Айзък Азимов
Битката за Фондацията (1)

1

— Пак ти казвам, Хари — рече Юго Амарил, — че твоят приятел Демерцел здравата е загазил. — Той наблегна на думата „приятел“ съвсем леко и с очевидна антипатия. Хари Селдън различи киселата нотка, но я пренебрегна. Вдигна очи от своя компютър и отвърна:

— Пак ти казвам, Юго, че това са глупости. — И сетне със следа от раздразнение — само следичка — добави: — Защо ми отнемаш времето, като настояваш?

— Защото мисля, че е важно — и Амарил седна предизвикателно.

Този жест показваше, че няма да бъде отпъден лесно. Беше тук и тук смяташе да остане.

Преди осем години бе топлотехник в сектора Дал — толкова ниско по социалната скала, колкото въобще е възможно. Селдън го беше измъкнал от туй положение и го бе направил математик и интелектуалец — нещо повече, психоисторик.

Амарил и за минутка не забравяше какъв е бил, какъв е сега и кому дължи промяната. Това означаваше, че ако му се наложи да говори остро на Хари Селдън — за негово собствено добро, — нямаше да го спрат никакви разсъждения за уважението и любовта към по-възрастния човек, нито пък мисълта за собствената му кариера. Той дължеше тази острота — и много повече — на Селдън.

— Слушай, Хари — каза гостът, като сечеше въздуха с лявата си ръка — по някаква непонятна за мен причина ти имаш високо мнение за тоя Демерцел. Аз обаче нямам. Никой от хората, чието мнение уважавам — с изключение на теб, — не мисли нищо хубаво за него. Не ме е грижа какво ще му се случи лично на него, Хари, но доколкото вярвам, че теб те е грижа, нямам друг избор, освен да ти обърна внимание.

Селдън се усмихна колкото на откровеността му, толкова и поради безсмислената му загриженост. Той държеше на Юго Амарил — и нещо повече. Юго бе един от онези четирима души, с които се срещна през краткия период от живота си, докато преброждаше лицето на планетата Трантор: Ето Демерцел, Дорс Венабили, Юго Амарил и Рейч — четирима, подобни на които оттогава не беше откривал.

Те бяха незаменими за него по особен и всеки по свой собствен начин. Юго Амарил бе незаменим заради бързото си схващане на принципите на психоисторията и заради богатото въображение, което непрекъснато го караше да навлиза в нови области. За Селдън бе утешително да знае, че ако нещо се случи на самия него, преди приложната част на математическия апарат да бъде напълно разработена — независимо от бавния напредък и невъобразимите трудности, — ще остане поне един добър мозък, който да продължи търсенията.

— Съжалявам, Юго, не съм искал да бъда нетърпелив с теб или да отхвърля онова, което с толкова загриженост ме караш да разбера. Просто тая моя работа; това да бъдеш декан на факултет… — рече той.

Амарил реши, че е негов ред да се усмихне, после сподави лекото си изхилване:

— Съжалявам, Хари, и не би трябвало да се смея, обаче ти нямаш природни дадености за този пост.

— И аз го знам, но ще трябва да се науча. Трябва да изглежда, че се занимавам с нещо безобидно, а няма нищо — ама нищо — по-безобидно от това да си декан на Математическия факултет в Стрилингския университет. Мога да запълня целия си ден с незначителни задачи, така че никой да не знае или пък да пита за хода на нашите психоисторически изследвания, ала белята е там, че аз наистина запълвам целия си ден с маловажни задачи и нямам достатъчно време да… — очите му огледаха кабинета с натрупания в компютрите материал, към който само двамата с Амарил притежаваха ключ. Материалът бе тъй внимателно формулиран по една измислена фразеология, че даже и някой случайно да попаднеше на него, не би го разбрал.

Амарил каза:

— Щом навлезеш в детайлите на задълженията си, ще започнеш да ги делегираш на друг и ще имаш повече време.

— Надявам се — рече със съмнение Селдън. — Хайде, кажи ми какво толкова важно има за Демерцел.

— Просто че Демерцел, Първият министър на нашия велик Император, с всички сили подготвя размирици.

Хари Селдън се намръщи:

— Защо му е да го прави?

— Не казах, че ги иска. Той просто ги подготвя — независимо дали го съзнава или не — и то с внушителната помощ на някои от политическите си врагове. Сам разбираш, че това не ме интересува. Мисля, че при идеални условия би било добре той да бъде изхвърлен от Двореца, от Трантор… ако щеш и извън Империята. Само че, както вече споменах, ти имаш високо мнение за него и аз те предупреждавам, защото подозирам, че не следиш последните политически събития както би трябвало.

— Съществуват по-важни неща за вършене — меко отвърна Селдън.

— Например психоисторията. Съгласен съм. Но как можем да се надяваме, че ще я разработим, ако сме невежи в политиката? Имам предвид днешната политика. Сега — сега — е времето, когато миналото се превръща в бъдеще. Не можем просто да изучаваме миналото. Трябва да проверяваме резултатите си спрямо настоящето и бъдещето.

— Струва ми се — каза Селдън, — че вече съм чувал тоя довод.

— И пак ще го чуеш. Не виждам да има някаква полза от факта, че ти обяснявам тези работи.

Хари Селдън въздъхна, облегна се назад и се усмихна на Амарил. Младият човек можеше да е ядовит, ала вземаше психоисторията на сериозно и това възмездяваше всичко.

Амарил още носеше следите от ранните си години на топлотехник. Имаше широки рамене и мускулеста фигура като човек, привикнал към тежка физическа работа. Той не бе позволил на тялото си да се отпусне, което беше добре, понеже стимулираше Селдън да устоява на желанието също да прекарва цялото си време над бюрото. Професор Селдън нямаше вродената телесна сила на Амарил, но не бе загубил своите умения на извъртач, макар че току-що беше навършил четиридесет и не можеше да ги поддържа вечно. Засега обаче смяташе да продължава. Благодарение на всекидневните тренировки кръстът му все още бе стегнат, а краката и ръцете — твърди. Той каза:

— Тая загриженост за Демерцел не ще да е само защото ми е приятел. Трябва да имаш и някакъв друг мотив.

— Няма нищо особено. Докато си приятел на Демерцел, положението ти тук, в университета, е сигурно и можеш да продължаваш работата си над психоисторията.

— Ето какво било. Значи наистина имам причина да поддържам приятелство с него. Не е съвсем да не си го проумял.

— Да, ти имаш интерес да поддържаш връзките си с него. Това ми е ясно. Виж, приятелството вече не го разбирам. Във всеки случай, ако Демерцел загуби властта — като оставим настрани ефекта върху твоето положение, — самият Клеон ще започне да управлява Империята и скоростта на разрухата й ще се увеличи. Анархията може да ни връхлети, преди да сме разработили всички аспекти на психоисторията и да направим възможно науката да спаси цялото човечество.

— Аха… Само че, честно казано, не мисля, че ще успеем да разработим психоисторията навреме, за да предотвратим падането на Империята.

— Даже и да не го сторим, нали бихме могли да смекчим последиците?

— Вероятно.

— Звучи чудесно. Колкото по-дълго работим на спокойствие, толкова по-голям шанс имаме да предотвратим падането или най-малкото да облекчим последиците. Като тръгнем логически оттук назад, може да се окаже, че е нужно да спасим Демерцел, независимо дали ние — или поне аз — го харесваме или не.

— Ала ти току-що рече, че би искал да го видиш изхвърлен от Двореца, Трантор и дори извън Империята.

— Да, но при идеални условия. Ние обаче не живеем при такива условия и имаме нужда от нашия Първи министър, даже и той да е инструмент на деспотизма.

— Ясно. Само че защо мислиш, че Империята е толкова близо до разпадане, че загубата на Първия ни министър може да го предизвика?

— Психоисторията.

— Да не я използваш за предвиждания? Ние дори не сме изградили рамката. Какви предвиждания би могъл да направиш?

— Има и интуиция, Хари.

— Винаги е имало интуиция. Но нали искаме нещо повече? Искаме математически апарат, който да ни дава вероятността за определено бъдещо развитие при едно или друго условие. Ако интуицията е достатъчна да ни направлява, изобщо няма да имаме нужда от психоистория.

— Няма защо да избираме едното или другото, Хари. Аз говоря и за двете — за комбинацията, която може би е по-добра, поне докато не усъвършенстваме психоисторията.

— Ако изобщо някога успеем — рече Селдън. — Само ми кажи откъде идва тази опасност за Демерцел. Какво може да му навреди или да го свали от власт? Нали говорим за свалянето на Демерцел?

— Да — потвърди Амарил и върху лицето му се появи тъжна усмивка.

— Тогава ми кажи. Съжали мен, незнаещия.

Юго Амарил се изчерви:

— Гледаш много отвисоко, Хари. Сигурно си чувал за Джоу-Джоу Джоуранъм?

— Естествено. Демагог… Чакай, откъде беше той? Не е ли от Нишая? Съвсем маловажен свят. Козевъдство. Висококачествени сирена.

— Точно така, само че не е просто демагог, ами ръководи силно движение, което става все по-силно. Настоява, че се бори за социална справедливост и за по-голямо участие на народа в политиката.

— Хм — каза Селдън. — Това съм го чувал. Лозунгът му е: „Управлението принадлежи на хората.“

— Не е точно тъй, Хари. „Управлението са хората.“

Селдън кимна:

— Е, знаеш ли, тази мисъл почти ми харесва.

— И на мен. Бих я подкрепил, ако Джоуранъм наистина й вярва. Само че той я използва просто като стъпало. За него това е пътека, не цел. Иска да се отърве от Демерцел, а после няма да му е трудно да манипулира Клеон. Накрая Джоуранъм сам ще седне на трона и той ще бъде хората. Разказвал си ми, че в историята на Империята е имало доста такива епизоди, но днес Империята е по-слаба и по-нестабилна от обичайното. Един удар, който в по-ранните столетия само би я разлюлял, сега може да я разбие. Тя ще се хвърли в гражданската война и никога не ще се възстанови, а пък ние няма да разполагаме с психоисторията, за да ни каже какво трябва да бъде направено.

— Да, разбирам те, обаче едва ли е толкова лесно да се отървеш от Демерцел.

— Не знаеш колко силен е станал Джоуранъм.

— Няма значение колко силен е станал — някаква мисъл засенчи челото на Селдън. — Чудя се защо на родителите му им е хрумнало да го кръстят Джоу-Джоу^[2]. В подобно име има нещо хлапашко.

— Родителите му нямат нищо общо тук. Истинското му име е Ласкин и е твърде разпространено на Нишая. Той сам си е избрал Джоу-Джоу, вероятно по първата сричка на своята фамилия.

— Значи е още по-голям глупак, не мислиш ли?

— Не, не мисля. Неговите привърженици го скандират — „Джоу… Джоу… Джоу… Джоу…“ — до сто и едно и обратно. То ги хипнотизира.

— Е — забеляза Селдън, като се обърна към компютъра си и нагласи многомерната симулация, която бе създал, — ще видим какво ще стане.

— Как можеш да си толкова спокоен? Казвам ти, че е надвиснала опасност.

— Няма такова нещо — рече Селдън и погледът му внезапно стана стоманен, а гласът — рязък. — Липсват ти всички факти.

— Кои факти ми липсват?

— Ще го обсъдим някой друг път, Юго. Засега продължавай да работиш и ме остави аз да се безпокоя за Демерцел и за състоянието на Империята.

Устните на Амарил се присвиха, но навикът да се подчинява на Селдън беше силен.

— Добре, Хари.

Ала навикът да се подчинява не бе изключително силен. На вратата той се обърна и каза:

— Правиш грешка, Хари.

Селдън леко се усмихна:

— Не мисля така, обаче чух предупреждението ти и няма да го забравя. Всичко ще се подреди.

Но когато Юго Амарил излезе, усмивката на Селдън изчезна. Дали наистина всичко щеше да се подреди?