Робърт Дугони
Необходими жертви (9)

9.

Под сянката на дърветата кухнята бе тържествено сива. Час преди залеза слънцето се беше скрило зад гъстите клони. Дана стоеше до кухненския плот и пълнеше чайника. Загледа се към задния двор. По краката на масата и столовете на терасата се беше появила ръжда. Трябваше да се почисти, възглавничките да се извадят от шкафовете, бялата тента да се разпъне. В дома на семейство Хил на брега на езерото Вашингтон отново щеше да има голямо събиране. Католическо погребално бдение с много храна и алкохол.

Дана се обади на когото трябваше. Всеки искаше да поговорят, любопитстваше, но тя не знаеше нищо, а и нямаше желание да обяснява. Предлагаха да й помогнат в приготовленията. Тя учтиво отказваше. Обадиха й се няколко репортери. Дана отказа да обсъжда случая с тях. След като приключи с обажданията, изключи телефона. Майка й лежеше в спалнята на горния етаж, вратата в дъното на коридора беше затворена. Когато чу новината, едва не припадна. Ако Дана не я беше подхванала навреме, тя щеше да падне на земята. Дана почти я занесе до спалнята й. После се обади на семейния лекар Джак Портър, който веднага се отзова. Даде на майка й успокоително.

Горещата вода преля от чайника и опари ръката й. Дана спря чешмата, отля малко и по навик се обърна към мястото, където навремето бяха котлоните, но сега имаше само плочки. След смъртта на съпруга си майка й бе променила обзавеждането в кухнята и трите бани в къщата. Печката — огромно чудовище с осем котлона и фурна, в която можеше да се готви за цял полк — сега стоеше самотна в центъра на помещението под аспиратор, от който висяха тенджери и тигани. Дана не проумяваше защо майка й се е захванала с това преобзавеждане, след като живееше сама. Сега започваше да разбира. Вдовицата имаше нужда от нещо, с което да запълни времето си — дреболии, върху които да се съсредоточи. Приготовленията за погребението на Джеймс и разговорите с полицията бяха единственото, което я поддържаше сега.

Постави чайника на котлона. Той се запали с леко изпукване и замириса на газ. Синкаво-жълтеникави пламъчета облизаха дъното на чайника. Чу скърцане на гуми по чакъла на алеята и отиде до прозореца. Синьото беемве спря до нейния експлорър. Гранд слезе и свали Моли, която ядеше шоколадов сладолед. Личицето й бе изцапано, по синята й рокличка имаше петна. Дана погледна часовника си — дъщеря й нямаше да вечеря. Тя поклати глава. Изведнъж това й се стори страшно маловажно.

Дана излезе на двора. Моли грейна, с изцапаните си с шоколад устни приличаше на клоун.

— Мамо.

При вида на дъщеричката си младата жена се просълзи. Клекна и я прегърна. Когато се изправи, Моли попита:

— Защо плачеш, мамо?

Дана избърса сълзите си.

— На мама й е мъчно, слънчице.

— Не бъди тъжна, мамо. — Вдигна недоядения сладолед. — Искаш ли малко? Мога да ти дам.

Дана отхапа малко.

— Нали вече не ти е мъчно?

Майката се усмихна.

— Още ми е мъчно, слънчице.

— Къде е моето момиченце? Къде е моята Моли?

Дана се обърна. Майка й излезе от кухнята по бял пеньоар и пантофи. Косата й се развяваше, освободена от обичайния й кок. Гримът не скриваше подпухналите й и зачервени очи.

— Мамо, защо не лежиш?

Майка й мина покрай нея и протегна ръце.

— Къде било детенцето? Здравей, ангелче.

— Здравей, бабо.

Кати Хил прегърна момиченцето.

— Имам сладолед, бабо.

— Да, ангелче, виждам — прошепна тя със затворени очи.

— Здравей, Кати — каза Грант.

Жената кимна, без да го погледне.

— Здравей, Грант.

— Много съжалявам. Много съжалявам за Джеймс.

— Благодаря. — Тя вдигна Моли. — Хайде, ангелче, да се качим горе да ти прочета някоя приказка.

— Баба е тъжна.

— Да, ангелче, баба е много тъжна.

— Защо?

Щом майка й се прибра в къщата, Дана се приближи до Грант и го прегърна, зарови лицето си в колосаната му бяла риза и заплака на рамото му. Ароматът на одеколона му „Армани“ я обгърна и докато той я галеше по главата, тя най-сетне си позволи да даде воля на чувствата си. След малко се отдръпна и избърса сълзите си. На ризата му бе останало петно от грима й.

— Благодаря, че я доведе — прошепна сподавено.

Той кимна и й подаде кърпичка.

— Щях да я гледам, ако нямах толкова много работа.

Дана се изкашля и издуха носа си.

— Искам да е с мен. Тя е добра терапия за мама.

Грант погледна към прозореца на втория етаж и попита:

— Как го прие тя?

— Както очаквах. Доктор Портър й даде успокоително. Можеш да се качиш да поприказвате.

— Няма да е много уместно. Само ще я разстроя още повече. Все не мога да намеря правилните думи, когато говоря с нея. Знам, че не ме харесва много.

— Искам да останеш, Грант.

Той отново я притисна до себе си и за момент Дана се почувства както навремето в университета, преди жаждата за повече печалба, влияние и клиенти да изкриви мисленето му. Преди ежедневните борби и конкуренция да го направят сприхав, намръщен и сърдит. Адвокатската професия го беше променила, превърна го в циник. За него всеки човек беше мошеник, всяко твърдение — лъжа. Всеки използваше правосъдието, за да се облагодетелства, а не да защитава правата си. Законът бе оръжие, всяка стъпка бе тактически ход срещу противниците с единствената цел — да нанесе някакви поражения. В стремежа си да се издигне Грант й завиждаше, сякаш нейният успех бе изневяра към него. Дана се опитваше да го успокои. Рядко говореше за работата си и вечер се стараеше да обсъждат само неговата кариера и случаите, по които той работеше. За известно време това подейства, но раждането на Моли отново обърна всичко. Тя нямаше достатъчно време да бъде едновременно добра съпруга, готвачка, шофьор, момиче за всичко, адвокат, майка и да подхранва мъжкото му самолюбие. В отговор Грант работеше все повече и повече, все по-често си намираше поводи да остава до късно. Нямаше как да не види приликата с баща си. Тя се питаше дали няма друга жена.

Грант опря брадичката си в рамото й и заговори:

— Не се предавай сега, Дана. Трябва да бъдеш силна заради близките си.

Притисна гърба й, но тя не почувства топлина. Гласът му бе неискрен. Тя долови миризма на лук в дъха му.

— Трябва да бъдеш силна, Дана. Ако някой може да се справи в тази ситуация, това си ти.

— Твърде много ми дойде — прошепна тя и пак заплака. — Мъчно ми е, Грант. Много ми е мъчно.

— Знам. Бих искал да остана, но в понеделник започва делото срещу Нелсън в Чикаго и до края на седмицата няма да имам и минута спокойствие. Всички гадости ми се струпаха наведнъж. Подали са тринайсет предложения за отхвърляне на наши доказателства и изложение на четирийсет и пет страници. Нямам никакво време.

— Бергман не може ли да се яви вместо теб?

Той се отдръпна и я погледна учудено.

— Джеймс е мъртъв. Не можем да го върнем. Трябва да продължаваме напред. Това е моят шанс, Дана. Бергман ми дава „Нелсън Констръкшън“ на сребърен поднос. Когато спечеля делото, ще вкарам още трийсет милиона долара в джоба на акционерите. Това ще е най-големият удар в историята на фирмата. Златна възможност. Трудната работа ще е свършена. „Нелсън Констръкшън“ ще ми стане доживотен клиент, гарантиран годишен приход от шест милиона. Така ще се уредя… ще се уредим до края на живота си. Ще си купим къща на езерото, яхта, каквото си поискаме.

В този момент тя не искаше нищо. Не искаше дори него. Загледа се в мъха, който бе избил през мазилката между камъните на алеята, застрашаващ целостта й, сякаш подкопаваше собствения й брак. Нямаше да е лесно да се премахне мъхът.