Робърт Дугони
Необходими жертви (7)

7.

Детектив Майкъл Логан изкачваше стълбите, като отпиваше от чашата със сок от вишни. В другата ръка държеше нахапан трийсетсантиметров хотдог с лук и много сос. Дъската се огъна под тежестта му. Логан се върна на долното стъпало и пак стъпи на горното, като наблюдаваше как краищата на дъската се повдигат и се опират в главичките на измъкнатите пирони. Миналата година бе качил три килограма и сега при ръст метър и деветдесет тежеше около осемдесет и пет килограма, но това не би трябвало да е причина дъските да се огъват под краката му. Гниенето бе проблем за дървените къщи в северозападните щати. Постоянната влага не позволяваше на дървото да изсъхне, а то не беше вечно. Цялото стълбище трябваше да се смени. Може би по тази причина алеята в двора бе задръстена от греди и строителни материали.

Навън се бяха събрали съседи, имаше и два телевизионни екипа. Стояха зад полицейската лента, репортерите държаха микрофони и репетираха за момента, когато сутрешният водещ ще включи пряко предаване от мястото на, както по всичко личеше, убийството в Грийн Лейк. Убийствата в покрайнините винаги бяха голяма новина.

Вътре до самата врата стоеше униформен полицай с бележник в ръка. Логан се записа в списъка на влизащите и излизащите. Повечето имена му бяха познати — първият униформен, пристигнал на местопрестъплението, Хенри Родригес; техникът, натоварен със събиране на веществените доказателства; Карол Нукители от съдебномедицинската лаборатория; криминалистите, които щяха да отнесат трупа; съдебният фотограф. Отхапа от хотдога и устата му се напълни със сос. Вътре видя листове, разпилени по пода до доста износено куфарче — голямо, от онези, които са любими на адвокатите. Явно бяха паднали от купчината върху масата. На перилата на стълбите висеше черно кожено яке. Логан тръгна към стаята в дъното на коридора, в която криминалистите работеха около краката и кръста на жертвата. Останалата част от трупа на мъжа факт, за който Логан предположи от кафявите панталони и обувки оставаше скрита зад касата на вратата.

— Боже мой! — възкликна детективът, когато влезе. Карол Нукители го погледна:

— Добре дошъл на веселбата, Логан.

Надяна найлоново пликче на дясната ръка на жертвата. Вече бе вързала етикет на глезена на убития и беше прибрала съдържанието на джобовете му в пликове. В неравностите на тъмните дъски на пода се бяха събрали локви кръв. Логан се приближи и се наведе, за да разгледа по-добре. Косата на мъжа бе сплъстена от съсирена кръв с тъмночервен цвят. Лицето му бе обезобразено и подпухнало. Нукители посочи.

— Хубава закуска. Внимавай да не накапеш върху жертвата.

— Обяд — поправи я Логан. — Станал съм в пет. За мен вече е пладне.

— И ядеш това?

Той прибра остатъка от хотдога в найлоновото пликче и го пъхна в джоба на сакото си, вече не беше гладен.

— Познаваш ме, Нук, трябва да се храня по осем пъти на ден, за да не отслабна.

— Горкичкият. На кого си се метнал с този метаболизъм?

Нукители се изправи и двамата се отдръпнаха, за да може съдебният фотограф да направи снимки. Колежката на Логан явно нямаше проблеми с метаболизма. Близо метър и осемдесет висока, с ягодово-руса коса, достигаща почти до кръста й, и крака на бивша волейболистка, съдебният патоанатом на окръг Кинг не се вписваше в обстановката, в която двамата с Логан се срещаха.

— Изглежда зле — отбеляза той.

— Да си виждал някой в идеален вид?

— Дай му оценка по десетобалната система.

Нукители се загледа към трупа и шумно издиша.

— Пребитите винаги изглеждат най-зле. Огнестрелните и прободните рани са сравнително чисти. Но пребиване… — Замълча за момент. — Тази жестокост ме стъписва. Мисълта, че някой е бил тук и е нанасял удар след удар. Извратено е, Логан. Давам му осем.

— Според тебе колко са ударите?

— Повече от десет. Дванайсет или тринайсет.

— От страх или от ярост.

Нукители кимна.

— Тук няма много работа. — Имаше предвид Грийн Лейк. — Не си спомням последния път. Затова пък забелязвам, че бързо си намерил местната закусвалня.

Логан наскоро бе преразпределен в Северния участък, където разследваше убийства в група от шестима детективи, разделени на три екипа. Обикновено работеше с партньора си, но той беше на сватба на сина си в Ню Джърси. В Северния участък нямаше толкова работа, колкото в Южния, откъдето го бяха прехвърлили след осемгодишен стаж в Отдела за грабежи и сексуално насилие.

— Само за това ми остана време.

— Ох, къса ми се сърцето да те слушам.

Той се усмихна.

— Къса ли се? По дяволите, от три години се опитвам да го пленя.

Нукители също се усмихна и поклати глава.

— Да, бе. Още малко и ще ме поканиш да си пишем домашните заедно.

Флиртът им беше безобиден. Нукители бе красавица, но Логан нямаше намерение да усложнява живота си с връзка с колежка. Просто му беше приятно, когато Нукители се усмихваше. Усмивките са рядкост сред хората, разследващи убийства.

— Освен това си твърде стар за мен.

— Как можа да го кажеш? Миналата седмица ударих четирийсетака и съм особено чувствителен на тази тема.

— Ти си безчувствен.

— Ох, пак попадение.

Тя го изгледа изпитателно.

— Четирийсет ли? Не изглеждаш чак толкова стар.

— Това комплимент ли беше или подигравка?

— Комплимент. Мислех, че си на трийсет и пет. Можеше да изглеждаш и по-млад, ако не се тъпчеше с тези боклуци. Как можеш да ядеш такова нещо? Обмяната ти трябва да е като на заек.

— Така, какво знаем досега?

Нукители отново си пое дъх и го изпусна шумно като прегрял радиатор.

— Първото ми впечатление ли те интересува? Ако съдя по жестокостта на ударите, бих казала, че някой е дошъл специално с намерението да го убие.

Взе един найлонов плик с някакъв предмет и го подаде на Логан.

Той го претегли в ръка.

— Мрамор. Масивен е. Тежи около три килограма.

— Има кръв и залепнали косми. Определено това е оръдието на убийството.

Логан се вгледа в статуетката. Нямаше плоски повърхности. Невъзможно бе да се вземат отпечатъци. Огледа стаята. Стените бяха украсени с африкански дървени маски и гоблени. Отзад една масичка с каменни статуетки на слонове, лъвове, зебри и жирафи, също опръскани с кръв, се беше преобърнала. Той извади кърпичка и взе с нея мраморна фигурка, подобна на онази, която държеше. Представляваше горд африкански воин. Той погледна статуетката в плика. Беше на жена. Двете бяха комплект.

— Снимай тази стена, Джери — нареди на фотографа, преди отново да се обърне към Нукители: — Звучи логично, но не съм на твоето мнение.

Тя сви рамене:

— Добре, кажи ти какво мислиш.

Логан се хвалеше, че за пет минути може да направи правилна оценка на едно местопрестъпление.

— Убиецът не е дошъл с намерение да убива. Жертвата го е изненадала и той се е уплашил. Затова е нанесъл толкова много удари.

Излезе в коридорчето и Нукители го последва. Той посочи купчината папки:

— Прибрал се е, оставил е папките на масата и куфарчето на земята. Това показва, че все още не е подозирал нищо, тоест убиецът не е хукнал да бяга през задния вход и изобщо не е бил в тази стая. Бил е в спалнята.

Посочи вратата на съседната стая и надникна вътре. Съдържанието на чекмеджетата на шкафовете беше разпиляно на пода. Книгите от библиотеката също се търкаляха по пода.

— Може би е чакал — предположи Нукители.

— Ако е имал намерение да убие жертвата, е щял да си донесе оръжие.

Тя се намръщи.

— Умник си ти.

Логан се върна при трупа.

— Убиецът го е ударил, както е стоял прав. Това обяснява защо маските на стената са опръскани с кръв на такава височина. Тази лампа светела ли е?

Посочи една настолна лампа.

— Доколкото знам, да.

Детективът се обърна към друг униформен полицай, който стоеше в дъното на стаята, сякаш не искаше да има нищо общо със сцената.

— Тази лампа светеше ли?

Полицаят кимна.

— Да. Това беше единствената светлина в къщата.

— Защо не е вдигнал листовете от пода? — попита Нукители, като посочи към коридора.

Логан се обърна и погледна коженото яке на парапета.

— Кой е приблизителният час на настъпване на смъртта?

— Ако се съди по температурата на трупа, между десет и половина и полунощ, най-късно един часа.

Детективът се замисли.

— Човекът се прибира късно, уморен след дълъг ден, но е и гладен, затова тръгва към кухнята. — Той отново се обърна към хола, в който кипеше обичайната дейност при такива разследвания. — И така, оставя папките на масата, няколко падат. Той оставя очилата си, излиза в коридора, за да си вземе нещо за ядене или бира и влиза в стаята.

— Защо е свалил очилата си?

— Снощи валя. Ако съдим по състоянието на документите, дъждът го е хванал навън. Може би е свалил очилата си, защото са били мокри. Трябвало е да ги избърше.

Логан се замисли, почуди се защо жертвата не е побързала да избърше очилата си.

— Било е тъмно. Запалил е лампата. После чува нещо, обръща се и… Прас! Нападателят го е ударил, докато се е обръщал. Ударът го е повалил върху тази масичка, фигурките са се разпилели и той е паднал. Това обяснява защо лампата не е паднала. — Логан имитира първоначалния удар и се отпусна на колене, като внимаваше да не засегне маркираните веществени доказателства. — Обърнал се е насам, към нападателя и… Прас! Отново са го ударили.

Както бе коленичил, забеляза нещо под черния кожен диван. Извика един от техниците и поиска найлоново пликче. Бръкна под дивана и извади — мобилен телефон. Зелената лампичка показваше, че е включен. Логан се изправи и го подаде на Нукители.

— Сгреших. Може да е отивал в кухнята, но не е вдигнал документите от земята, понеже е говорел по телефона.

— Откъде знаеш, че това е неговият телефон?

— Уместен въпрос. Просто съм песимист и не вярвам, че убиецът може да е изпуснал телефона си.

Логан пъхна телефона в пликчето и натисна няколко копчета през найлона, за да провери последните номера, с които е говорено. Имаше проведен разговор в 23:07. Той го записа, подаде телефона на един техник и пак се обърна към Нукители:

— Какво знаем за жертвата?

Тя поклати глава.

— Не знам нищо и нищо не ме интересува. Знаеш ме. Работата ни е достатъчно тежка и без да го приемам лично.

— Кой е подал сигнала?

— Съседката се обадила. Още не може да се успокои. Много е разстроена. — Нукители посочи към коридорчето за съседната стая. — Родригес е в кухнята.

Логан влезе в кухнята, където мъж с черти на латиноамериканец наблюдаваше как един техник се опитва да снеме отпечатъци от външната и вътрешната брава на задната врата. Хенри Родригес бе началник на полицейската лаборатория в Сиатъл. Точен до педантизъм, той държеше и на най-малката подробност. Това го правеше незаменим в професия, където е нужна точност до части от милиметъра и всяка прашинка е важна.

Щом Логан се приближи, Родригес се обърна и ужасено посочи краката му:

— Защо никога не носиш калцуни.

— Съжалявам, Хенри, не си ги нося постоянно в колата.

Родригес поклати глава.

— Нещо интересно? — попита детективът.

— Винаги има нещо интересно, Логан. Само трябва да го открием. Тук е пълно с пръстови отпечатъци. Дали убийците са оставили своите, не мога да кажа.

— Убийци? Повече от един ли са били?

— Предположението ми е за двама. В градината има следи от два чифта обувки с различен номер. По дълбочината на отпечатъците личи, че са изскочили от задния вход и са си плюли на петите. Следите са различни, едните са от маратонки, другите — от по-тежки обувки.

— Възможно ли е единият чифт да са на жертвата?

— Едва ли. Пресни са, а по неговите обувки… — Родригес посочи към убития — няма пръст. Освен това носи половинки. Ще им направим отливка и ще ги сравним с другите обувки в къщата.

— Какво друго знаем за жертвата?

— Това не ми е работа, Логан.

— Зарадвай ме с нещо, Хенри. Нук каза, че някаква съседка подала сигнала.

— Жертвата е преподавател по право в Сиатълския университет. Съседката го потърсила сутринта, защото се били уговорили да пият кафе. Тъй като не отворил, тя си тръгнала, като си помислила, че е забравил. Докато вървяла по улицата обаче, видяла колата му. Сторило й се странно, че не е отворил; решила, че може би е бил в банята. Затова се върнала и почукала по-силно. След като пак не отворил, тя се върнала вкъщи да вземе втория ключ.

— Втори ключ? Да не са гаджета?

— Едва ли. Освен ако не са като Хариет и Мод.

— Кои?

— Хариет и Мод. Това е пиеса, Логан, класика. Двайсетгодишно хлапе се влюбва в осемдесетгодишна баба.

— Спести ми подробностите, Хенри, преди малко обядвах.

— Всеки имал ключове от дома на другия, в случай че някой от двамата се заключи, без да иска. Дамата отворила вратата, влязла, извикала го, после го видяла да лежи на пода. Помислила си, че е припаднал, изтичала в хола и видяла кръвта. — Замълча и се загледа в трупа. — Чух, че са се свързали със сестрата на жертвата.

Логан въздъхна:

— Не й завиждам.