отминали — бяха включени в разговора, както и изгледите за настъпващия сух сезон. Последва почти задължителният израз на възхищение от имението на домакинята, който Гладиа прие с отработена скромност. Тя не направи нищо, с което да облекчи положението на събеседника си, а го остави да се поти сам с избора на темата.

Най-накрая погледът му попадна на Данил, който стоеше тихо и неподвижно в една ниша. Мандамъс успя да превъзмогне аврорианското си безразличие и да го забележи.

— О! — възкликна той. — Това трябва да е прочутият Р. Данил Оливо. Невъзможно е човек да го сбърка. Твърде забележителен екземпляр.

— Изключително забележителен.

— Сега е ваш, нали? Съгласно завещанието на Фастълф?

— Да, съгласно завещанието на д-р Фастълф — наблегна леко Гладиа.

— Учудва ме фактът, че производството на хуманоидни роботи в Института се провали. Не сте ли се замисляла защо стана така?

— Чух нещо такова — предпазливо отвърна Гладиа. (Възможно ли беше да е дошъл заради това?) — Струва ми се, че не съм се замисляла сериозно по въпроса.

— Социолозите все още се опитват да проумеят причините. Разбира се, ние от Института не преглътнахме разочарованието. Осъществяването на проекта изглеждаше толкова естествен процес. Някои от нас смятат, че Фа… д-р Фастълф има пръст в тази работа.

(Въздържа се да допусне грешката втори път, помисли си Гладиа. Тя присви очи и се настрои враждебно, като реши, че Мандамъс е дошъл, за да изкопчи нещо компрометиращо за горкия, добър Хан.)

— Само един глупак може да разсъждава по този начин — язвително заяви тя. — Ако и вие смятате така, няма да си взема думите обратно заради вас.

— Не съм привърженик на подобно схващане, главно защото не виждам с какво е могъл да допринесе д-р Фастълф за фиаското.

— Защо трябва някой да е допринасял с нещо? Всичко се свежда до това, че хората не ги искаха. Един робот, който изглежда като мъж, е негов съперник, а който изглежда като жена — нейна съперница, при това с толкова голяма прилика, че става неудобен. Аврорианците не желаят тази конкуренция. Не виждам защо трябва да търсим други причини.

— Сексуално съперничество ли имате предвид? — спокойно попита Мандамъс.

За миг Гладиа хладнокръвно впери поглед в него. Дали младежът знаеше за някогашната й любов към робота Джендър? Впрочем имаше ли някакво значение, дори и да беше така?

Нищо в изражението му не издаваше да е имал предвид нещо повече от буквалното значение на думите.

— Всякаква конкуренция — каза накрая тя. — Ако д-р Фастълф е допринесъл с нещо за това чувство, то е единствено с факта, че е направил роботите си твърде човекоподобни.

— Струва ми се, че все пак сте мислила по въпроса — отбеляза Мандамъс. — Проблемът е там, че социолозите намират подобно обяснение — страхът от конкуренцията на твърде човекоподобни роботи — за елементарно. Само по себе си то не би било достатъчно, а няма данни, които да говорят за друга мотивация на неприязненото обществено мнение.

— Социологията не е точна наука — отбеляза Гладиа.

— Но не е и съвсем неточна.

Гладиа повдигна рамене.

— Във всеки случай — продължи след малко Мандамъс — това ни попречи да организираме колонизаторските си експедиции както трябва. Без хуманоидни роботи, които да подготвят почвата…

Закуската още не беше приключила напълно, но Гладиа разбра, че Мандамъс не можеше повече да отбягва целта на посещението си.

— Можехме да отидем самите ние — каза тя.

Този път Мандамъс сви рамене.

— Прекалено трудно е. Освен това, благодарение на позволението на вашия д-р Фастълф, всички планети наоколо гъмжат от онези диваци-еднодневки от Земята — истинско нашествие от скакалци.

— Все още има достатъчно планети на разположение. Милиони. А щом те могат да го направят…

— Разбира се, че те ще могат — прекъсна я Мандамъс, внезапно разпален. — Това коства живота им, но какво означава един живот за тях? Загуба на едно-две десетилетия, това е всичко, а те са стотици милиони. Ако в процеса на колонизация загине някой и друг милион, какво от това, на кой ще му пука? Не и на тях.

— Убедена съм, че за тях нещата не стоят така.

— Глупости. Нашият живот е по-дълъг и следователно по-ценен. И е естествено да внимаваме повече.

— Така че си седим тук и не правим нищо друго, освен да ругаем земните заселници, понеже те са готови да рискуват живота си и понеже в резултат от това, изглежда, ще наследят Галактиката.

Гладиа не бе подозирала, че е настроена така про-заселнически. Беше провокирано само желанието й да противоречи на Мандамъс, но още докато говореше, усети, че онова, което се зароди просто като израз на желанието й да възрази, всъщност не беше лишено от смисъл и в голяма степен отразяваше нейните чувства. Пък и беше чувала обезсърчения през последните години от живота си Фастълф да прави подобни изказвания.

По знак от страна на Гладиа роботите заприбираха масата сръчно и бързо. Закуската можеше и да продължи, но разговорът и настроението бяха станали съвсем неподходящи за цивилизовано хранене.

Върнаха се в дневната. Неговите роботи го последваха, същото направиха Данил и Жискар, като всеки си намери ниша. (Мандамъс не каза нищо за Жискар, помисли си Гладиа, но пък защо ли трябваше? Жискар беше съвсем старомоден и дори примитивен, той не правеше никакво впечатление в сравнение с чудесните екземпляри на Мандамъс.)

Гладиа седна и кръстоса крака с ясното съзнание, че младежкият вид на краката й се подчертава от прозрачния панталон, плътно прилягащ в долната си част.

— Мога ли да знам причината за вашето посещение, д-р Мандамъс? — попита тя, изпълнена с нежелание да отлага повече въпроса.

— Имам неприятния навик да дъвча лечебна дъвка след ядене, за по-добро храносмилане. Ще имате ли нещо против? — попита на свой ред той.

— Намирам го за разсейващо — хладно отвърна Гладиа.

(Вероятно, като не можеше да дъвче, той щеше да се почувства притеснен. Да не говорим, мислено продължи Гладиа, че на неговата възраст не би трябвало да има нужда от нещо за подпомагане на храносмилането.)

Мандамъс беше извадил наполовина малка правоъгълна кутийка от горния джоб на туниката си, но я прибра обратно без някакъв признак на раздразнение.

— Разбира се — измърмори той.

— Попитах ви, д-р Мандамъс, за причината на вашето желание да ме видите.

— Всъщност има две причини, мадам Гладиа. Едната е лична, а другата държавна. Ще имате ли нещо против, ако започна с личната?

— Трябва открито да ви заявя, д-р Мандамъс, че ми е много трудно да си представя каква лична работа бихте могли да имате с мен. Вие работите в Института по роботика, нали така?

— Да, така е.

— И сте приближен на Амадиро, както ми казаха.

— Имам честта да работя с д-р Амадиро — леко наблегна той.

(Връща ми го, помисли си Гладиа, но няма да се хвана.)

— Преди двадесет десетилетия възникна повод — при това крайно неприятен — Амадиро и аз да се срещнем. Оттогава никога не се е налагало да се виждаме. Нито пък щях да се срещна и с вас в качеството ви на негов приближен, ако не ме бяха убедили, че разговорът може да се окаже важен. Със сигурност обаче личните въпроси ни най-малко не могат да направят разговора важен за мен. Затова нека преминем към държавната работа.

Мандамъс сведе поглед и страните му леко пламнаха — от раздразнение, както можеше да се предположи.

— Тогава нека ви се представя. Аз съм Левюлър Мандамъс, ваш потомък от пета степен и съм пра-пра-пра-правнук на Сантирикс и Гладиа Гремионис. Съответно, вие сте моята пра-пра-пра-прабаба.

Гладиа примига бързо, като се опита да не показва колко шокирана се почувства (без особен успех). Разбира се, че тя имаше потомци и какво пречеше този човек да е един от тях?

— Сигурен ли сте? — все пак попита тя.

— Напълно. Направиха ми генеалогично проучване. В края на краищата, скоро сигурно ще поискам да имам деца, а в случая подобно проучване е задължително. За ваше сведение връзката между нас е М-Ж-Ж-М.

— Вие сте син на сина на дъщерята на дъщерята на сина ми, така ли?

— Да.

Гладиа не попита за повече подробности. Имаше един син и една дъщеря. Беше изпълнявала стриктно задълженията си на майка, но когато му дойде времето, децата поеха по свой собствен път. Колкото до потомците след този син и тази дъщеря, тя никога не беше проявявала интерес към тях — в тон с нормите на благоприличие при космолитите. Срещнала един от тях, тя си оставаше истинска космолитка.

Мисълта за това й възвърна равновесието. Гладиа се облегна в стола и се отпусна.

— Много добре — каза тя. — Вие сте мой потомък от пета степен. Ако това е личният въпрос, който искате да обсъждаме, той няма никакво значение.

— Напълно ви разбирам, прародителке. Само по себе си моето родословие не е въпросът, който желая да обсъждам, но лежи в основата му. Виждате ли, д-р Амадиро знае за тази връзка. Или поне подозирам, че е така.

— Наистина ли? Как е възможно?

— Смятам, че той тайно проучва родословието на всеки, който постъпва на работа в Института.

— Но защо?

— За да разбере именно такива подробности, както в моя случай. Той не е доверчив по природа.

— Не разбирам. Ако вие сте мой потомък от пета степен, защо това да има по-голямо значение за него, отколкото за мен?

Мандамъс замислено потри брадичка с кокалчетата на дясната си ръка.

— Неговата неприязън към вас е не по-малка от вашата към него. И ако вие сте готова да откажете да разговаряте с мен заради него, той е също толкова готов да ми откаже повишение заради вас. Положението би било още по-лошо, ако бях наследник на д-р Фастълф, но не чак толкова.

Гладиа замръзна неподвижно в стола си. Ноздрите й се разшириха и тя сухо попита:

— Тогава какво очаквате от мен? Не мога да обявя, че нямаме роднинска връзка. Може би трябва да дам съобщение по хипервизията, че сте ми безразличен и че се отказвам от вас. Това ще задоволи ли вашия Амадиро? Ако е така, трябва да ви предупредя, че няма да го направя. Няма да направя нищо, което би го накарало да изпита удовлетворение. Ако това означава, че той ще ви уволни и ще ви провали кариерата заради някакво си неодобрение на вашите генетични връзки, тогава нека ви послужи за урок да не се обвързвате с такива откачени и недобронамерени хора.

— Той няма да ме уволни, мадам Гладиа. Твърде ценен съм за него — простете за нескромността. И все пак аз се надявам един ден да стана негов приемник като шеф на Института, а съм напълно сигурен, че той няма да го допусне, докато подозира, че в потеклото ми се крие нещо още по-лошо от връзката с вас.

— Да не би да смята връзката ви с бедния Сантирикс за нещо още по-лошо от мен?

— Съвсем не — Мандамъс се изчерви и преглътна, но гласът му остана равен и спокоен. — Не искам да прозвучи грубо, мадам, но съм длъжен заради себе си да узная истината.

— Каква истина?

— Аз съм ваш потомък от пета степен. Това е ясно от родословната документация. Но възможно ли е да съм също така потомък от пета степен не на Сантирикс Гремионис, а на землянина Илайджа Бейли?

Гладиа скочи на крака с такава скорост, сякаш някой кукловод я беше дръпнал с едно движение на китката си. Тя не съзнаваше, че се е изправила.

За трети път от дванадесет часа насам се споменаваше името на този отдавна живял землянин — и то от три различни личности.

— Какво искате да кажете? — попита тя с несвойствен глас.

— Струва ми се, че е съвсем ясно — отвърна Мандамъс, като на свой ред стана и се отдръпна леко назад. — Роден ли е вашият син и мой пра-пра-прадядо в резултат от сексуален контакт между вас и землянина Илайджа Бейли? Илайджа Бейли ли е бащата на вашия син? Не знам как бих могъл да се изразя по-ясно.

— Как смеете да правите подобно предположение? Или дори да си го помислите?

— Смея, защото кариерата ми зависи от това. Ако отговорът е „да“, ще бъда направо смазан в професионален план. Искам от вас „не“, но без доказателства това „не“ няма да ми помогне. Когато му дойде времето, трябва да съм в състояние да представя на д-р Амадиро някакво доказателство и да му покажа, че неговото неодобрение на моето родословие трябва да се ограничи с вас. В края на краищата за мен е ясно, че неговата неприязън към вас — и дори към д-р Фастълф — не е нищо, абсолютно нищо, в сравнение с невероятната му ненавист към землянина Илайджа Бейли. Проблемът не е само в краткотрайния му живот, макар че мисълта да съм наследил варварски гени силно ме безпокои. Мисля, че ако представя доказателство за произхода си от някой землянин, който не е Илайджа Бейли, Амадиро ще пропусне факта покрай ушите си. Мисълта единствено и само за Илайджа Бейли го докарва до лудост. Не зная защо.

Гладиа имаше чувството, че преповтарянето на името на Илайджа сякаш го съживява. Тя с мъка си поемаше дъх от вълнението, което я завладя при връщането й към най-хубавия спомен от нейния живот.

— Знам защо — каза тя. — Защото когато всичко беше против него, когато цяла Аврора застана срещу него, Илайджа успя да срине Амадиро в момента, в който този човек си беше въобразил, че успехът му е в кърпа вързан. Илайджа го направи само благодарение на своята смелост и интелигентност. В лицето на един землянин, когото пренебрежително презираше, Амадиро срещна несравнимо превъзходство. Какво друго му остава, освен да го намрази безнадеждно? Илайджа умря преди повече от шестнадесет десетилетия, а Амадиро все още не може да го забрави, не може да му прости, не може да се освободи от веригите на омразата и спомените, които го свързват с този мъртъв човек. И аз не бих го оставила да забрави — или да секне омразата му, — докато споменът не отравя всеки миг от неговото съществувание.

— Виждам, че имате причини да желаете злото на д-р Амадиро, но защо трябва да желаете и моето зло? — не отстъпваше Мандамъс. — Ако оставите д-р Амадиро с убеждението, че аз съм потомък на Илайджа Бейли, ще му доставите удоволствието да ме унищожи. Защо да му доставяте това удоволствие, ако потеклото ми не е такова? Затова докажете ми, че произхождам от вас и Сантирикс Гремионис или който и да било друг, но не и Илайджа Бейли.

— Що за глупости? Що за идиотщини? Защо търсите доказателство от мен? Обърнете се към архивите. Ще намерите точните дати, когато Илайджа Бейли е бил на Аврора. Ще намерите точния ден, в който родих сина си, Даръл. Ще видите, че Даръл е заченат повече от пет години след като Илайджа напусна Аврора. Ще видите също така, че Илайджа никога повече не се е връщал на Аврора. Е, добре, тогава, да не мислите, че съм била бременна пет години, че съм носила в утробата си зародиш пет стандартни галактически години?

— Зная официалните данни, мадам. И не смятам, че сте носили в утробата си зародиш пет години.

— Тогава защо идвате при мен?

— Защото това не е всичко. Аз знам, а предполагам, че и д-р Амадиро знае много добре, че макар, както казахте, землянинът Илайджа Бейли никога повече да не е стъпвал на Аврора, веднъж той се е намирал в един космически кораб на орбита около Аврора за около цял ден. Аз знам, а предполагам, че и д-р Амадиро знае много добре, че макар землянинът да не е напускал кораба, за да слезе на Аврора, вие сте напуснала Аврора, за да се качите на кораба; че сте останала там през по-голямата част от деня, както и че това е станало почти пет години след като землянинът е бил на Аврора — тоест горе-долу по времето, когато синът ви е бил заченат.

Докато слушаше отмерените му думи, Гладиа усети, че побелява като платно. Стаята около нея притъмня и тя се олюля.

Почувства как неочаквано нечии силни ръце внимателно я подхванаха и разбра, че това са ръцете на Данил. После усети как те бавно я отпуснаха в нейния стол.

Гласът на Мандамъс дойде до нея като изпод земята.

— Не е ли вярно, мадам? — попита той.

Разбира се, че беше вярно.