Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
Damage Control, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
Strahotna (2016)
Разпознаване и корекция
egesihora (2016)

Издание:

Автор: Робърт Дугони

Заглавие: Необходими жертви

Преводач: Марин Загорчев

Година на превод: 2006

Език, от който е преведено: английски

Издание: Първо

Издател: „Ера“

Град на издателя: София

Година на издаване: 2006

Тип: роман

Печатница: Експреспринт ООД

Редактор: Лилия Анастасова

Художник: Димитър Стоянов — Димо

ISBN: 954-9395-56-3

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1564

История

  1. — Добавяне

50.

В събота вечер бели светлини къпеха фасадата на хотел „Феърмонт Олимпик“ в центъра на Сиатъл. Строен през 1924 година, хотелът се смяташе за един от най-луксозните в града. Тук все още можеше да се види голяма част от оригиналните материали — червени тухли, теракотени первази и гранит, които му придаваха вид донякъде на провинциално имение и на италиански дворец. Отпред, под бялата колонада и сводестите венециански прозорци, елегантни мъже с фракове и жени с вечерни рокли слизаха от лимузини и луксозни джипове и бавно дефилираха по полукръглата алея покрай островче от умело оформени кленови дръвчета, чемшири и папрати. Даваха ключовете си на младежи с елегантни униформи.

Дана наблюдаваше спектакъла от задната седалка на таксито, което бавно се приближаваше към входа. През изминалите два дни се беше възстановила достатъчно и вече не се нуждаеше от обезболяващи. Болката в ставите и мускулите й бе притъпена. С грима бе прикрила повечето синини по лицето си, а дългите бели ръкавици скриваха драскотините по ръцете й. Носеше бяла рокля и огърлица, на която висеше голямата синя обица с диамантена сълза.

Докато чакаше да стигнат мястото, на което щеше да слезе, тя извади мобилния си телефон и погледна номера на Логан. Когато му се обади, за да сподели плана си за среща с Елизабет Майерс, детективът се възпротиви, но не можа да отрече, че идеята е добра, и в крайна сметка се съгласи.

— Сам каза, че има само двама души, които могат да разпознаят обицата, и единият е мъртъв. Остава само Елизабет Майерс — беше се опитала да го убеди тя.

Логан продължи да я разубеждава:

— Ако успееш да се доближиш до нея и ако пожелае да говори с теб.

— Ще намеря начин да поговоря с нея. Не отивам заради шампанското и ордьоврите.

— Нека да дойда с теб.

— Нищо лошо няма да ми се случи, Майк. Това е официално събитие. Освен това ще има и мои познати — приятели на родителите ми. Ако се появя с теб, ще бъде подозрително. Налага се да отида сама. Трябва да намеря начин да говоря с нея, без да се почувства застрашена. Това е възможно само ако отида сама.

В таксито размишляваше над онова, което Логан й беше казал за съпругата си и дома, проектиран от нея. Възможно ли беше една неизлечимо болна жена да е знаела, че ще се намери друга да обича съпруга й? Дали толкова е обичала мъжа си, та е знаела, че друга жена ще стане негова спътница в живота, след като нея няма да я има — жена, която обича къщичките в гората? Само преди седмица би отминала такова предположение с насмешка. Сега беше сигурна, че е възможно.

Един от младежите при входа отвори вратата и й подаде ръка. Тя слезе, имаше чувството, че сякаш от вътрешността на сградата, през входа между двете бронзови статуи на гепарди, застанали като часови, пулсираше енергия. Гостите тръпнеха в очакване. Дана подаде гравираната бяла покана, адресирана до майка й, на мъж с фрак и сериозно изражение. Тънка жичка от миниатюрната слушалка в ухото му преминаваше покрай врата и влизаше под яката му. Той направи знак на Дана да постави чантичката си на поточната лента на рентгенов скенер, а на нея махна към детектора за метал като тези по летищата. Някъде бе чела, че докато преди години това отношение се смятало за обида, сега вашингтонският елит го приемал като признак за високо социално положение. Авторитетът на едно официално събитие се преценяваше според мерките за сигурност. Вечерята, на която Робърт Майерс официално щеше да обяви началото на президентската си кампания, очевидно бе много високо в стълбицата на престижа.

Дана мина през детектора, взе черната чантичка „Гучи“ на майка си от друг, също толкова намръщен бодигард и продължи напред с тълпата. Не знаеше дали мерките за сигурност са организирани от личната охрана на Майерс, или, след като той официално се кандидатираше за президент, се осигуряваха от държавата. Ако я очакваха, по нищо не си личеше.

Голям ескалатор я качи в просторно фоайе, облицовано с украсени с дърворезби дъбови дъски, бял мраморен под и растения с дълги листа, които приличаха на декор от роман на Ф. Скот Фицджералд. От двете страни на фоайето имаше стълбища към мецанина на втория етаж, където изтъкнати гости стояха в ложи и с монокли в ръка наблюдаваха постоянно прииждащата тълпа. Дана слезе по стълбището от ковано желязо в Испанската бална зала. Изведнъж почувства, че някой я гледа, и й се прииска да се обърне, но не го направи, защото така щеше да направи впечатление. Когато наближи високите огледални врати на балната зала, някой постави ръка на рамото й. Сърцето й прескочи и тя се стресна.

— Дана.

Хари Блок, бившият партньор на баща й, бе в компанията на значително по-млада жена; държаха се под ръка. Дана предположи, че това е госпожа Блок Трета. Именно Блок, голям спомоществовател на Демократическата партия, бе изпратил поканата на Кати Хил. Явно не се чувстваше толкова неудобно, че е изоставил вдовицата след скандалната смърт на съпруга й, че да не я покани да даде пет хиляди долара за каузата на демократите.

Дана се окопити и се усмихна.

— Господин Блок, как сте?

— О, моля те, без официалности. Наричай ме Хари. — Погледът му се плъзна по дълбокото деколте и спря върху синия камък. — Много са красиви — отбеляза, сякаш говореше на гърдите й. — Не знаех, че си демократка. Много се зарадвах, когато майка ти се обади да каже, че ти ще дойдеш вместо нея. Отдавна не се бяхме чували. — Той замълча. Изражението му се промени. — Ужасно съжалявам за Джеймс, още повече че не можах да дойда на погребението и да изкажа на Кати съболезнованията си. Има ли някакво развитие в разследването?

— Засега не. — Дана показа поканата. — Благодаря, че ми помогна за това. Знам, че стана в последния момент. Беше много мило от твоя страна.

— За мен беше удоволствие. — Блок забеляза някого. — Много искам да си поговорим, но нека да е малко по-късно.

Хвърли последен поглед към деколтето й и отмина.

Дана бе стигнала до главния вход на балната зала, където се тълпеше процесия като на сватбено тържество. Най-отпред стоеше Робърт Майерс.

Тя спря. Не беше очаквала такова нещо — надяваше се да се смеси с тълпата, докато намери възможност да поговори насаме с Елизабет Адамс. Майерс обаче явно не искаше да пропусне възможността да се ръкува лично с всеки, който можеше да допринесе финансово за кампанията му. Ако беше видял името на Дана в списъците или по друг начин беше узнал, че е там, още по-ревностно щеше да пази жена си. Тя реши да измисли някакво извинение да се отдели от процесията, но после се отказа от идеята. Ако се отдели от другите гости, това ще направи впечатление.

Двамата гости пред нея пристъпиха напред и подадоха поканите си на бодигарда вдясно от Майерс. Той погледна картичките, обърна се и прошепна нещо в ухото на кандидат-президента. Майерс веднага поздрави двамата. Хвана последователно десницата на всеки от тях с двете си ръце, усмихна се приятелски и като ги гледаше в очите, им благодари, че са дошли. После потупа мъжа по рамото и набързо ги представи на жена си, застанала до него.

Елизабет Адамс беше с бяла рокля с пайети, чийто цвят бе в силен контраст с тъмната й коса, събрана назад с шнола. Носеше същите диамантени обици като загубените.

Пулсът на Дана се ускори.

— Госпожо?

Бодигардът протегна ръката си за поканата й.

Тя му я подаде, той се обърна и прошепна нещо в ухото на кандидат-президента. Изражението на Майерс остана непроницаемо, но в движенията му, макар и машинални, за миг пролича колебание — пукнатина в самоувереността му. После се обърна към нея. Дана вдигна лявата си ръка и събра копринената си яка, за да закрие обицата на врата си. Подаде му десницата си. Майерс я пое.

— Как сте, госпожо Хил? Благодаря ви за подкрепата и че сте сред нас тази вечер.

Дана се усмихна, макар че изпита отвращение от докосването му.

— Удоволствието е само мое, сенатор Майерс.

Мъжът и жената пред нея се бавеха. Елизабет Адамс се засмя пресипнало. Майерс погледна човека след Дана.

— Кажете ми, как може такава красива жена да дойде без придружител.

Тя пак се усмихна.

— Уви, грипът е виновен.

— Съжалявам да го чуя и още повече ви благодаря, че дойдохте. Моля ви, забавлявайте се тази вечер. Надявам се това да е началото на една четиригодишна промяна.

Той пусна дясната си ръка и се обърна към съпругата си. Дана почувства докосването му по гърба си и настръхна. Елизабет Адамс още се смееше, когато се обърна да я погледне. Усмивката й не помръкна. По очите й не пролича да я е познала дори след като съпругът й я представи.

Дана продължаваше да мисли трескаво за случилото се. Възможно ли беше Уилям Уелс да е сгрешил? Не. Те бяха изпратили човек да го убие. Бе създал обицата за Майерс. Когато кандидат-президентът се обърна към следващата семейна двойка след нея, Дана отпусна лявата си ръка и откри бижуто.

— Здравей, Елизабет.

Фамилиарният тон постигна целта.

— Добър вечер. Познаваме…

Дана поглади обицата.

— Имате прекрасни обици.

Адамс насочи погледа си към врата й. Усмивката й помръкна, смени се с несигурност.

— Уилям Уелс е невероятен майстор — добави Дана. — Доколкото разбрах, това са уникати.

Елизабет застина. С периферното си зрение Дана забеляза дясната ръка на Робърт Майерс, описваща широко движение, което означаваше, че е свършил с поредните гости и се готви да ги прехвърли към жена си.

— Аз съм сестрата на Джеймс — прошепна Дана.

* * *

На издигнатия подиум официално облечени мъже и жени от Сиатълската филхармония свиреха под бледата светлина, нежната музика се смесваше с бученето на стотици гласове. Дансингът бе заобиколен от маси и столове, покрити с бели ленени покривки със златен кант. Над главите на гостите висеше мрежа, пълна с бели и черни балони и конфети, която щеше да бъде освободена в определен момент. Сервитьори с бели униформи разнасяха между гостите подноси с шампанско и ордьоври. Светлината от кристалните испански полилеи беше намалена и свещите върху масите хвърляха отблясъци. Залата беше препълнена, всяко заето място означаваше нови пет хиляди долара за кампанията. Върху подиум в предната част на помещението бе поставена изящна маса за сенатора, съпругата му и неколцина избраници. Само катедрата с микрофона разваляше елегантността на обстановката.

Дана се смеси с тълпата, виждаше познати лица от вестниците, списанията, телевизията и киното. Взе си чаша шампанско и се усамоти в един ъгъл до голяма саксия с папрати недалеч от мястото, където я бяха представили на Елизабет Адамс. Жената на кандидат-президента изглеждаше смутена, като танцьорка, която не знае стъпките на танца. Усмивката й вече не беше толкова лъчезарна. Беше пресилена. От време на време се заглеждаше разсеяно, като че ли търсеше някого в тълпата. Робърт Майерс явно забеляза това. Докато пренасочваше следващите важни клечки към нея, се наведе и й прошепна нещо. Жена му кимна почти незабелязано и продължи да се усмихва малко по-сърдечно, но не за дълго.

Дана продължи да размишлява над ситуацията. От изненаданото изражение на Елизабет Адамс при вида на обицата и споменаването на Уилям Уелс, тя бе останала с твърдото убеждение, че жената не е имала представа, че е загубила обицата. Това означаваше, че една от обиците й в момента е фалшива. Робърт Майерс бе узнал някак си, че съпругата му е загубила едната си обица в дома на Джеймс Хил, и Бутейр бе изпратил Кинг и Коул да я вземат. Съпругът беше наредил да изработят дубликат, докато е чакал да му донесат оригинала. Всичко бе замислено така, че да се премахнат всякакви съмнения около смъртта на Джеймс, която трябваше да изглежда като убийство по време на неуспешен опит за грабеж.

След трийсет минути опашката от гости намаля и вратите на залата се затвориха. Оркестърът престана да свири. Двама души със средновековни костюми — полички на бели и червени шарки, дълги черни чорапи и шапки с пера — излязоха напред, вдигнаха два рога и поздравиха гостите с кратък тържествен сигнал. Вечерята бе сервирана. Дана намери двайсет и девета маса, където беше мястото й. Хари Блок й бе осигурил добра позиция — по средата на залата, недалеч от подиума с почетните гости. Макар че всяка маса беше за десет човека, а Дана нямаше придружител, всички места бяха заети. Красив мургав мъж издърпа стола й да седне и се представи като Ленард Бердини от „Нешънъл Джиографик“. След като всички седнаха, диригентът вдигна палката си и оркестърът засвири нещо, което много приличаше на президентския марш. Гостите се изправиха едновременно, заръкопляскаха, вратите на залата отново се отвориха и Робърт и Елизабет Майерс влязоха, като махаха и се усмихваха, сякаш бяха младоженци. Аплодисментите продължиха дълго след като почетните гости заеха местата си и се усилваха всеки път, когато някой от тях се опитваше да призове за тишина. Накрая Робърт Майерс застана пред микрофона сред бурни ръкопляскания.

— Вечерята ви ще изстине — каза той, — макар че посрещането ви стопля сърцето ми.

Изчака аплодисментите да утихнат и седна на мястото си. Един от другите почетни гости застана пред микрофона и произнесе кратка реч. После някакъв свещеник благослови храната и тихото мърморене отново се сля с подрънкването на прибори и чаши. По време на вечерята Бердини често поглеждаше деколтето на Дана, сякаш смяташе да й даде роля в някой от филмите си. Разказа й за последните си приключения в Южна Америка. Тя се преструваше, че слуша, но вниманието й бе съсредоточено върху Елизабет Адамс. Настанена на почетната маса, Адамс очевидно правеше същото — учтиво слушаше седящия до нея и през няколко минути оглеждаше лицата на гостите.

Вечерята беше сьомга и филе миньон с картофи и зелен фасул. Докато келнерите прибираха мръсните чинии и разнасяха шоколадов крем и кафе, същият човек, който бе открил вечерта, отново излезе пред микрофона и представи „кандидата за президент на демократите Робърт Майерс“.

Гостите станаха на крака и шумно заръкопляскаха. Майерс излезе на подиума и един прожектор го освети. Когато вдигна ръце, аплодисментите се усилиха. Той погледна към масата с почетните гости и се усмихна виновно, сякаш се оправдаваше: „Какво мога да направя?“ Сви рамене. След минута тълпата се успокои и всички седнаха по местата си.

— От реакцията ви съдя, че вечерята ви е харесала — пошегува се Майерс. — Казах ви да не се бавите.

Чу се смях.

— Тази вечер ще направим първата стъпка към нещо, за което всички се надяваме, че ще донесе една четиригодишна промяна.

Гостите се изправиха и пак заръкопляскаха. Така продължи по време на цялата трийсетминутна реч на Майерс. Дана не следеше думите му; вниманието й бе съсредоточено върху Елизабет Адамс. След речта Майерс слезе от подиума, хвана жена си за ръка и я заведе на дансинга под звуците на валс. Когато песента свърши, сенаторът се присъедини към голяма група гости, застанали встрани. Тази вечер не беше за танци. Той щеше да се постарае да разговаря с колкото може повече от поканените. Скоро тълпата доброжелатели около съпругата му оредя. Това беше може би единственият шанс на Дана.

Тя си проби път между гостите около Елизабет. Адамс веднага я забеляза, учтиво прекъсна разговора, който водеше, огледа се плахо, вероятно за съпруга си, и се приближи.

— Дана?

— Помниш ли ме?

— Разбира се.

— Виждали сме се само веднъж преди много години. Толкова добра памет ли имаш, Елизабет?

Тя не отговори.

— Щях да съм поласкана, ако ме помнеше от онази вечеря за Деня на благодарността, но мисля, че случаят не е такъв.

Адамс погледна обицата на огърлицата й и несъзнателно поглади едното си ухо. Дана понижи глас:

— Намерих я в дома на брат ми, под леглото му. Уилям Уелс ми разказа всичко. После го убиха.

Дана наблюдаваше как събеседничката й възприема информацията — смъртта на Джеймс, Уилям Уелс, обицата на гърдите на Дана. Изненадата едва ли беше чак толкова голяма; едва ли Адамс не е осъзнавала, че убийството на Джеймс може да не е нещастна случайност. При все това от изражението й личеше, че не се е замисляла за това или не е искала да се замисли.

— Божичко! — промълви.

— Ето къде си била — чу се мъжки глас зад тях. Елизабет се сепна. Робърт Майерс застана до съпругата си.