Робърт Дугони
Необходими жертви (40)

40.

Майкъл Логан обясни, че домът му е в планината Кугар в Айсакуа, която не се беше спасила от масовото строителство на жилища и търговски центрове, обхващащо все повече райони на изток от Сиатъл. Някои части от планината обаче бяха обявени за регионален парк и все още не бяха оголени от зеленината на вековните гори. Тук дори бродеха диви котки, пуми и черни мечки. На върха на планината имаше радиотранслационни кули, до които се стигаше по затворен за външни лица черен път през земята, която Логан даваше под наем на щатската власт. Колата пълзеше по завоите покрай кулите и изведнъж отпред се откри триетажна дървена постройка, сякаш израснала направо от земята като дебелите борове наоколо. Пътят заобикаляше зад къщата. Когато Логан спря отпред, Дана остана да седи поразена. Къщата бе заобиколена от кедри и дрянове. Огромните прозорци като на катедрала опираха в острия покрив.

Също като дома на Уилям Уелс, тя се сливаше с пейзажа и гората. В двора няколко пъна бяха издълбани и в тях бяха поставени керамични саксии с цветя.

Дана слезе и чу симфония от камбанки. Безброй звънчета висяха по клоните и се полюляваха от ветреца.

— Ти ли си я строил?

Логан кимна.

— Съвсем сам.

Тя погледна къщата, после — него.

— Ти си я построил? — Не можа да прикрие недоверието си.

Прозвуча по-скептично, отколкото искаше. Той сви рамене.

— Това е скромното ми жилище. — Тръгна към входната врата. — Предупреждавам те, че вътре още се работи.

— Невероятна е. Кой я е проектирал?

— Жена ми.

Логан мина по дървено мостче, водещо към голяма веранда. Отключи входната врата и Дана влезе в покрито с плочки антре, едната стена на което бе облицована с речни камъни. По тях шуртеше истински водопад, който се вливаше в езерце с водни лилии и златни рибки. Следваше разположен на по-ниско ниво хол с каменна камина, издигаща се близо седем метра до острия покрив. От пода излизаха дървени стълбове, които се пресичаха с дебели греди, поддържащи втория етаж. При вълнуващата гледка през огромните прозорци човек имаше чувството, че е на открито.

„Като къщичка на дърво“ — помисли си Дана, като си спомни разговора с Логан, когато бяха в спалнята й.

Детективът може би също си спомни разговора им, защото каза:

— Сара обожаваше природата. Обичаше да се катери по всичко: скали, дървета, каквото се сетиш. Казваше, че височината дава на човек нов поглед над нещата.

Взе якето на Дана и го закачи в гардероба до входната врата.

— Не мога да повярвам, че някой може да измисли такова нещо.

— Беше плод отчасти на желание, отчасти на необходимост — обясни Логан, като се върна в стаята. — Земята е била още на прадядо й. Щатските власти се опитаха да я принудят да я продаде, но Сара не пожела. Опасяваше се, че ще препродадат имота на предприемачи. Наложиха ни ограничения на правото за строеж и регулации, според които не можем да строим нищо, което ще наруши ландшафта. Сигурно са си мислели, че след като не успеем да построим нищо, отговарящо на условията, ще се отчаем и ще се съгласим да продадем имота. — Той се усмихна. — Но не познаваха жена ми.

— С какво се занимава тя? — попита Дана, смутена от предишното му твърдение, че не е женен.

— Беше архитект по образование, но имаше талант на художничка.

По стените висяха абстрактни картини. Дана се приближи до една.

— Нейни ли са?

— Рисуваше до последния си час.

Тя рязко се обърна.

— Сара почина преди пет години.

— Съжалявам.

Отново се загледа в картината. Направи бърза сметка за времето и започна да задава въпроса си, преди да осъзнае, че не е много уместен:

— Значи никога…

— … не е живяла тук ли? — довърши Логан. — Не. Никога. Започнах строежа след смъртта й. За пет години съм стигнал дотук. Не ми остава време да я завърша, но ще го направя. Работата ми помагаше да не мисля за нея. Сега ми помага да си спомням.

— Не мога да повярвам, че сам си я построил. Удивително е.

— Виках майстори за някои от по-трудните части. Тук е почти невъзможно да докараш машини — обясни Логан. — Наложи се да използваме стари строителни похвати, за да издигнем платформата.

— Великолепна е.

— Може да се каже, че обичам този вид труд. Станах педант по отношение на детайлите и развих параноичен страх от гниенето на дървото. Затова работя по-бавно от нормалното. Чувствам се задължен да я изпипам до най-малката подробност. Това беше последният архитектурен проект на Сара. — Логан погледна часовника си и изведнъж се разбърза. — Кухнята е на втория етаж. Взимай каквото поискаш от хладилника и шкафовете. Няма много неща.

Излезе в антрето.

— Няма проблем — успокои го Дана и взе една снимка от масичката.

На нея Майкъл Логан беше коленичил и държеше ръката на жена в инвалидна количка. Главата й бе странно наклонена настрани, устата й — отворена, ръцете й бяха грозно изкривени.

— Това е Сара — каза той, като се върна в стаята.

Дана остави снимката.

— Съжалявам. Не трябваше…

Той поклати глава.

— Нали съм те поканил, Дана, а снимката е на масата, за да се вижда. Сара почина от мускулна дистрофия. — Пак погледна часовника си. — Сигурна ли си, че нямаш нужда от нищо?

— Ще се справя. Тръгвай. Ще закъснееш.

— Ще ти се обадя после. И ще изпратя патрул. — Отдалечи се към входа. — Горе има стая за гости, на втората тераса вдясно. Само внимавай, когато минаваш по висящите мостчета. Още не съм заварил всички сглобки. Някои се крепят само на болтове. Не е опасно да се ходи по тях, но не се друсай много.

— В момента изобщо не ми е до друсане, Майк.

Той се усмихна.

— Под мивката в банята има кърпи, ако решиш да се изкъпеш.

— Това е добро предложение, но повече ме интересува дали имаш компютър с връзка в Интернет?

— Кабинетът ми е там. — Посочи над главите им. — Оттам има най-добра гледка към цялата къща. Има бюро и лаптоп с безжичен интернет. Все пак се опитай да си починеш. Цяла седмица си на крак.

— До края на живота си ще си почивам, Майк.

Той кимна.

— Добре. Ще ти се обадя.

Дана го изпрати до вратата.

— Нали няма да заспиш? — попита я Логан и тя се усмихна. — Заключи вратата.

— Няма страшно, Майк. Кой ще дойде да ме търси тук?