Робърт Дугони
Необходими жертви (62)

62.

Новината за самоубийството на Робърт Майерс обиколи щата и страната, гръмна в следобедните емисии и излезе на първите страници на „Таймс“ и „Поуст Интелидженсър“. Телевизиите веднага пуснаха извънредни емисии. Това стана и водещата новина на Си Ен Ен, Ен Би Си и другите национални новинарски мрежи — най-тиражираната новина в страната. Колкото и да се изпишеше, все не стигаше. Колкото и да се изговореше, не беше достатъчно. Телевизионни екипи и репортери обсадиха имението в Хайланд. Хеликоптери на телевизионните канали закръжиха отгоре, докато полицията се принуди да ги прогони.

Жителите на щата гледаха новините и не вярваха на очите и ушите си. Телевизорите в заведенията за бързо хранене в центъра и баровете от „Пайк Плейс Маркет“ до Скуеър Пайъниър бяха нагласени само на предавания по темата. Барманите мърмореха. По-старите казваха, че атмосферата била като в деня на убийството на Кенеди. По-младите го сравняваха с катастрофирането на совалката „Колумбия“ или атентатите от единайсети септември — събития, които завинаги бяха променили света. Всеки щеше да помни къде се е намирал в момента, когато кореспондентът на Ей Би Си Бил Уедърс обяви, че кандидатът за президент Робърт Самюел Майерс е мъртъв. Много хора просто гледаха безпомощно телевизорите, недоумяваха как може да е станало и умуваха за възможните последици.

На екрана показваха кадри как медицински екип закарва спешно Майерс в болница, но това беше само формалност. Той бе обявен мъртъв на местопроизшествието. Като причина за смъртта щяха да установят рана от куршум в главата, а няколко години по-късно по силата на Закона за свобода на информацията зловещите снимки от аутопсията щяха да бъдат публикувани. В смъртта си Майерс също приличаше на Джон Кенеди.

Новината притисна Сиатъл като постоянната мъгла, от нея страдаха всички, независимо от раса, пол и социално положение. Хора, които друг път никога нямаше да намерят общ език, изведнъж се оказваха свързани с обща тема, която ги вълнуваше. Казваха, че това не е просто смъртта на един човек. Това било смъртта на мечтите и надеждата на цяло поколение. В душите на хората се настани чувство на жестока загуба, но за разлика от случая „Кенеди“, нямаше върху кого да излеят гнева си. Нямаше Лий Харви Осуалд. Можеха само да гледат потресени и да се питат защо. Отначало въпросът се чуваше само шепнешком, изречен плахо, но постепенно зазвуча като хор. Под светлината от свещите на поклонението всеки искаше да знае защо. В случилото се нямаше логика. След като не получиха разумно обяснение, хората започнаха да си измислят версии, както само американците могат, и бързо плъзнаха слухове, че зад самоубийството стои нещо повече.

В продължение на две седмици Елизабет Майерс се възстановява скрита от обществеността. Появи се само на погребението. Един следобед неочаквано се появи на моравата пред семейното имение, за да даде изявление пред пресата. Облечена в черно, застанала зад гора от микрофони на специално издигнат подиум, тя стоически обяви пред нацията, че всичко е било измама. Разказа, че бракът им не вървял. Робърт Майерс я потискал, тормозел я психически и физически и въпреки забременяването й тя наскоро уведомила съпруга си за намерението си да поиска развод. Обяви, че той бил депресиран, държал се неразумно и поведението му я принудило да избяга от имението две нощи, преди съпругът й да посегне на живота си. Върнала се, след като й се обадил с молба да се срещнат и да обсъдят нещата.

Служителите от охраната и прислугата на Майерс потвърдиха думите й. Всички интервюирани отговаряха, че сенаторът бил силно афектиран, възбуден, не се държал разумно. Разказаха, че изпратил охраната да търси жена му през нощта. Други направо признаваха, че са чували жестоки скарвания между съпрузите. Оттук слуховете се разпростряха като притоци на река и не след дълго Холивуд щеше да внесе своя принос. Десетки хора щяха да забогатеят, пишейки книги за живота в имението на Майерс.

Елизабет Майерс се извини пред народа за това, че го е лъгала с фалшивия си образ, и заяви, че е решила да разкрие истината, защото е осъзнала, че неин дълг е да служи като модел на подражание — както съпругът й искал. Надявала се с официалната си изява да помогне на други жени в нейното положение да намерят кураж за промяна на живота си. Смятала да използва способностите, богатството и влиянието си, за да накара държавните институции да ги подкрепят. С тази пресконференция Елизабет си спечели както похвали, така и критики. Някои поставяха под съмнение мотива й да успокои съвестта си и да унищожи доброто име на русокосия млад сенатор с чаровната усмивка. Като хората, които още пазеха представата си за Кенеди въпреки историите за изневерите му, те отказваха да се откажат от илюзиите въпреки фактите. Искаше им се да вярват в човека, който се кълнеше, че ще води нацията към промяна. Не искаха да виждат лошата страна на своите лидери или да осъзнаят, че хората от бронзовите бюстове и мраморните статуи имат недостатъци и слабости като всички. Не искаха да познават Робърт Майерс извън светлината на прожекторите. Искаха приказката да завърши с щастлив край. Искаха „завръщане в Камелот“.

Не към тези хора бе отправено посланието на Елизабет Адамс. Тя се обръщаше към жените, страдащи от психически и физически тормоз, и за тях се превърна в съвременна Жана д’Арк. Отново привлече вниманието върху често пренебрегвания проблем, който само бе засегнат с фиаското около О. Джей Симпсън.

Колкото до желанието на Дана да търси възмездие за убийството на брат си, двете стигнаха до убеждението, че разобличаването на Майерс само ще съсипе живота на онези, които остават след него — най-вече на Елизабет и на още нероденото дете на Джеймс. Би било егоистично и той не би одобрил.

В деня след пресконференцията Елизабет Адамс напусна имението. По-късно се разбра, че е оставила почти всичко, вземайки само един малък куфар. Дрехи, парфюми, перлени гердани, диаманти и други бижута бяха дарени на готвачката Кармен Дюпре. Елизабет Майерс се върна в Калифорния, недалеч от крайбрежното градче, в което бе израсла. Отправи официална молба към медиите да я оставят да отглежда детето си на спокойствие.

Дана си тръгна от имението в багажника на Логан. Беше удобно. Върна се в дома на майка си и остана няколко дни. Правеше чай в кухнята, когато чу по радиото, че на летището в Ла Хоя Елизабет Адамс е била посрещната от голяма тълпа. Почуди се дали младата жена някога ще намери спокойствие, или трагично ще завърши дните си като Джаклин Кенеди Онасис или принцеса Даяна.

На следващата сутрин Дана се зае с неизбежната задача да освободи кабинета си. Докато пълнеше кашоните, почувства, че подът потреперва, но този път не си даде труд да вдигне телефона, за да симулира заетост. Вратата се отвори със замах и Марвин Крокет нахълта. Лицето му бе червено като домат, устните му — изкривени в злорада усмивка.

— Две седмици самоотлъчка! Това е краят. Имам подкрепата…

Вдъхновен от тирадата си, Крокет не беше забелязал кашоните и празните полици. Когато най-сетне осъзна какво става, явно се почувства коварно ограбен от удоволствието да я уволни. Очите му се разшириха и усмивката му помръкна.

— Какво правиш, по дяволите?

Дана свали дипломата си от стената и я пъхна в един кашон.

— Напускам.

— Напускаш ли?

Тя се усмихна.

— Винаги си бил наблюдателен, Марвин. Нищо не убягва от зоркия ти поглед.

— Не можеш да напуснеш. Къде ще отидеш? Ако си мислиш, че ще позволя да вземеш и един-единствен документ оттук, един-единствен клиент, не си познала.

Дана го погледна.

— Марвин, ти си надут нещастник. От три години се опитваш да ме уволниш. Да не би сега да искаш да ме задържиш? Мислиш ли, че можеш да ме сплашиш, след като съм решила да напусна?

Заобиколи бюрото и се приближи към него. Крокет я изгледа плахо. Мъжкото му самолюбие не му позволяваше да отстъпи, но личеше, че му се иска да се отдръпне от нея.

— Намерих си друга работа, Марвин, много хубаво място с голяма заплата, възможности за придобиване на акции и плаващо работно време. Дори приеха предложението ми да направят занималня за децата на служителите си. Ще мога да се грижа за дъщеря си и да я наглеждам, когато си поискам.

Той изпухтя презрително.

— Мечтаеш си. Такова място няма.

— Сигурен ли си? Я по-добре се обади на Дан Бърнсайд да го попиташ.

— „Коругейт Индъстрис“? — разтревожено попита Крокет. — Няма да имаш смелостта да им се обадиш.

— Не ми се е налагало, Марвин. Дон сам се обади. Харесал е презентацията ми, макар че, честно да си призная, май повече си пада по сините ми очи. Следващата седмица започвам като свободен експерт. Ще взема и Линда.

Долната челюст на Крокет увисна.

— Погледни от добрата страна, Марвин. Ще се отървеш едновременно и от двете, което искаше през цялото време. И няма да взема нито един документ от фирмата. Може би ще имам нужда обаче от външен консултант. Сама едва ли ще се справя с всички юридически проблеми на такава крупна компания. Изпрати ми автобиографията си, Марвин, може пък да те наема. — Намигна му, върна се зад бюрото си и взе ножа за писма.

— Сега ще те помоля да не ми пречиш. Трябва да прибера нещата си. И следващия път, моля те, чукай, преди да влезеш.