Робърт Дугони
Необходими жертви (41)

41.

Рибният ресторант „Маккормик“ на ъгъла на Четвърто Авеню и Колумбия Стрийт в центъра на Сиатъл бе добре известно място. Намираше се на няколко пресечки от съда на окръг Кинг и новото кметство; навремето в сградата се намирал хотел „Оукланд“. Отвън и отвътре тухлената сграда от 1897 година още пазеше духа от края на деветнайсети век с тъмни дървени сепарета, полилеи от цветно стъкло, висящи от украсения с бронзови орнаменти таван, бял мозаечен под и тъмнозелени завеси на прозорците. Логан каза, че има среща в бара, и оберкелнерът го насочи към третия етаж, където имаше обикновен бар и суши бар. Детективът седна в ъгъла на традиционния бар, за да може да наблюдава вратата. На стената имаше календар, отброяващ дните до деня на Сейнт Патрик. Барманът му предложи меню, но той отказа, поръча си само кока-кола и разсеяно се загледа в телевизора над огромна препарирана сьомга, закачена на стената.

След няколко минути някой го потупа по рамото. Зад него стоеше дебелак с вид на човек, който се храни обилно и пие много. Гушата му висеше над яката на ризата и почти скриваше възела на вратовръзката му.

— Вие ли сте Логан?

Логан не го беше видял да влиза и предположи, че е дошъл през суши бара. Главата му бе огромна дори за това тяло. Със сплеснатия нос, големите уши и голямото чело приличаше на свиня майка с костюм.

— Аз съм — отговори детективът.

Дебелакът махна към ресторанта.

— Резервирал съм маса в дъното.

Логан го последва. Ресторантът беше пълен. Келнери с дълги бели престилки и черни вратовръзки разнасяха подноси с калмари и стриди. Детективът подуши миризма на масло и чесън, от която устата му се напълни със слюнка. Дебелакът се изкачи по трите стъпала към по-високо разположена платформа и се вмъкна в едно сепаре. Взе от масата чаша, пълна със златиста течност, най-вероятно уиски, и отпи голяма глътка. Бучките лед задрънчаха — ръката му трепереше. Логан остави якето си на закачалка извън сепарето и седна срещу мъжа, който приглаждаше въображаема коса на темето си. Челото му блестеше от пот. Логан не искаше да го пришпорва с въпроси, но имаше чувството, че доникъде няма да стигнат, ако не подхване разговора.

— От съобщението ви личи, че може би познавате Лорънс Кинг.

Дебелакът поклати глава.

— Не. — Отново надигна чашата и допи уискито. — Не знаех името му, докато не го прочетох във вестника. — Замълча за миг. — Може би знам нещо за онзи, който го уби… може би… не знам.

Детективът кимна спокойно.

— Разкажете ми какво знаете.

Дебелакът се надвеси над масата и наведе глава.

— Трябва да си остане между нас. Поверително. Никой не бива да научава за мен. Разбирате ли? Работя като помощник на един съдия в административния съд.

— Разбирам — отговори Логан, без да обещае нищо.

Мъжът се облегна назад, беше се изчервил.

— Женен съм. Имам три момичета. Чета лекции в една църква… и съм в родителския съвет в училището на децата — добави, сякаш правеше списък. — Не мога да се замесвам. Не мога да свидетелствам.

Логан пак не обеща нищо. Вече се досещаше как събеседникът му се е срещнал с Лорънс Кинг.

— Просто ми кажете какво знаете. Да започнем с това.

Дебелакът се поокопити.

— Ами, може случайно да съм бил там.

— Къде? — попита Логан, за да чуе конкретна информация.

— В мотела… „Емералд ин“.

— В нечия компания ли бяхте?

Дебелакът кимна.

— Може да се каже… обичам такова… но жена ми не иска.

Посочи под масата и се намуси.

— Жена ви не иска да ви духа?

Той издиша шумно.

— Не. Не е само това. Изобщо не иска да прави секс с мен. Твърди, че било наследствено — майка й също била такава. Панически се страхува от микроби и такива гадости, нали се сещате, като Хауард Хюс^[1]. Както и да е… чух за един бар на магистралата, нали се сещате, където можеш да си намериш жена. И после отиваш в мотела.

— Били сте там, когато Кинг е бил убит.

Мъжът се наведе напред и прошепна.

— Бях в съседната стая.

— Добре, господин…

Логан нарочно бе изчакал, преди да попита за името му, защото не искаше да го уплаши. Въпреки това дебелакът се ококори уплашено.

— Необходимо ли е да знаете името ми?

— Поне ще знам как да се обръщам към вас.

Мъжът прехапа и облиза устните си, сякаш гледаше последното парченце храна в чужда чиния. След малко каза, сякаш се извиняваше:

— Джак. Джак Руби.

Детективът се засмя.

— Не е нужно да си измисляте фалшиво име.

Дебелакът вдигна ръката си и завъртя очи.

— Не си измислям. Така се казвам. И моля ви се, без шеги с името ми. И без това съм чувал всичко, което можете да се сетите. Ако получавах по десет цента всеки път, когато някой ме попита дали съм роднина с онзи Джак Руби, щях да забогатея.

Имайки предвид, че онзи Джак Руби — убиецът на Лий Харви Осуалд, е бил гангстер, дебелакът едва ли имаше роднинска връзка с него.

— Добре, Джак, няма да ви се подигравам. — Пресегна се и успокоително потупа ръката му. — Разкажете какво видяхте и чухте.

— Добре. — Руби си пое дъх, сякаш се подготвяше за мъчителна задача. — Както казах, бях в съседната стая и чух някои неща.

— Какво чухте?

— Ами, не много. Тъй де… — Наведе се напред и почервеня още повече. — Обичам да ми говорят, когато… такова… да ме подкрепят в усилието.

Логан се усмихна.

— Всеки мъж се нуждае от насърчаване, Джак.

Руби потърка прошарените мустачки под носа си, твърде малки за лицето му. Логан се опасяваше, че всеки момент ще получи удар.

— Точно така. Насърчаване. Та така, бях с такова, една жена, и чувам… и тогава оня от съседната стая започна да удря по стената и да крещи да мълчим. Жената ми каза да не му обръщам внимание и да си правя, каквото си правя, продължи да говори високо, ама аз, такова, се разсеях и вече не можех… и тогава… тогава чувам нещо като караница.

— Чухте ли какво говореха.

— Чувах само единия… единия глас. Говореше, че иска още пари. Искаше петнайсет хиляди долара. Това си го спомням. И тогава го чувам да казва: „Не сме се разбирали да убиваме никого.“

Логан се опита да не издава вълнението си.

— Това ли чухте? Сигурен ли сте?

Руби постави ръка на гърдите си, сякаш се заклеваше пред съда.

— Няма откъде да си го измисля, детектив Логан. Исках веднага да се махна, ама жената, такова, настояваше да продължавам и… такова, точно да… знаете какво… когато изведнъж чувам две изпуквания като от фойерверки. Бум. Бум.

Гласът на Руби се извиси над монотонния шум от ресторанта. Той замълча и се сви. Ако беше възможно някой да се слее с тъмнозелената тапицерия, Логан бе сигурен, че този човек щеше да го постигне.

— Мамка му, не знаех какво да правя. Всичко стана неочаквано. Жената започна да рита и да крещи да се махна от нея. Чух трето изпукване, сякаш идваше през самата стена. Сигурно съм изпаднал в паника, защото, докато се опомня, вече бях в коридора пред вратата по чорапи и се опитвах да си закопчая ципа. Тогава го видях.

— Лорънс Кинг ли?

Руби вдигна погледа си от масата.

— Не. Не Кинг. Онзи човек… Стоеше на терасата и се видяхме очи в очи.

Логан се наведе напред.

— Очи в очи с кого, Джак?

— С онзи човек — изрече напрегнато. — Убиеца. Така, де… предполагам, че е бил убиецът. Държеше пистолет.

— Спомняте ли си как изглеждаше, Джак? Можете ли да ми го опишете?

Руби се облегна назад и затрепери, сякаш зъзнеше. Избърса потното си чело със зелена салфетка.

— Да, мога да го опиша. Никога няма да го забравя. Беше нощ, но носеше слънчеви очила. От ония, дето плътно прилепват по лицето.

— Какво друго, Джак. Какво друго освен очилата?

— Беше с къса коса, не войнишка прическа, но къса.

— Какъв цвят?

— Руса. Мръсноруса.

— А като телосложение?

— Около метър и осемдесет. Як, набит. В добра физическа форма, предполагам. Носеше от ония дебели кожени якета — кафяво. Сещате ли се? И… ме гледаше. Поглежда ме право в очите и аз си мисля… мисля си… край. Там, на място. Бях сигурен, че ще ме застреля, защото видях лицето му. — Отново се наведе напред и гласът му стана напрегнат, сякаш не можеше да си поеме дъх. — Но знаете ли какво направи той? Усмихна се! — Можете ли да повярвате? Усмихна се. После постави пръст пред устните си, сякаш искаше това да си остане наша тайна, обърна се и си тръгна. Можете ли да повярвате? Просто се обърна и си тръгна.

На Джак Руби буквално му се беше разминало на косъм. За съжаление с това нищо не помагаше на Логан.

— Голям късмет сте имали, Джак.

Руби вдигна ръка, сякаш се заклеваше в невидима Библия. После я притисна до сърцето си.

— Няма защо да ми казвате. Мислил съм си, че името ми е проклятие, очаквах оня да опре пистолета в корема ми и да дръпне спусъка — като истинския Джак Руби. Но Бог ме е пазил през онази нощ. Само Той накара оня да се обърне и да си тръгне, сякаш искаше да ми каже повече да не върша грях. И аз не съм съгрешавал оттогава, детектив Логан. Завинаги се отказах от това. Край. Нито веднъж повече. Това беше знак. Знак от Бог. Вярвам, че Господ ме спаси, за да изпълня дълга си. Затова съм тук, за да изпълня дълга си. Нали постъпвам правилно, като ви казвам всичко това?

— Правилно постъпвате, Джак. Но какво ви накара да ме потърсите точно сега, а не веднага след убийството?

Руби се облегна назад и за секунда огледа масата, преди пак да вдигне очи към Логан.

— Ами, както казах, бях много уплашен и нали имам семейство и така, но после… такова… после отново го видях.