Робърт Дугони
Необходими жертви (48)

48.

Дана си взе горещ душ и макар че бе изпила едно обезболяващо, топлата вода бе тази, която облекчи болките й. Когато се изкъпа, разгледа най-новите си подутини, синини, рани и драскотини. Не изглеждаше добре. Имаше вид на професионален боксьор, който петнайсет рунда поред е бил побеждаван.

Внимателно облече дрехите, които й беше дал детективът. Сара Логан е била с два-три пръста по-висока от нея и вероятно малко по-пълничка, преди болестта да я съсипе. По-широките дрехи бяха добре дошли за Дана, която лесно навлече панталона и фланелката върху многобройните си превръзки и подутини. С известно усилие нави крачолите си, обу чорапи и маратонки.

Понеже висящият мост бе паднал, сега се наложи да обиколи цялата къща, за да влезе в кухнята от другата страна. Логан беше с гръб към нея и режеше плодове. Беше направил два сандвича с пуешко месо. Заговори, докато разрязваше една ябълка:

— Не ме интересува дори да не си гладна. Лекарите те оставиха на моите грижи, а сега имаш нужда от…

Дана се опитваше да върже косата си на опашка, когато осъзна, че Логан е спрял да говори и я гледа.

— Съжалявам — измънка тя. Изведнъж се почувства неудобно с тези дрехи. — Може би трябва да сложа нещо друго.

— Не. Не, така е добре. — Той остави ножа и избърса ръцете си в бяла кърпа. — Просто от доста време не бях виждал някого с тези дрехи. Мислех да ги дам за благотворителност. Гладна ли си?

Наряза ябълката и изсипа парчетата в купичка с нарязани банани и портокали.

— Умирам от глад.

— Добре. Седни. Ще ти разкажа набързо какво научих до момента.

Тя седна до чамовата маса. Логан постави сандвичите, плодовата салата и голяма чаша мляко пред нея, донесе чинии и прибори. Отхапа от единия сандвич, както стоеше прав.

— Убиецът се казва Питър Бутейр. Бил е морски пехотинец, тъй че биографията му е сравнително ясна. Четирийсет и една годишен, неженен. Роден е във Вашингтон. С Майерс са израснали заедно.

Дана спря да дъвче.

— Бутейр влязъл в армията малко след като бил изгонен от гимназията, когато една ученичка го обвинила в изнасилване. Впоследствие обвиненията отпаднали и случаят бил потулен. Понеже момичето било непълнолетно, всичко е секретно. Бутейр е участвал в „Пустинна буря“ и „Пустинна лисица“, а също в ударните сили на САЩ в Югославия. След като напуснал морската пехота, се върнал в Сиатъл и за кратко работил в полицията, но не успял да завърши академията. Майерс го взел за охрана. Човекът, с когото разговарях в „Маккормик“, е бил в мотела по време на убийството на Лорънс Кинг. Класическо съвпадение — да се озовеш на неподходящо място в неподходящ момент. Успял добре да види лицето на Бутейр и никога няма да го забрави. Няколко дни по-късно гледал новините и едва не получил инфаркт, като забелязал убиеца в обкръжението на Майерс. Успя да разпознае Бутейр от записите.

Тя поклати глава.

— Какво да правим сега? Бутейр е мъртъв.

— Да, но свидетелят ще даде показания, че той е убил Кинг, а Бутейр е тясно свързан с Робърт Майерс. Това ще разклати спокойното гнезденце на кандидат-президента.

— Не искам да разклащам гнезденцето на Майерс, Логан. Това не е правосъдие. Искам да го видя зад решетките.

Той остави сандвича си.

— Намерих адреса на Бутейр — апартамент в Бел Таун. Още не знам с какво точно си имаме работа, Дана. Имайки предвид връзката между Бутейр и Майерс, ми се иска да вярвам, че е действал сам, а не като част от по-голяма група, но още не съм сигурен. Помолих съдебния лекар да не разгласява за смъртта на бодигарда. Така ще имаме време да открием още факти, преди Майерс да заличи следите на Бутейр.

— За това не трябва ли да имате прокурорско разрешение, детективе? — пошегува се Дана.

Логан сви рамене.

— Това би означавало да изхабя много хартия, да смутя съня на някой съдия и дълго да го убеждавам, че искането ми е основателно. — Пак отхапа от сандвича. — Освен това ние само ще погледнем. Пътува ли ти се?

— Не. Но ако се бавим още, ония ще изчистят апартамента на Бутейр, както бяха направили с бараката в Рослин.

— Точно от това се опасявам.

* * *

Апартаментът на Питър Бутейр бе в охранявана сграда на Втора улица в Бел Таун. Разположен непосредствено до финансовия район, през последните пет години кварталът беше значително облагороден. Строителни компании издигаха кооперации с луксозни апартаменти с изглед към залива, нови жилищни блокове и скъпи ресторанти. Обновяването обаче не можеше да премахне онези елементи от бита, заради които навремето Бел Таун си спечелил славата на престъпен квартал. Все още можеха да се видят тъмни магазини за алкохол и барове. Тук скитаха и много бездомници, защитени от либералния градоустройствен кодекс на окръг Кинг, който не забранява скитничеството. Охраната стоеше в остъклено помещение в украсеното с папрати и голям кристален полилей фоайе. Дежурният изпрати Логан и Дана при управителя на сградата — хилав, преждевременно побелял човечец, който им отвори по лилав анцуг с емблемата на Вашингтонския университет, долнище на пижама и пантофи.

— Никога не съм имал проблеми с него — каза той с лек луизиански акцент, докато ги водеше по коридора, осветен от лампи с формата на свещи. — Направил ли е нещо?

Логан кимна към Дана.

— Сестра му се тревожи за него. Не й се е обаждал от два дни. Искаме само да погледнем.

Управителят я погледна, като влизаше в асансьора.

— Надявам се, че е добре.

— Колко върви наемът на апартамент тук? — поинтересува се детективът.

— Хиляда и двеста долара и повече в зависимост от изгледа. Западните апартаменти на горните етажи достигат до две хиляди и четиристотин на месец.

Слязоха на дванайсетия етаж. Управителят отключи вратата на втория апартамент отляво. Голото мраморно антре водеше в дневна с бял килим и без почти нищо друго. Мебелировката се състоеше от твърд диван и маса. По стената и върху полицата на камината нямаше снимки. Вградената етажерка за книги беше празна. Нямаше телевизор или уредба. Позлатеният полилей в трапезарията висеше над празно място, където би трябвало да има маса за хранене. Най-красивото в жилището несъмнено беше гледката. През плъзгаща се остъклена врата се излизаше на балкон, гледащ към залива Елиът, светлините на Бейнбридж и островите Вашън.

Логан се обърна към управителя.

— Откога, казвате, живее тук?

Човекът изглеждаше не по-малко изненадан от скромното обзавеждане.

— Подписа договора за наем преди около година. — Погледна Дана. — Май няма много лични вещи.

В кухнята белите плотове бяха идеално чисти, в шкафовете нямаше нищо. Логан не си губи времето в това помещение. Излезе пак в коридора, където в дъното имаше друга врата. Бе заключена, макар че никоя друга стая не беше.

Логан попита за ключ и управителят поклати глава.

— Сигурно сам е сложил бравата.

Детективът се отдръпна, опря гърба си в стената и ритна вратата. При третия опит тя зейна.

— Удръжте му разходите за поправката — каза на управителя.

— Ще се наложи.

Стаята приличаше на военен команден център. Върху сгъваеми масички бяха наредени множество монитори и клавиатури. Отдолу имаше компютри, кабели, принтери, факс машини, два апарата за унищожаване на документи, ламинатор и друго оборудване, за чиято функция Логан само можеше да гадае.

— Това обяснява документите на името на детектив Дан Холмс — измърмори.

Целите стени бяха окичени с карти и снимки, отбелязани с червен флумастер. На едно бюро имаше телефони и купчина шофьорски книжки, кредитни карти и паспорти — все със снимката на Бутейр, но на различни имена.

Управителят изсвири.

— Брей!

Логан го изведе в коридора.

— Искам да си мълчите. Това е част от разследване.

— Мислите ли, че е направил нещо противозаконно?

— Мисля, че работи за правителството.

— Нещо като ЦРУ ли?

— Нямам представа. — Детективът се надяваше да сплаши човека, като го държи в неведение. — Но на ваше място щях да съм изключително предпазлив пред кого какво говоря. Всъщност изобщо не трябва да говорите. Може да застрашите живота на този човек.

Управителят вдигна ръце.

— Няма проблем, не искам да се замесвам в такава каша.

Логан затвори входната врата и се върна в спалнята.

Дана ровеше из купчина хартиени папки, четеше имената, изписани върху тях, и ги разлистваше. Имената бяха известни — видни бизнесмени от целите Съединени щати. В папките имаше много лична информация за тези хора, както и поверителни данни за фирмите им.

— Вече се досещам защо Робърт Майерс толкова добре се справя на фондовия пазар, когато всички други са в криза — измърмори тя.

Логан поклати глава.

— Не обича да разчита на късмета, нали? Дж. Едгар Хувър^[1] би се гордял с такъв архив.

Дана продължи да рови. Изведнъж спря.

— Логан.

Той се приближи и надникна над рамото й. В една от папките имаше няколко нейни снимки: как слиза от колата пред бижутерийното ателие на Ким, на летището, у дома в Монтлейк и как влиза в „Стронг и Търмонд“.

Сърцето й прескочи, когато видя снимка на себе си и Моли пред детската градина.

— Божичко, тук има всичко за мен: домашният и служебният ми адрес, телефонните ми номера, номерата на банковите ми сметки… адресът на мама. — Извади един лист от папката. — Има списък на всичките ми ангажименти. Боже мой, това е пълномощно, с което може да вземе детето от яслите!

Логан я успокои.

— Вече не може да го използва. Няма опасност.

— Ами ако има други?

— Ще вземем папката. — Той се наведе и затърси други документи в кутиите по пода, приготвени, сякаш спешно да бъдат отнесени.

— Странно. — Вдигна една папка. — Защо има досие за Робърт Майерс? Папката е празна.

Дана погледна. Взе папката и я огледа по-внимателно. За разлика от другите тази бе пожълтяла от времето. Ръкописните букви на корицата бяха избелели. Тя ги сравни с надписа на папката за себе си и установи, че почеркът също е друг.

— Тази папка е различна. — Подаде я на Логан, като му показа своята в другата си ръка. — Това е почеркът на Бутейр. А това не е.

Детективът разгледа двата почерка.

— Значи въпросът е откъде Бутейр е взел тази папка.

— Да. И какво е имало в нея.

Продължиха да ровят из документите, но не намериха нищо, което да свърже Питър Бутейр с Маршал Коул, Лорънс Кинг или брат й. Дана огледа корковата дъска на стената над масата. На нея с кабарчета бяха закачени множество листчета и изрезки от вестници. Младата жена се загледа в една написана на ръка бележка — име и адрес в Редмънт, щата Вашингтон. Доктор Франк Пилгрим. Беше сигурна, че името й е познато отнякъде, но не се сещаше откъде.

— Да тръгваме — подкани я Логан. — Има как да свържем Бутейр с убийството на Кинг. То ми стига, за да издействам заповед за обиск. Веднага ще отида при прокурора и утре сутринта ще имам разрешението. Момчетата от лабораторията ще съберат всичко и ще можем да го разгледаме на спокойствие в кабинета ми.

— Нещо ни убягва. Трябва да има нещо важно, което не виждаме.

— Ще го видя, като си починем. Имахме тежък ден.

Слязоха с асансьора и тръгнаха към апартамента на управителя на сградата. Когато се приближиха, Логан чу гласове. Вратата бе отворена. Той даде знак на Дана да се отдръпне и се приближи до вратата. Вътре имаше двама мъже с костюми. Управителят тъкмо казваше:

— Преди двайсетина минути…

Логан хвана Дана за ръката и я поведе към металната врата на аварийния изход, отвори я и слязоха по външното стълбище.

* * *

Дана седеше на дясната седалка и си блъскаше главата над името от листчето върху дъската в апартамента на Бутейр. Опита се да свърже името с някое лице, но не й се удаваше. Помъчи се да си спомни всичките си действия от последните дни, чудеше се къде е чула или прочела това име. Нищо не помагаше.

— Била си в онкологичната болница — заговори Логан, като гледаше в огледалото. — Не е моя работа, но видях надписа на онази сграда зад теб на снимките. Покрай Сара съм прекарал доста време по лекарски кабинети и болници. Тези неща ми правят впечатление.

— Болна съм от рак.

Той я погледна.

— Съжалявам. Сериозно ли е?

Тя се усмихна.

— Може ли да не е сериозно?

— Имах предвид…

— В начален стадий е. — Замълча за момент, осъзна, че досега не е обсъждала темата с никого. — Преди известно време си напипах бучка на гърдата. Туморът е злокачествен. Трябва да ми го изрежат. След това ще могат да ми поставят по-точна диагноза.

— Как не си полудяла с всички тези проблеми?

— Да, доста ми се насъбра. — Тя погледна часовника си. Моли трябваше вече да си е легнала. — Трябва да се прибера да видя малкото си слънчице, Майк. Имам нужда от нещо, което да ми напомня, че на този свят все още има красиви неща.