Робърт Дугони
Необходими жертви (44)

44.

— Направи всичко, за да го забавиш, Дана. Не се качвай в колата му. Дана?

Логан погледна дисплея на телефона си. Връзката бе прекъснала.

— Мамка му!

Изтича в стаята, където Руби чакаше да подпише писмените си показания, и грабна якето си от един стол.

— Можете да си вървите, Джак.

— Ама…

Логан хукна по коридора. Докато завиваше към вътрешното стълбище за подземния гараж, натисна копчето за бързо набиране на телефона си.

— Карол — изкрещя в апарата. — Къде е полицаят, когото изпрати да пази къщата ми? Какво, нямаш ли връзка с него? — Втурна се в гаража. — Тогава се обади на полицията в Айсакуа и пожарната. Кажи им, че е спешно. Искам да изпратят в района каквито се сетят коли, пожарни, линейки, каквото имат. — Замълча, за да чуе въпроса й. — В къщата ми! Изпрати ги в къщата ми!

* * *

Дана хвърли чантичката си в хладилника, единственото място, където й хрумна да я скрие, но когато огледа кухнята, изведнъж я осени необясним спомен. Представи си Уилям Уелс, седнал на люлеещия се стол, въртеше обицата между пръстите си.

— Защо изобщо създадохте това нещо? — попита го тя. — Защо направихте такова бижу, олицетворяващо мъката и болката?

— Защото, ако не го бях създал, би означавало, че съм сляп. Да виждаш света и всички хора в него, означава да виждаш всичко — доброто и злото. Не можем да видим красотата, ако не виждаме грозното. Не можем да почувстваме радост, без да изпитаме болка. Не можем да се смеем, ако понякога не плачем. Не можем да разпознаем доброто, ако не познаваме злото.

— Това обаче не е единствената причина, нали? Онази стена, за която говорихте, беше, за да я защитава, нали?

— Можете ли да повярвате в такова нещо?

Тя отвори хладилника, извади обицата от чантичката и я пъхна в деколтето си. Отново бръкна в чантата, напипа малкия цилиндричен флакон и го скри под сутиена си. Затвори хладилника и се върна при стълбите, като надникна над парапета. Мъжът го нямаше. Тя изключи лампите. Под мрачните облаци навън в къщата настъпи полумрак. Шумът от всяко нейно движение ехтеше в огромното помещение. Мъжът знаеше всяка нейна стъпка. Трябваше да вземе пистолета от спалнята на Логан, но тази тераса беше в другия край на къщата, през три мостчета. Пък и дори да се добереше до него, тя никога в живота си не беше стреляла. Нямаше представа какъв е този предпазител, за който говореше Логан. Освен това, ако бе подслушал разговора им, убиецът също знаеше къде отива тя.

Дана тръгна по висящия мост между кухнята и кабинета, той затрепери. В съзнанието й отново изникна един спомен. Затвори очи, за да си го представи по-ясно. После пак ги отвори и се върна, за да огледа инструментите в кухнята.

* * *

Нямаше пряк път за дома му, нито мост да пресече езерото, а шосе 90 вече бе натоварено с вечерния трафик, който нямаше да намалее, докато Логан не стигне изхода за планината Кугар. Караше с една ръка и опасно криволичеше между другите коли. С другата постоянно натискаше копчето за повторно набиране. Попита Карол дали е изпратила полицията и пожарникарите в дома му.

— Пратили са една пожарна, но от полицията няма да отидат.

— Няма да отидат ли? — почти изкрещя той в телефона. — Как така няма да отидат?

— В момента в Айсакуа има въоръжен обир в дрогерията „Бартъл“. Нападателят заплашва да убие трийсет заложници. Всички полицаи и линейки са изпратени там.

Логан затвори телефона и го хвърли на дясната седалка. Стрелката на скоростомера му се движеше като чистачка на кола — той ту ускоряваше, ту сменяше скоростите, ту натискаше спирачки. Профуча през тунела „Мърсър Айлънд“, жълтите лампи преминаваха покрай него като светли петна. Когато излезе от тунела, Логан почувства известно облекчение, но имаше още петнайсет минути.

* * *

Дана се помъчи да успокои дишането си. Гадеше й се. Отново премисли плана си, докато се ослушваше за шум отдолу. Висящите площадки бяха свързани помежду си в кръг. Убиецът можеше да дойде от две посоки и тя смяташе да го примами към спираловидното стълбище.

Взе дистанционното на аудиоуредбата и отново излезе на моста. Три метра дълъг, той висеше на метални скоби, напомнящи ръце на робот, хванал стълбовете от двете страни. Насочи дистанционното към уредбата в спалнята на Логан и натисна копчето за включване. На дисплея на апарата се появиха разноцветни светлинки. От високоговорителите из цялата къща гръмнаха китари, музиката отекна като в метален резонатор. Дете на осемдесетте, Логан беше любител на Ей Си/Ди Си. Дискът бе зареден в уредбата. Докато вокалът крещеше из цялата къща, Дана пусна дистанционното в мивката. Събра кураж, пое си дъх и заслиза по стълбите. Мъжът се показа от сянката в основата им. Тя се обърна и отново се заизкачва, но раните я забавиха повече, отколкото бе очаквала, накуцваше и гърдите я боляха при всяко движение. Стълбите под нея се разтресоха, мъжът бързо се изкачваше. На последното стъпало я хвана за глезена. Тя се задържа за парапета, изрита го и успя да се освободи. Залитна напред и се блъсна в недовършения плот. Ламарината се заби в натъртената й плът и болката отне и последните й сили. Краката й се подкосиха.

Мъжът се нахвърли върху нея, притисна я, с една ръка я хвана за гърлото. Стаята се завъртя пред очите й. Предметите се размазаха. Той се наведе и изкрещя, за да надвика бумтенето на уредбата:

— Къде е обицата?

— Не е у мен — през зъби процеди Дана. От болката изпитваше повече гняв, отколкото страх. — Логан я взе.

Очите на мъжа се разшириха — явно не беше предвидил тази възможност. Издърпа я да се изправи и притисна дулото на пистолет в превръзката на челото й.

— Дайте обицата, госпожо Хил, или ще умрете.

* * *

Логан превключи скоростта, изкачваше се по завоите към Кугар със смешна скорост. Екна гръм и планината потрепери. Тъмни облаци бяха забулили върха, въртяха се като смерч, небето и гората бяха притъмнели. Изведнъж дъждът се изля като из ведро, задуха бурен вятър. Логан сечеше завоите, гумите едва зацепваха в асфалта. Телефонът на дясната седалка иззвъня. Той вдигна.

— Карол? Чакай.

Смени скоростите и намали, за да вземе завоя по черния път. Задните гуми забуксуваха на чакъла и той за малко не изгуби контрол. Овладя колата, натисна газта и рязко зави на следващия остър завой — пред него внезапно изникнаха аварийните светлини на пожарна кола, мигащи в червено като тупкащо сърце. Логан натисна рязко спирачката и спря на сантиметри зад пожарната.

— Пожарната не може да мине нагоре — закрещя Карол от телефона. — Не може да вземе завоите. Няма как да обърне.