Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damage Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Робърт Дугони

Заглавие: Необходими жертви

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 954-9395-56-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1564

История

  1. — Добавяне

33.

Пътниците слязоха от самолета изтощени, отправиха се към вратата на летището като стадо крави след дълго гонене. Дана не бързаше да слезе, наблюдаваше хората. Жената пред нея — по шорти, потниче и сандали — притисна ръце до гърдите си след шока от двайсетградусовата разлика в температурата. В горния край на рампата стояха двама добре сложени мъже с официални панталони и бели ризи. До тях бе застанал не толкова мускулест тип, но със синьо полиестерно сако. Държеше радиостанция. Тревогата на Дана нарасна, когато той я погледна и заговори по радиостанцията.

Тя изпусна чантичката си и съдържанието й се разпиля, включително закуската от самолета — увит в целофан сандвич с шунка и горчица и нахапан „Сникърс“. Когато се наведе да ги събере, обицата падна от джоба й. После се изправи и продължи напред.

Човекът със сакото й препречи пътя.

— Дана Хил?

— Да.

— Бихте ли ни последвали, моля?

— Да ви последвам ли? Какви сте вие?

— Летищна охрана.

Тя се усмихна, като се опита да изглежда спокойна.

— Какво искате от мен?

— Това ли е единственият ви багаж?

Мъжът посочи малкия й сак, преметнат през рамо.

— Да.

— Бихте ли дошли с нас?

— Ще ми кажете ли какво има? — попита тя раздразнено. Човекът със синьото сако беше учтив, но беше непреклонен.

— Моля ви.

Направи й знак с ръка.

Тя погледна другите двама и осъзна, че няма избор. Ако започнеше да се противи и да изтъква, че е адвокат, щеше да събуди повече подозрения.

— Добре.

Последва двамата охранители през терминала, ярко осветен от флуоресцентни лампи. На челото й изби студена пот. Заведоха я до врата без надпис и мъжът със синьото сако й отвори. Влязоха в стая с голи бели стени, маса и два стола. Мъжът със синьото сако я покани да седне. Тя се настани, кръстоса крака, като все още се стараеше да изглежда спокойна, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне.

— Бихте ли ми обяснили за какво е всичко това?

Мъжът приглади с пръст мустаците си, с един нюанс по-тъмни от прошарената му коса.

— Мога ли да погледна в сака ви?

Дана сви рамене, смъкна сака от рамото си и му го подаде. Той го отвори и затършува вътре.

— Може ли и чантичката ви.

Тя му я подаде. Мъжът извади самолетния билет и шофьорската й книжка. Когато измъкна наядения „Сникърс“, Дана отбеляза:

— Закуска за шампиони.

Мъжът се усмихна учтиво и излезе, като взе книжката й, билета и кафявото пликче, което й беше дал Уилям Уелс. Дана погледна камерата на тавана в ъгъла на стаята. Изобщо не трябваше да се обажда на полицията в Мауи. Трябваше да изчака, докато се върне на континента. Възможно ли беше новината за смъртта на Уелс да се е разпространила толкова бързо, че мъжът и жената от бижутерийния магазин да са телефонирали в полицията да предупредят, че някаква жена е търсила майстора на бижута?

Вратата отново се отвори и в стаята влезе друг мъж, по-млад и с по-хубав костюм. Носеше книжката, билета и пликчето. Беше като манекен и се държеше прекалено учтиво.

— Извинете за забавянето, госпожо Хил.

— Няма проблем, но искам да се прибирам. Полетът беше продължителен и скоро ще се съмне.

— Ще се постарая да не ви задържам. Аз съм агент Доналд Холас от Управлението по наркотиците. — Той издърпа другия стол и седна срещу нея. — Днес сте отишли в Мауи и сега се връщате, нали?

Тя изпита леко облекчение.

— Това ли било? Да не подозирате, че пренасям наркотици, агент Холас? — Той не каза нищо и затова тя отговори на въпроса му: — Да, бях в Мауи.

— Само за един ден?

— Да.

Той вдигна поглед от бележника си.

— Защо?

— По работа.

Холас кимна:

— По каква работа?

— Адвокат съм — отговори тя; мисълта й работеше трескаво. — Кантората ми има клиенти с интереси на островите. Проверявах за възможни законови и данъчни облекчения за един от тях, който иска да развива бизнес на острова.

Агентът се облегна назад.

— В коя кантора работите?

— „Стронг и Търмонд“. Ако позволите… — Взе чантичката си, отвори я и извади визитна картичка.

— Коя е компанията, заради която бяхте на острова?

— Не мога да ви кажа.

Холас вдигна поглед от картичката й.

— Защо?

— Това е поверителна информация. Предстои принудително присъединяване на конкурентна компания.

— Противоречие на интереси?

Дана се усмихна.

— Да.

— Бихте ли ми казали с какво се занимават?

— Не.

Той се усмихна иронично.

— И това ли е поверително?

Тя поклати глава.

— Нямам представа с какво точно се занимават. Компанията е филиал на друга, а подозирам, че това е само фасада. Затова бях на острова. Само документите за разкриване на реалния юридически субект са цяла планина. Но не знам с какво се занимава филиалът. Аз съм само съдружник на фирмата, агент Холас. Върша черната работа.

— И цялата работа ви е отнела само един ден?

— Нямах повече време. Задава се поредица от тежки вечери. Ще има много телефонни разговори и ако сливането стане успешно, ще са необходими още пътувания за уреждане на документацията.

Холас потупа с билета по масата.

— Добре, но сте отишли с еднопосочен билет. Защо, ако сте предвиждали да се върнете днес?

Дана не беше обмислила всичко, но от малка умееше да импровизира:

— Нямах представа колко време ще ми отнеме. Имах късмет да свърша всичко днес. Съпругът ми също е адвокат, агент Холас. Сега е за три седмици в Чикаго за едно дело. Както казах, пътуването ми беше неочаквано. Имам тригодишна дъщеричка. Не обичам да я оставям сама, когато и съпругът ми го няма.

Холас плъзна билета й по масата.

— Моите деца са на четири и пет. Познато ми е.

Отвори кафявото пликче с чая от Уилям Уелс и го поднесе към носа си.

— Това е чай, агент Холас.

Холас разтърси пликчето и извади щипка сухи листа.

— Да, чай е. — Върна й пликчето. — Отново се извинявам за забавянето. Благодаря за разбирането.

Дана взе пликчето и го прибра в чантичката си.

— Мога ли да си вървя сега?

Холас кимна.

— Да. — Посегна към сникърса. — Мога да го изхвърля.

— Не. — Дана едва запази самообладание. — Тоест… не съм слагала нищо в устата от обяд. Съмнявам се, че ще има отворен магазин сега.

Холас й подаде десертчето.

— Както кажете.

* * *

Когато излезе, Дана едва се сдържа да не побегне. Беше сигурна, че някой я наблюдава. Чистачът, който буташе кофа за боклук с колелца през терминала, сведе очи, когато тя го погледна. Един човек с униформа на пилот се усмихна и кимна, когато мина покрай нея. Мъжът в телефонната будка изведнъж се обърна и заговори в слушалката. По средата на коридора видя знак за женска тоалетна. Замаяна и задъхана, Дана се вмъкна в облицованата със сини плочки стая, влезе в една кабинка и заключи вратата. Облегна се на стената, опита се да диша нормално и зачака пулсът й да се успокои. От вентилационната система на тавана лъхаше хлад. Отвори сака си и извади нахапания сникърс. С нокът разрови вътрешността, докато напипа обицата между карамела и фъстъците.

Една врата се отвори шумно.

Дана се стресна.

Този път шумът дойде от дясната й страна — сякаш някой отваряше вратите на кабинките една след друга и се приближаваше към нея.

Тя седна на тоалетната чиния и опря краката си във вратата.

Вратата на съседната кабинка се отвори. Дана почувства натиск с краката си. Ключалката изтрака. Тя задържа дъха си.

— Заето.

Чу скърцане. Под вратата за момент се видя дъното на преминаваща жълта кофа.

„Почистват“ — помисли си Дана. Изчака няколко минути, после отключи и бързо излезе. Чистачът извика нещо за извинение след нея.

Тя бързо премина през терминала до един ескалатор и се спусна на долния етаж, като постоянно поглеждаше нагоре. Долу, летищното влакче, което щеше да я закара до мястото за получаване на багажа и покрития паркинг, вече чакаше с отворена врата. Тя бързо слезе от ескалатора, влезе във влакчето и плъзгащата се стъклена врата се затвори след нея. От дясната й страна някакъв мъж с куфарче в ръка също влезе в последния момент. Хвана се за металната тръба. На първата спирка не се качи никой. Мъжът не слезе. Когато влакчето пак тръгна, Дана отиде при вратата. На следващата спирка бързо слезе и тръгна по стрелките за получаване на багажа. Погледна назад. Мъжът я беше последвал, влачеше куфара след себе си. Тя се качи по друг ескалатор, после — по късо стълбище до покритата тераса и пресече улицата към гаража. Мъжът вървеше след нея. От ескалатора първо се появи главата му, после — тялото. В гаража Дана плати за паркинг на един от автоматите. Мъжът мина през терасата. Дана взе квитанцията си и отиде при асансьорите. Едновременно следеше светещите номерца над шестте асансьора и мъжа, който плащаше за паркинг. Асансьорът отляво иззвъня. Мъжът при автомата се наведе да вземе квитанцията си. Вратата на асансьора се отвори. Никой не слезе. Дана се качи и натисна копчето за третия етаж. Вратите не се затвориха веднага и тя неколкократно натисна копчето за бързо затваряне. Отстъпи назад и си отдъхна облекчено, когато най-после се задействаха.

В последния момент между тях се пъхна мъжка ръка.