Робърт Дугони
Необходими жертви (46)

46.

Логан нахлу, като крещеше името й; виковете бяха заглушени от гръмката музика и воя на бурята. Изтича по спираловидните стълби, вземайки по две стъпала наведнъж, видя кръв върху кухненския под и застана на ръба, където някога бе започвал мостът, но сега имаше шестметрова дупка. От другата страна Дана лежеше облегната на стената и не отговаряше. Той хукна към другия край на къщата, мостчетата трепереха под краката му. Изключи стереоуредбата и коленичи до младата жена.

— Дана, добре ли си? Дана, чуваш ли ме?

Очите й бяха премрежени, тялото й — студено. Явно беше в шок. Той донесе юргана от спалнята, уви я с него и я свали на долния етаж. Сложи я да легне на дивана в хола и запали камината. После се върна в кухнята и направи чай на микровълновата печка. Непрекъснато си представяше как влезе в жилището и видя моста да се срива. Мъжът по средата на конструкцията падна, сякаш под него изведнъж се отвори капак, стовари се с краката надолу върху стъклената масичка сред вулкан от стъкла. Все още жив, успя да се надигне на колене, окървавен и изпорязан, и погледна нагоре като за молитва. Висящият мост се залюля заплашително на единия си край. Пред ужасения поглед на Логан конструкцията се освободи от последната скоба и като оловна плоча от небето се стовари върху ранения.

Микровълновата печка иззвъня и прогони видението. Той извади чашата, сложи пакетче чай и заслиза по стълбите. Седна до Дана на дивана и повдигна чашата към устните й. Тя отпи. После се наклони настрани, облегна главата си на рамото му и двамата останаха така, заслушани в бурята.

* * *

Пред къщата на Логан бяха паркирани патрулна кола и джипът на Карол Нукители. Бурята беше отминала, черните облаци бавно отстъпваха. Логан стоеше навън, слушаше птиците и звънчетата между дърветата. Заради заложниците в дрогерията местните полицаи и коли на Бърза помощ не бяха дошли. Нямаше и репортери, за което беше благодарен. Тъкмо приключваше разговора си с Нукители и Джеймс Фик — друг детектив от Северния район и бивш играч в отбора на Орегонския университет, който все още поддържаше формата си.

Логан се обърна към колегата си:

— Слушал ли си радио? Какво знаят медиите?

— В момента нищо. Всички се занимават със случая в „Бартълс“. От три часа предават пряко от мястото на събитието. Репортерите, които не са там, са заети да търсят информация за похитителя и жертвите му. Никой няма да ти пречи, Логан.

Той кимна.

— Можеш ли да задържиш информацията? Не искам медиите да разгласят за случилото се тук. Ако се обадят репортери, кажи им, че е имало малък пожар, но колите не са могли да стигнат заради бурята. Дъждът е изгасил огъня. Ще го направиш ли?

Фик кимна. Бяха прибрали трупа на убиеца в чувал и го бяха натоварили в джипа на Нукители.

— Нук, скрий трупа в някой хладилник за ден-два, докато разбера какво става. Ако някой — който и да е — се обади да пита, престори се, че нищо не знаеш. Нямам представа за мащаба на това, с което си имаме работа.

Нукители сви рамене.

— Надявам се, че нямаш съмнения от какво е умрял. Кой е тоя?

— Вярвай ми, Нук, много е важно да не се разбере кой е.

Тя се усмихна.

— Благодаря.

— За вечеря може — добави с усмивка.

Сварен неподготвен, Логан не отговори веднага. Нукители погледна Дана, която още седеше на дивана, увита в юргана.

— Ех, така се случва винаги. — Поклати глава. — А аз все се старая.

Обърна се и тръгна към колата си.

Логан влезе и затвори вратата. Застана на горното стъпало към разположения по-ниско хол и пъхна ръцете си в джобовете. Дана гледаше бинтования си пръст.

— Как е пръстът?

Тя го погледна.

— Добре.

— Ами ти?

— По-добре.

— Искаш ли още чай?

Тя поклати глава. Погледна снимката на масата.

— Колко години, след като се оженихте, разбрахте?

Той слезе при нея.

— За мускулната дистрофия ли? Знаехме още от колежа. Бяхме гаджета от гимназията. Поставиха й диагнозата, когато беше на осемнайсет. Болестта се беше проявила при някои нейни роднини по майчина линия. Почина на трийсет и шест. Благодарен съм на Бог за тези осемнайсет години.

— Знаел си за болестта й и пак си се оженил за нея?

Въпросът беше неочакван, но Логан явно бе подготвен.

Бяха му го задавали и преди. Дори родителите му се противопоставяха на женитбата. Казваха, че ще прекара най-добрите години от живота си в грижи за инвалид. Той седна на креслото срещу Дана и опря лактите си на бедрата.

— Обичах я.

— Но знаеше, че ще осакатее и че ще умре.

Той сви рамене.

— Това не променяше чувствата ми. Не съм се влюбил само заради външността й, макар че беше най-красивата жена на света. Бях влюбен заради начина, по който ме караше да се чувствам. Това не се промени дори когато беше прикована в количката. Все още бе красива. Все още ме караше да се чувствам специален.

Дана погледна мостовете.

— Знаел си, че никога няма да живее тук, сред тези тераси, стълбища и всичко друго. Тя също трябва да го е знаела.

Логан кимна.

— Сигурен съм.

Дана отметна юргана. Блузата й бе скъсана и изпръскана с кръв.

— Ако продължава така, няма да ми остане здрава дреха — отбеляза горчиво.

— Със Сара имате почти един размер. В гардероба зад банята са останали нейни дрехи.

Тя поклати глава.

— Моля те — настоя Логан. — От пет години стоят. Сара беше много щедър човек. Би се радвала, ако облечеш нещо нейно. Блузата ти е в окаяно състояние. — Заизкачва се по стълбите. — Боя се, че трябва да сложиш дънки и широка фланелка. Сара не беше придирчива към дрехите.

Дана се усмихна.

— Мисля, че щяхме добре да се разбираме.

Той спря на стълбите и я погледна:

— Може би си права.