Робърт Дугони
Необходими жертви (63)

Епилог

Дана забеляза колко лесно се закопчава блузата й. Вече не се затрудняваше да пъхне копчето в илика. Вдигна ръката си и я погледна. Не трепереше. Изобщо не потрепваше. Бяха направили втора мамография, този път с тънка жичка в гърдата й, за да установят точното място на тумора. Тази сутрин щяха да го отстранят. Болеше ужасно, но Дана бе спокойна.

Майка й седеше срещу нея в чакалнята и държеше Моли в скута си. Възрастната жена полагаше доста по-големи усилия да запази спокойствие. Когато не четеше на Моли от книжката, която държеше, устните на Кати Хил помръдваха в мълчалива молитва. От време на време поглеждаше Дана и се усмихваше окуражително.

Дана закопча всички копчета, пъхна блузата си в дънките и седна до майка си, като я хвана за ръката. Сега оставаше само да чакат. След две седмици най-после бе преодоляла чувството, че Робърт Майерс я е изиграл — че смъртта му е била фалшиво правосъдие без удоволствието да го види на подсъдимата скамейка. Искаше да го види наказан като всеки обикновен американец. Както делото на Марта Стюард или процеса срещу „Енрон“, това трябваше да докаже, че правосъдната система, създадена от народа и за народа, важи за всички. Това обаче бе егоистично желание и тя го осъзна в ужасния момент, когато Майерс можеше да убие Елизабет.

Всъщност не бяха направили никакви кръвни тестове на Елизабет Адамс и плода в корема й. Нямаше време. Дана беше блъфирала — от дългогодишния си адвокатски опит знаеше, че тази заплаха при здравословното състояние на Майерс ще е достатъчна, за да го убеди, че имат достатъчно доказателства срещу него.

Вратата се отвори. Майка й стисна ръката й. Доктор Бриджит Нийл държеше по една мамограма във всяка ръка и ги гледаше съсредоточено. Приближи се до малкия плот в дъното на стаята, включи апарата за визуализиране и постави снимките. Погледа ги известно време, като потъркваше устните си с пръстите на едната ръка. Дана и майка й се изправиха. Кати Хил остави Моли на един пластмасов стол да разглежда книжката „Зелените яйца с шунка на доктор Зюс“.

Доктор Нийл си пое дълбоко дъх и поклати глава.

Кати Хил, неспособна вече да се сдържа, почти изкрещя:

— Какво има? Много ли е сериозно?

Лекарката се обърна към двете жени.

— Не могат да го намерят.

Кати Хил повиши глас:

— Как не могат? Какво искате да кажете?

Дана стисна ръката й.

— Мамо, успокой се.

— Не могат да намерят бучката — отговори лекарката. — Аз също не я виждам.

Дана живо си спомняше болката, докато гърдата й, набучена с игла и жичка, стоеше сплескана между две стъклени плочи.

— Не ми казвайте, че пак трябва да преживея това!

— Не, не. — Нийл се обърна. — В лабораторията са категорични, че снимките са достатъчно. Заснели са ви под всички възможни ъгли.

— Защо тогава не могат да я намерят?

— Защото бучката я няма.

Кати Хил закри устата си с длани.

— Как така я няма? — попита Дана.

— Изчезнала е. Напълно се е разнесла. — Лекарката се намръщи. — Възможно е да е било някаква киста, която се е пробила и с времето се е свила, но…

Докато Бриджит Нийл описваше различните случаи, при които туморът е можел да се разнесе, Дана чу друг глас, гласа на един чудат английски джентълмен. Почувства ръката на Уилям Уелс върху рамото си и си спомни думите му, когато й подаваше торбичката с чай: „Пийте го, докато изчезне.“

Тази сутрин бе допила чая. С майка й бяха изпили по една чаша. Дана си мислеше, че Уелс е имал предвид да пие чая, докато всичко в торбичката свърши, но сега осъзна, че изобщо не е имал това предвид.

Нийл продължи:

— Трябва да призная, че досега не бях виждала такова нещо. В петнайсетгодишната си практика не съм виждала тумор просто да изчезне. И никога не съм обърквала злокачествено образувание с киста. Дана? Дана?

— А?

— Знам, че вероятно ви шокира. Не мога да го обясня, съжалявам.

Дана се усмихна.

— Не се притеснявайте. Аз не съжалявам.

— Чувствам се виновна, че ви накарах да преживеете всичко това. Не мога да си обясня какво може да е станало.

— Някои неща в живота не могат да се обяснят, доктор Нийл. Затова все още стават чудеса.

Лекарката поклати глава.

— Дана, колкото и да ми се иска да вярвам в това, предупреждавам ви да не се предоверявате на чувствата си. Сигурна съм, че има научно обяснение, и пак ще прегледам предишните ви изследвания. Препоръчвам ви една година да идвате за изследване през четири месеца, а след това — на шест.

Дана се усмихна.

— Ще се видим след четири месеца.

Отиде при Моли.

— Зелени яйца с шунка — каза момиченцето и й показа книжката.

Дана вдигна дъщеричката си и я прегърна; после се обърна към майка си:

— Хайде да се прибираме, мамо.

* * *

Когато излезе от сиатълската онкологична болница, Дана видя зелената спортна кола, спряна до тротоара при един знак, забраняващ паркирането. Само полицай можеше да си позволи такава волност. Детектив Майкъл Логан стоеше облегнат на автомобила, държеше огромен букет червени рози и се усмихваше.

Кати Хил свали Моли на земята и я хвана за ръчичка.

— Върви.

— Сигурна ли си?

— Върви. Кармен ще я гледа.

По настояване на Елизабет Адамс Кати Хил бе взела Кармен Дюпре като домашна помощничка. Негърката за нищо на света не искаше да смени любимия си Сиатъл с Лос Анджелис, твърдеше, че смогът ще я убие. Животът на брега на езерото й хареса. Заплащането беше подслон и храна. В замяна Дюпре щеше да пече щрудели и да гледа Моли като собствено дете. Обеща на Дана да научи момиченцето на тайната рецепта.

— Трябва да се подготвя за довечера — с усмивка каза Кати Хил. — Доктор Портър ме покани на концерт.

Дана прегърна майка си, клекна и целуна дъщеричката си.

— Ще се прибера по-късно, миличко. Ти помогни на баба да се приготви за любовната си среща.

— Бабите нямат любовни срещи.

— Твоята има. И да нахраниш Фройд и Леонардо. Но този път само по една кутия. Да не надебелеят.

Момиченцето стисна ръката на баба си. Дана отново прегърна майка си и тръгна към колата. Когато застана пред Логан, не можа да скрие усмивката си.

— Още не съм се развела.

Логан й подаде розите.

— Знам.

— Грант няма да се даде лесно.

— Знам.

— Имам дете.

— Знам.

Тя се засмя.

— И страшно много багаж.

Логан се обърна и отвори вратата.

— Знам.

Когато се наведе да се качи, Дана чу майка си да вика. Обърна се и видя Моли, която с всички сили тичаше към нея. Баба й се опитваше да я догони. Дана погледна Логан.

— Вземи я — каза той.

— Сигурен ли си?

— Абсолютно. На кое малко момиченце няма да му хареса да си играе в къщичка сред гората?

Дана качи Моли при себе си. Когато тръгнаха, момиченцето удивено погледна небето.

— Мамо, летим. Като птици.

Дана Хил се засмя и я притисна до себе си.

— Нарушавате закона за движение по пътищата, детективе.

Логан я погледна.

— Да. И какво?

— Няма детска седалка. — Погледна назад, но наистина нямаше. — Не, няма.

Той сви рамене.

— И без това съм решил да си купя нова кола. Ще ми помогнеш ли да си избера, Моли?

Момиченцето се усмихна.

— Ще ми купиш ли сладолед?

Той погледна часовника си и отвърна:

— След като се нахраним. Нали не искаш да си развалиш обяда?

Дана се усмихна. Имаше ли нещо, което да не харесва в този мъж?

Докато пътуваха по магистралата, Моли извика радостно:

— Гледай какви лодки!

Дана се усмихна на Логан.

— Май се забавлява.

— Ами ти? Забавляваш ли се?

Тя кимна.

— За пръв път от доста време.

Наближиха планината Кугар и се заизкачваха. Моли постоянно гледаше небето между клоните и върховете на дърветата.

— Какво е това? — възкликна Логан, след като взе последния завой преди къщата.

Пред главния вход се издигаше метална скулптура, същата, която Дана бе видяла пред дома на Уилям Уелс. Логан спря, тримата слязоха и заобиколиха чудатото произведение.

— Какво, за бога, е това? — повтори той.

Докато Дана обикаляше скулптурата, металните обръчи сякаш оживяха, заизвиваха се, сляха се в едно цяло, както през онзи ден в планините на Мауи. Преди да отговори, Моли изчурулика:

— Това са делфини, мамо.

Дана ги видя. Два големи делфина с преплетени тела и едно малко делфинче под тях.

— Да, делфини — промълви. — Точно това са.