Робърт Дугони
Необходими жертви (32)

32.

Дана караше мъчително бавно. Сигурна беше, че някоя кола ще изскочи от поредния завой и ще я изблъска в пропастта. Разбра, че пак е пропуснала отклонението за къщата на Уелс, защото стигна до селото. Ядосана на себе си и с чувството, че времето изтича, тя отново потегли назад. Ту поглеждаше в огледалото, ту търсеше отклонението. Този път видя канарата, макар че на тъмно изглеждаше различно. Джипът се гмурна в джунглата. Когато наближи поляната, тя изгаси фаровете и колата потъна в пълен мрак. Изключи двигателя и спря под скулптурата, която се издигаше като мрачен исполин.

Дана тихо слезе, като остави вратата отворена. Чуваше се само вятърът. Портата на тунела бе отворена. Не си спомняше дали я е оставила така, когато си тръгваше, но мислеше, че я затвори, за да не излезе Фройд. Този път нямаше мамеща светлина, която да я води през цилиндричната тръба. Тя си пое дълбоко дъх, събра целия си кураж и навлезе в мрака, като въпреки отвращението си опипваше бетонната стена. Към края мракът изглеждаше синкав и тя излезе под осеяното със звезди небе. Този път Фройд не се появи. В дъното на стълбите вратата бе само притворена. От това стомахът й се сви. Въпреки че беше хладно, тя се потеше. Отвори вратата. Не видя Леонардо или Фройд и от това сърцето й заби още по-тревожно. Варосаните стени в хола отразяваха трептящата светлина от две свещи. Вентилаторът на тавана бавно се въртеше. Дана влезе в кухнята, където стената бе обагрена в яркооранжево от горящата печка. Леко ухаеше на лимон и сладък корен. Сатърът бе забит в дъската за рязане, до пълна чаша с чай се търкаляше срязан лимон. Дана пипна чашата. Беше студена. Скулптурата върху работната маса, онази, над която Уелс работеше при предишното й идване, се беше сринала. Дана чу скимтене и заобиколи масата.

Фройд я погледна жално и пак изскимтя. До него лежеше Леонардо, а между тях — господарят им. Сърцето на Дана се сви от мъка, тя закри с ръка устата си, за да заглуши хлипането си. Коленичи и погали Уилям Уелс по бузата. Ако не беше дупката в главата, човек можеше да си помисли, че спи. Дори сякаш се усмихваше. Дана извади мобилния си телефон, но спря. Какво щеше да каже? Какво правеше тя при Уелс, далеч от Сиатъл и с еднопосочен билет?

Прибра телефона, изправи се, взе сатъра от дъската и тръгна към вратата. Спря и погледна Фройд и Леонардо.

— Аз съм виновна — промълви. — Аз му причиних това.

Върна се, вдигна котката и внимателно хвана Фройд за нашийника.

— Ела.

Кучето се дръпна.

— Хайде. Добро куче.

То стана и тръгна с нея. Спря на вратата, погледна господаря си, после Дана, сякаш я питаше какво ще стане с тях.

— Съжалявам. Аз ви причиних това.

Тя затвори вратата след себе си и продължи да дърпа Фройд след себе си. Сетивата й бяха изострени. В тунела Фройд спря. Дана също, но това беше единственият път към джипа й.

— Хайде, Фройд, не се бой.

Кучето се обърна и пак погледна назад. Сетне заръмжа приглушено и гърлено. Дана погледна назад, но не видя нищо. Кучето я погледна, сякаш й казваше да бяга. Изведнъж се изтръгна от ръката й, хукна през храсталака и залая.

Дана притисна котарака до гърдите си и побягна през тунела, кожените й обувки се хлъзгаха.

На два пъти се блъсна в стената и се наложи да промени посоката. Тичаше на сляпо и едва преодоляваше инстинкта да спре, страха, че ще се блъсне в непреодолима стена. Задъхваше се.

Чувството, че някой я преследва, я караше да бяга. Леонардо се мяташе в ръцете й. Изскочи от тунела като от дълбока вода, едва си пое въздух, хукна през поляната. Пусна Леонардо на задната седалка, като се надяваше да не изскочи навън. Отвори предната врата и се вмъкна в колата, като използваше кормилото за опора. Ръцете й трепереха и едва напипа стартера. С мъка се окопити, пъхна ключа и запали; потегли рязко и описа кръг около скулптурата.

Когато минаваше покрай входа на тунела, отвътре изскочи тъмен силует. С един скок се метна в задницата на открития джип.

Фройд.

* * *

Когато покрай пътя се появиха знаци, че се намира на главно шосе, Дана почувства облекчение. Докато караше надолу, бе сигурна, че ще я догони друга кола, която ще я блъска отзад, докато я избута в пропастта. Натисна газта и продължи с голяма скорост до първата бензиностанция. Спря и попита за телефонен указател.

— Какво търсите, госпожо? — с хавайски акцент попита продавачът.

— Приют за животни. Спешно ми се налага да замина и трябва да оставя животните си на някого да ги гледа.

Продавачът й каза, че знае един приют за домашни любимци близо до летището. Заедно намериха номера в указателя. Дана телефонира и помоли да я изчакат, преди да затворят. Собственичката я увери, че няма проблем, защото приютът бил зад дома й. След двайсет минути Дана спря зад къща, в чийто двор имаше две коли, паркирани под палмите. Постройката бе скрита зад тучна зеленина. Собственичката я увери, че добре ще се грижи за Леонардо и Фройд. Приютът за домашни любимци имал голям двор, в който кучето можело да тича. Въпреки това Дана не можеше да се отърси от чувството, че ги оставя в затвор.

— Не съм сигурна кога ще се върна да ги взема — каза, като подаде на жената една от кредитните си карти.

Собственичката се усмихна:

— Няма проблем. Ще ви чакат.

Дана прегърна котарака и той измърка. После коленичи и обгърна с длани главата на Фройд. Той я погледна с тъжни очи, кожата на челото му се набърчи.

— Не се бой, Фройд. Ще се върна да ви взема. Няма да ви забравя.

Почеса го по главата и го притисна към себе си, почувства топлината на кучето върху лицето си. После се изправи и тръгна към джипа. Погледна назад. Жената стоеше на прага на къщата с Леонардо в ръце и Фройд отстрани.

Дана спря при един обществен телефон на паркинга на един ресторант. Обади се в полицията и каза, че Уилям Уелс е убит. Затвори и бързо се върна на летището. Веднага провери на билетното гише. Служителката я увери, че нямало други пътници, чакащи за свободни места на нощните полети. Последният самолет за Сиатъл беше в полунощ. Малко преди излитане щяха да обявят, ако има свободни места.

Дана седна и започна да наблюдава хората. След час пътниците бяха извикани за самолета и тя се приготви да нощува на летището.

Служителката на билетното гише я извика:

— Имате късмет. Остана едно свободно място.