Робърт Дугони
Необходими жертви (18)

18.

Дана набра номера още на ескалатора. Чу сигнала „Свободно“, когато отваряше остъклената врата на фоайето и излезе под яркото слънце. Някакъв бездомник й поиска милостиня. Като стъпваше предпазливо по паветата с високите си токчета, тя отиде при бронзовия бюст на вожда Сиатъл и един ескимоски тотемен стълб в дъното на двора.

Детективът изрече само:

— Логан.

— Защо, по дяволите, не ми казахте за бараката?

— Моля?

— Бараката, детективе. Защо не ми казахте за бараката, която брат ми е наел в Рослин.

— Кой се обажда?

— Аз съм Дана Хил, детектив Логан.

— Не разбирам за какво говорите, госпожо Хил. Каква барака?

— Детективе, току-що излизам от „Недвижими имоти Монтгомъри“. Собственичката ми каза, че хората ви са били при нея и са взели ключовете от бараката, която брат ми е бил наел, за да направите оглед.

— Какво?

Учудването му изглеждаше искрено.

— Каза, че един детектив е разпитвал за бараката и е взел ключовете. Искам да знам защо.

— Аз също. Не знам за никаква барака и не знам къде е това „Монтгомъри“. Защо не се успокоите и не ми разкажете какво става?

Дана погледна нагоре през клоните на дърветата към един самолет в безоблачното небе. От тона на Логан личеше, че наистина не знае нищо. Това съвсем я обърка. Пое си дълбоко въздух и му разказа всичко от самото начало, от момента, когато намери информацията за чековете на името на фирма „Монтгомъри“.

— Къде сте сега?

— Пред сградата на Пайъниър Скуеър.

— Изчакайте ме там. И следете жената от агенцията да не излезе.

Смаяното изражение на Бернадет Джордж, когато Дана отново влезе в кабинета й, се смени със загриженост, когато тя й представи Логан. Той започна да я разпитва за детектив Даниел Холмс:

— Можете ли да го опишете? Как беше облечен?

— Беше приблизително с вашия ръст, но по-як и мускулест. Имаше руса коса и тясно лице. Носеше тъмен костюм. Много елегантен, като вас.

— Легитимира ли се?

— Да, показа ми сребърна значка като вашата.

— И каза, че е детектив?

Тя кимна.

— Да.

Логан се обърна към Дана:

— Това ли е човекът, който е идвал в дома на брат ви, след като си тръгнах онзи ден?

Тя кимна.

— Така изглежда. Каза, че разследвал грабежа, докато вие сте се съсредоточили повече върху убийството. Щеше да проверява заложните къщи. Не е ли така?

Логан не отговори. Отново се обърна към Джордж:

— Добре. Можете ли да ни кажете други характерни черти или нещо, което е казал?

Жената нервно се усмихна.

— Носеше пистолет.

— Сигурна ли сте или предполагате?

— Съпругът ми колекционира пистолети. По издутината на сакото му личеше, че носи оръжие. — Бернадет Джордж демонстрира със своето сако, като пъхна юмрук отдолу. — Сигурна съм, че имаше раменен кобур.

Логан й подаде визитната си картичка.

— Ако се сетите още нещо, потърсете ме на този номер.

С Дана слязоха във фоайето.

— Защо не ми казахте по-рано за човека, който е идвал в къщата на брат ви?

— Мислех, че знаете — отвърна тя. — Кой е този човек?

Той поклати глава.

— Нямам представа.

Тъкмо излизаха, когато чуха някой да ги вика. Бернадет Джордж слизаше тромаво по стълбите, като се държеше за парапета, за да не се спъне с високите токчета. Когато се приближи, беше задъхана.

— Сетих се нещо важно. Току-що си го спомних. Очите му.

— Очите ли? — изненада се Логан.

— Да. Спомних си, че ми се сториха… сториха ми се тъмни за човек с толкова светла коса и бяло лице.

— Кафяви ли?

— Черни — обади се Дана, която също си спомни очите на онзи човек.

Джордж кимна.

— Да, черни. Изглеждаха почти лишени от зеници, ако мога така да се изразя.

* * *

Караха на изток по междущатско шосе 90 през Айсакуа. Логан телефонира в участъка си. Беше разтревожен и не го криеше. Дана имаше възможност да го наблюдава. От спретнатия му вид съдеше, че е придирчив по отношение на външността си. От дългогодишното общуване с адвокати и пазаруването за Грант тя разпознаваше хубавите дрехи. Бялата риза на Логан беше колосана, а вратовръзката му бе избрана с вкус, възелът беше безупречен. Зеленият му кабриолет „Остин Хийли“ от 1963 година също бе добре поддържан. Отвън нямаше нито едно петънце, вътре таблото от орехово дърво блестеше. На пода нямаше дори една хартийка. Майкъл Логан беше подреден човек. Но и не създаваше впечатление на превзет или суетен мъж. Щом свали сакото си, Дана забеляза, че е широкоплещест, със спортно телосложение. Когато се ръкуваха, тя усети мазоли по дланите му. Ръкавите му бяха издути от мускули.

Той свърши разговора и се наведе настрани, за да закачи телефона на държателя на колана си.

— Нещо ново? — попита Дана.

Детективът поклати глава.

— Има детектив на име Дан Холмс, но работи в друг район. Сега го издирват.

— Каква работа има в разследването за убийството на брат ми?

— Не знам, но предполагам, че отговорът е „никаква“. — Намали звука на радиото. — Ако ми позволите да се изразя така, госпожо Логан, брат ви явно е имал доста тайни.

Тя настръхна.

— Какво имате предвид?

— Ами, казахте, че преди не сте били в къщата му, а сега се оказва, че е имал наета барака, за която не сте знаели. Въпреки това би трябвало да сте били много близки.

— Бяхме близки — сопна тя. — Откъде знаете?

— От съседката.

— Разпитвали сте я за мен?

— Разпитвах я за брат ви. Тя ми даде информация за семейството ви. Доста е приказлива.

— С брат ми наистина бяхме близки, детективе. Близнаци сме.

Дана отново говореше така, сякаш се оправдаваше.

— Не казвам, че не сте били близки, но защо не ви е казал за бараката? Пазил ли е други тайни от вас?

Дана погледна през прозореца към хълмовете Каскейд. От постоянната сеч склоновете им бяха като съшито от разноцветни парцалчета одеяло — изпъстрени със съвсем оголени участъци, светли петна от младите насаждения и по-тъмни на все още девствения лес. Тънка облачна пелена се стелеше над върховете. На места още се виждаха преспи, останали от зимата.

— Брат ми навлезе в кризата на средната възраст твърде рано, детективе. След смъртта на баща ни Джеймс се отказа от адвокатската практика, продаде къщата си и коренно промени начина си на живот. Докато и двамата работехме в центъра, беше трудно да нагодим така ангажиментите си, че да се видим дори само за обяд. След като той напусна, стана още по-невъзможно. Телефонните разговори с приятели и роднини са лукс, който човек се старае да избягва, когато всяка минута е пари. С Джеймс обикновено се виждахме, когато идваше да вземе Моли, и пак съвсем за кратко.

— Коя е Моли?

— Дъщеря ми. Веднъж или два пъти месечно Джеймс я извеждаше. Много я обичаше.

— На колко години е дъщеря ви?

— На три.

Логан се усмихна.

— Сигурно е прекрасна възраст.

— Едва преживяхме ужаса на двете годинки. Имате ли деца?

Той поклати глава.

— Не. Не съм женен.

Дана погледна лявата му ръка върху кормилото. Струваше й се, че при първата им среща в дома на Джеймс бе видяла златна халка.

Изкачиха прохода Снокуолми, местността ставаше все по-дива. От отвесните скали, в които бе изсечен пътят, течаха водопади от топящия се сняг. Около тях зелените борови гори се простираха докъдето ти поглед стигне, по брега на буйните реки край пътя стояха рибари. Повечето хора смятат, че Голямата стъпка е легенда, но жителите на северозападните щати знаят, че все още има места, по които такова същество би могло да живее далеч от човешки поглед.

— По какво трябва да се ориентираме? — попита Логан, като разхлаби вратовръзката си и разкопча яката на ризата си.

— Кли Елъм. След около час. — Дана погледна скоростомера, който показваше сто и петдесет километра в час, макар тя да не беше усетила, че се движат толкова бързо. — Но при тази скорост ще стигнем за четирийсет и пет минути.

Логан намали.

— Съжалявам. Безпокои ли ви?

— Не. Изненадвам се колко гладко вози.

Логан се засмя.

— Британско качество. Какво има след Кли Елъм?

— Рослин е на около десет минути от главното шосе. Трябва да минем през града, като следваме табелките за гробището. Там свършва асфалтът и започва черен път. Трябва да гледаме за голяма бяла канара отстрани.

Детективът я изгледа невярващо.

— Сигурно се шегувате. По гробища и канари ли трябва да се ориентираме?

Дана сви рамене.

— Това е указанието на жената от фирмата.

— Май по-добре да намаля. Да не изпуснем някой камък.

Тя се усмихна на коментара му.

— Ето, най-после.

Младата жена се стресна и заоглежда навън.

— Какво видяхте?

— Усмивка на лицето ви.

Тя се обърна към него и усети, че се изчервява.

— Напоследък не ми е много до смях, детективе.

— Убеден съм. Точно затова се опитвах да ви накарам да се усмихнете.

Тя отново се усмихна.

— Втори път. Уха!

Продължиха да пътуват в неловко мълчание.

— Трябва да ви благодаря — каза след малко Дана.

— За какво?

— За онзи ден в къщата на брат ми. Искам да ви благодаря, че влязохте с мен.

— Няма защо. Човек не трябва да е сам в такива моменти.

— Така е — съгласи се тя, като се замисли за Грант. — Не трябва да е сам.

* * *

Десет минути след като излязоха от магистралата, минаха през центъра на Рослин. Главната улица бе широка, с каменни, тухлени и дървени едноетажни къщи от двете страни. Градчето изглеждаше, както го описваше Бернадет Джордж — старо миньорско селище в Дивия Запад. Имаше черен каменен паметник на миньорите, които са работили и са загинали тук.

— Защо ли ми се струва познато? — измърмори Логан, докато минаваха покрай сграда с мозайка на лос върху външната стена. — Не си спомням да съм идвал някога.

— Джордж каза, че тук са снимали онова телевизионно предаване — „Нордърн Експлорър“.

Логан я погледна.

— Спомням си го. Може би оттам ми е познато.

Малко след града Дана посочи зелена табелка за гробището. Завиха покрай ниски къщи на стръмна улица. На върха на хълма видяха надгробни камъни в наклонен парцел зад метална ограда.

— Сега пътят…

Колата заподскача по изровения черен път. Под гумите заскърцаха камъни.

— … свършва — доизказа се Дана.

Логан намали, около излъскания му автомобил се вдигна облак прах и той се намръщи. Бернадет Джордж ги беше предупредила, че лесничейството поддържа черния път, но вероятно още не е поправило пораженията от снеговете. Макар да возеше гладко по асфалт, спортната кола не беше подходяща за бабуни и дупки. Дана имаше чувството, че всичките й вътрешни органи се разместват от друсането.

— Сега търсим канарата, така ли? — попита детективът.

— Да, ето я.

Един голям камък край пътя беше боядисан в бяло. До него имаше напукана дървена порта. От напречната греда висеше поизтъркана от времето табела с ръчно издялани букви, която навремето вероятно също е била бяла. Надписът гласеше: „Ранчо Уилбър“.

Спуснаха се по стръмната алея и спряха пред покритата веранда на дървена барака. Логан слезе и се протегна.

Когато отвори вратата си, Дана се изненада от протегнатата ръка на детектива, но я пое, преди да слезе.

— Никога вече няма да роптая срещу лошото състояние на сиатълските улици. Струва ми се, че имам три разместени прешлена. — Той погледна краката й. — Сигурна ли сте, че ще ви е удобно с тези обувки?

— Ще се справя.

Дана пусна ръката му, направи една крачка, спъна се и се блъсна в него. Логан я подхвана.

— Внимавайте.

Тя се изправи и се опита да запази равновесие.

— Извинявайте.

— Само да не се пребиете. Най-близкият лекар сигурно е на десетина километра.

Дана се обърна и огледа мястото. Съдейки по ръждясалите огради, нуждаещи се от поправка, и телените мрежи, с които полето беше разделено на много участъци, в стопанството някога са развъждали коне или крави. Сега обаче бараката стърчеше сред море от висока тучна трева. Животните вероятно я бяха поддържали ниска, докато все още е имало ранчо. Черният път продължаваше покрай плевня и дървени фургони с ръждясали колела, които са изпълнявали ролята на обори. По гредите висяха конски подкови и ръждясали метални колела, които придаваха на мястото призрачен вид. Някъде в далечината Дана чу ромон на вода и си спомни думите на Бернадет Джордж, че река Якима тече в единия край на имението. Иначе цареше абсолютна тишина. Беше спокойно. Дори птички не се чуваха.

— Красиво е — отбеляза, като вдиша аромата на борова гора.

Логан прокара пръсти по капака на колата си и остави следи в тънкия слой прах.

— Доста уединено.

Хвана Дана за ръката и й помогна да изкачи трите дървени стъпала на верандата.

— Тук горе би трябвало по-лесно да вървите.

Огледа гредите на тавана на верандата, побутна парче мазилка върху някаква дупка.

— Тази къщичка иска много работа. Няма водопровод… — посочи старомодната ръчна помпа в двора — … нито електричество. Брат ви умееше ли да майстори?

Дана се изсмя.

— Джеймс ли? Дори крушка не можеше да смени.

— Е, ако е искал да се скрие от света, мястото е подходящо.

Логан отвори с ключа, който им беше дала Бернадет Джордж, и се отдръпна, за да направи път на Дана. Вътре миришеше силно.

— Сякаш някой е търкал с паркетин — отбеляза тя.

Логан нищо не каза. Оглеждаше всяка подробност от стаята, в която влязоха — кухнята. В дъното имаше готварска печка на дърва и купчина цепеници. До нея — дълбока мивка без чешма и старомодна хладилна кутия. Отляво пред голям четирикрилен прозорец бяха поставени маса с покривка на червени и бели карета и два стола. Прозорецът гледаше към ширналото се поле. От една винена бутилка стърчаха изсъхнали цветя. Бяха клюмнали над миньорска газова лампа.

Минаха през сводест вход, изрязан в дъсчената стена, и влязоха в дневната — таванът се поддържаше от дебели греди, върху лакираните чамови дъски на пода беше постлана мечешка кожа. Две изтъркани от седене кресла и стар кафяв кожен диван бяха подредени амфитеатрално пред камина от речни камъни. Полицата бе образувана от стърчащи камъни с неправилна форма. Отгоре имаше наредени бакърени съдове: чайник, менче с лъжица и още два газени фенера. Дана погледна гърбовете на няколкото книги с твърди подвързии: „Приключенията на Том Сойер и Хъкълбери Фин“ от Марк Твен, „Разказ за двата града“ от Дикенс, „И изгрява слънце“ от Хемингуей, „Великият Гетсби“ на Ф. Скот Фицджералд.

— Тези книги са на Джеймс — отбеляза тя.

Логан ги погледна, после влезе в стаята, чийто вход беше отдясно на камината. Дана го последва. Там беше спалнята.

— Централно отопление — измърмори Логан.

В стаята имаше легло от дебели греди, покрито със зелен пухен юрган, в единия край бе сгъната бродирана покривка.

— Брат ви е бил романтик — предположи детективът.

Върна се в дневната.

Дана отиде при две грубо изработени дървени нощни шкафчета и провери чекмеджетата. Бяха празни. Отвори вратата на гардероба. На една полица имаше резервно одеяло и възглавница, отстрани висяха няколко телени закачалки. В един ъгъл имаше паяжина. Приближи се до леглото, коленичи и надникна отдолу. Когато се изправи, Логан стоеше на вратата и я гледаше.

— Нищо няма да намерите. Някой ни е изпреварил и добре е заличил всички следи.

— Какво искате да кажете?

Той й показа найлоново пликче, в което на пръв поглед нямаше нищо.

— Магнитен прах. — Вдигна пликчето на светлината. — Малки количества от него има из цялата барака. Това е желязно съединение, което се използва за снемане на пръстови отпечатъци. Чудехте се на миризмата. Това е амоняк. Основна съставка на разтвора, който се използва за изчистване на праха. Явно детектив Даниел Холмс, който и да е той, е търсел отпечатъци. После е заличил всички следи. Единствените отпечатъци, които ще намерим, вероятно ще са вашите и моите. Съгласна ли сте да го обсъдим на кафе в града, госпожо Хил?