Робърт Дугони
Необходими жертви (17)

17.

Докато се връщаше с колата от болницата, Дана си мислеше само за едно. Че ще умре.

Злокачествен. Рак.

Както и да го представяше доктор Нийл, колкото и успокояваща да беше обстановката — с усмихнати болнични служители, меки цветове и оптимистични статистики — тя не можеше да отрече и не отричаше факта, че Дана е болна от рак на гърдата.

Загледа се в пухкавите бели облачета в синьото небе. Като малка вярваше, че на тях живеят ангели, че зад тези облаци са райските порти. Искаше й се да вярва, че някъде оттам я гледа Джеймс, почувствал, че й се случва нещо лошо, както винаги бе усещал приживе. Искаше й се той да се застъпи пред Бог за нея, но макар че беше възпитана като католичка, тя бе изгубила вярата си. Преди да последва ковчега на Джеймс в „Сейнт Марк“, не си спомняше кога за последен път е влизала в църква или е отправяла молитва към Бог.

„В нещастието няма атеисти.“ Сега разбираше истинското значение на този израз. Можеше ли да помоли за божествена помощ? Не беше ли лицемерно? Бог обичаше чедата си, нали?

Вече не беше сигурна.

Зави по Пето Авеню и продължи по него до „Олив“ по посока на кантората й в „Уестлейк Сентър“. Около обяд движението бе натоварено.

— Боже, помогни ми — изрече и сълзите потекоха по страните й. — Боже, помогни ми.

Тъй като сълзите я заслепяваха, тя отби встрани. Закри лицето си с ръце и захлипа. Твърде много й се насъбра. Твърде много нещастия за обикновен човек. Взе мобилния си телефон от статива между седалките, извади от чантичката си листче с телефонен номер и набра. Когато от рецепцията на хотела вдигнаха, Дана поиска да я свържат със стаята на Грант Браун. Телефонът иззвъня веднъж. Обади се женски глас. Дана се смути и затвори. Провери номера на листчето, което беше взела от хладилника сутринта, и отново набра. Когато се свърза с рецепцията, отново поиска да говори със стаята на Грант, като добави:

— Свържете ме с личната му стая, не със служебния апартамент, нает от кантората му.

— Имаме само една стая на негово име — отговори й служителката.

— Бихте ли проверили дали има стая, резервирана на името на „Максуел Левит и Труман“, това е адвокатската кантора на съпруга ми.

След малко служителката отвърна:

— Нямаме нищо на това име, госпожо. Искате ли да ви свържа със стаята му?

— Да.

Обади се същият женски глас. Дана събра смелост.

— Грант може ли да се обади?

Последва неловко мълчание.

— Ами… Няма го. В съда е. Да му предам ли нещо?

— Не — отговори тя. — Не е важно.

Прекъсна връзката и стисна силно телефона. Вече не знаеше дали плаче от мъка или от гняв. Хвърли апарата на дясната седалка и удари по кормилото.

— Глупачка! Глупачка! Глупачка!

Такава глупачка беше. Закъсненията след работа, бейзболните мачове и вечерите на пица, на които Грант никога не водеше нея или Моли. Той се прибираше, вмирисан на цигарен дим и бира. Беше започнало приблизително по времето, когато наеха двайсет и шест годишната секретарка със стегнати гърди, приличаща на Деми Мур.

„Злото не идва само“ — обичаше да казва навремето баща й.

* * *

Дана поседя като вцепенена в колата, времето течеше, но не я интересуваше. Телефонът й иззвъня. Тя си помисли, че може да е Грант, но я търсеха от фирмата. Реши, че е по-вероятно да я търси Линда, отколкото Крокет, затова се обади.

— Днес ще идваш ли? — попита секретарката. — Крокет те издирва.

Тя въздъхна.

— Да. Да, кажи му, че пътувам. След пет минути ще съм там.

— Добре ли си?

За момент Дана замълча. Загледа се към облаците, носещи се в небето, и по някаква причина се сети за чековете, които се появяваха всеки месец в сметката на Джеймс. Името на фирма за недвижими имоти „Монтгомъри“ се появи пред очите й, сякаш бе изписано с големи букви на предното стъкло.

— Добре съм, Линда. Ще се видим.

Затвори и набра „Справки“. Поиска номера на „Недвижими имоти Монтгомъри“. След малко потегли по Пето Авеню. Трябваше да се съсредоточи върху най-належащите задачи. Стигна до Чери Стрийт и се наведе над детската седалка, за да види номерата на сградите. В най-долната част на улицата, малко преди Перголата на ъгъла на Първо Авеню и Чери Стрийт в района на Пайъниър Скуеър, намери свободно място и паркира. Пое си дълбоко въздух, избърса сълзите си и се погледна в огледалото. Гримът й беше размазан. Носът й бе червен като домат. Дана извади комплекта си за гримиране и положи всички усилия да се пооправи. После слезе, пусна две монети в автомата за паркиране и влезе в покрития с павета вътрешен двор. Пред сградата група туристи чакаха екскурзовода си за подземната обиколка на Сиатъл. След големия пожар в началото на века, когато много стари постройки изгорели, голяма част от центъра на града бе издигната наново. Районът около Пайъниър Скуеър с червени тухлени постройки, които приютяваха барове, ресторанти и галерии, но също така много изпаднали типове и бездомници, беше построен върху развалините. На един предприемач му хрумнало, че ще привлече много туристи, ако организира обиколка на подземията.

Бронзова табелка на тухлената стена съобщаваше, че старата сграда „Пайъниър“ е историческа забележителност. Дана не си направи труда да прочете повече. Качи се по мраморните стълби и влезе във фоайето, облицовано с махагон, което напомняше на хотел от началото на века. От указателя на стената до асансьора Дана узна, че „Недвижими имоти Монтгомъри“ се намира на третия етаж, стая 326. Качи се в старомодната кабина и затвори решетката. Асансьорът рязко потегли. Шестетажната сграда бе отворена по средата, през стъкления покрив проникваше дневна светлина. От тавана висяха лиани, увиваха се по дървените парапети на горните етажи, интериорът напомняше на оранжерия. Само пресечени на кръст метални греди, вероятно монтирани при преустройството заради изискванията за противоземетръсна безопасност, разваляха чара на помещението. Офисите бяха разположени отстрани на етажите.

Дана влезе в офиса на „Монтгомъри“ и се приближи до плота между фоайето и разделено на килийки общо помещение. Секретарката, негърка с дълги лакирани нокти, я поздрави. Три минути по-късно Дана се ръкува с друга жена, облечена като капитан на презокеански лайнер — с бели панталони, червена блуза и синьо сако. Бернадет Джордж я преведе през общото помещение до един кабинет. Помещението бе с две солидни стени и голям прозорец, който гледаше към Пайъниър Скуеър, откъдето се чуваха шум от коли, птичи песни и глъчка. Дана отказа предложеното й кафе и Бернадет Джордж седна зад бюрото си. На компютърния екран върху близката масичка се местеха постоянно променящи се геометрични фигури.

— Извинявам се, че не се обадих предварително — започна Дана. — Бях наблизо и реших да се отбия. Преглеждах документите на брат си и ми направи впечатление, че всеки месец е изпращал чекове на вашата фирма.

Джордж я увери, че неочакваното посещение не я притеснява.

— Брат ви беше наел барака в планината.

— Барака в планината ли? — изненада се тя; брат й не си беше падал много по усамотението сред природата. — Къде?

— Близо до Рослин, на около два километра от центъра. Познавате ли района?

— Минавала съм оттам, не съм отсядала.

Рослин беше миньорско градче, разположено на около час и половина източно от Сиатъл в националния парк „Уеначи“.

— Трудно ще я намерите — отбеляза жената. — За самия Рослин няма да имате проблеми. За съжаление строителните фирми доста лесно го намират напоследък.

— Можете ли да ми обясните как да я намеря?

— Трябва да минете през градчето и да карате, като се ориентирате по табелите за гробището. Веднага след Рослин завивате по първото отклонение наляво. Малко след гробището пътят става черен. Бараката и ранчото са след около половин километър вляво. Звучи сложно, но не е трудно.

— Как я е намерил брат ми?

— Аз му я намерих. Искаше нещо наблизо, но усамотено сред природата. Огледах няколко вилички на островите Сан Хуан и полуостров Олимпик, но само тази отговаряше на изискванията му. Предполагам, че много е обичал да излиза сред природата.

Дана не беше сигурна в това. Навремето баща им прекарваше цялото си време в работа и спане със секретарката си, затова не беше възпитал у децата си любов към приключенията. Представите на майка им за туризъм се изчерпваха с обиколките в универсалния магазин „Нордстромс“.

— Какво може да се прави там? — поинтересува се тя.

— Да се ходи на излети и да се лови риба. Река Якима минава точно зад ранчото. Може да се язди. Хората ходят да плуват в близкото язовирче. Мястото е усамотено, макар че наскоро започнаха да строят наблизо. Тишина и спокойствие. Красива природа.

— Според документацията брат ми е ходил там всяка седмица.

— Брат ви нае бараката за шест… не… за осем месеца. — Джордж се обърна и провери на компютъра. — Да, осем. Плащаше на първо число всеки месец и вземаше ключа оттук винаги когато искаше да отиде.

— Колко често ставаше това?

— Не мога да кажа. Плащаше наема за цял месец, затова често го оставях да задържи ключовете, макар че самият той като че ли не настояваше особено.

— Защо казвате това?

Бернадет Джордж се усмихна.

— Харесвах брат ви. Беше честен човек. Позволих му да задържи ключа, но той беше толкова разсеян, че се опасяваше да не го загуби, а нямаше желание да викаме ключар в ранчото.

Дана се съмняваше, че това е било истинската причина. Брат й бе подреден до педантичност. Още едно качество, което беше наследил от баща им.

— Колко често, доколкото знаете, е използвал бараката?

— Понякога вземаше ключа по три-четири пъти месечно. Понякога нито веднъж.

— Защо не е наемал бараката само когато му е трябвала?

Джордж сви рамене. Имаше навик да се усмихва със стиснати устни, сякаш говореше на дете, а тонът й беше снизходителен.

— Обсъждахме го, но брат ви настояваше, за да може да използва бараката, когато поиска. Каза, че е много зает и не желае да се обвързва с допълнителни задължения. Нямаше някаква закономерност във времето. Обаждаше се, когато реши, понякога вземаше ключовете в три часа следобед, а на следващата сутрин ги намирах в плик под вратата. Доколкото знам, не е използвал бараката за повече от двайсет и четири часа, дори не е оставал за цял уикенд.

— Винаги ли идваше лично да вземе и да остави ключовете?

— Да.

— Сам ли идваше? Виждали ли сте го в чужда компания?

Джордж поклати глава.

— Не. Винаги идваше сам.

— Споменавал ли е нещо, което да ви наведе на мисълта, че отива с някого там?

Джордж пак поклати глава.

— Не. Съжалявам, че не мога да ви кажа повече.

— Ще можете ли да ми кажете имената на други хора, които са наемали бараки в района?

Жената поклати глава.

— Наблизо няма други постройки. Бараката е доста усамотена.

Дана кимна и погледна часовника си.

— Благодаря. Много ми помогнахте.

Изправи се и понечи да си тръгне. Джордж също стана.

— Моите съболезнования за брат ви. Много мъчно ми стана, когато прочетох във вестниците. Много го харесвах. Беше изключително добър човек.

— Наистина — промълви Дана.

Джордж излезе иззад бюрото и тръгна към вратата.

— Ще ви изпратя. — Когато стигна вратата, каза: — Много се изненадах, когато дойде полицията. Беше твърде смущаващо.

Дана спря и се обърна.

— От полицията ли са идвали?

— Да. Един следобед се появиха без предупреждение. Помислих си, че със съпруга ми или с някое от децата се е случило нещо. — Бернадет Джордж се усмихна смутено. — Казаха, че разследват убийство. Поискаха ми ключа и да им обясня как да намерят бараката.

— Кога беше това?

— Преди седмица, в петък. В деня след убийството на брат ви.

— Казаха ли защо искат да огледат бараката?

Джордж поклати глава.

— Не, само че е част от разследването.

— Питаха ли ви за друго?

Тя пак поклати глава.

— Не. Казаха само, че искат да огледат бараката. Само толкова. Ключът още е при тях. Все забравям да им се обадя, за да ми го върнат.

— Да им се обадите ли? Знаете ли кой е идвал? Можете ли да ми кажете името?

Жената се върна при бюрото.

— Идва един полицай. — Разлисти дневника си. — Холмс. Детектив Даниел Холмс.