Робърт Дугони
Необходими жертви (27)

27.

Жената от бижутерийния магазин бе казала „тесен път“, но явно беше въпрос на гледна точка. Шосето „Кеъкили“, което се виеше покрай северозападния бряг на Мауи, на места бе толкова тясно, че една кола едва минаваше, а над дълбоката пропаст нямаше мантинела. След време знаците за главно шосе свършиха и то премина в черен път. Дана караше с двайсет и пет километра в час, но пак се налагаше да намалява на по-острите завои. Пътят бе осеян с камъни, паднали от скалите отстрани. Нямаше толкова големи, че да задръстят пътя, но ако някой сега паднеше на главата й, можеше да я зашемети. Съжали, че не е взела покрита кола. Преди да тръгне, бе засякла километража. На двайсет и пет километра от града трябваше да намери ориентира, за който й беше казал собственикът на бижутерийния магазин — канара, наречена Камбаната, защото ако я удариш на определено място с друг камък, звънеше. Колата се наклони заплашително настрани и Дана сериозно се замисли дали наистина да търси Уилям Уелс. На двайсет и третия километър влезе в Какулоа, малко уединено селце, в което според бижутера живеели по-малко от сто жители. След това пътят отново започна да се вие нагоре, осеян с много дупки, от които джипът постоянно подскачаше.

След като чу, че Дана смята да добави към обицата огърлица и пръстен със същите камъни, жената от бижутерийния магазин стана изключително услужлива. Обади се на собственика, който се оказа неин съпруг, и той се появи за по-малко от двайсет минути. И двамата потръпваха от мисълта за десетките хиляди долара, които можеха да получат, ако Дана намери Уилям Уелс и го убеди да зареже за малко металните скулптури, за да й направи желаните бижута. Собственикът й каза, че Уелс бил знаменит дизайнер на бижута, чиято слава бързо се разпространила, фактът, че много внимателно избирал клиентите си, само засилвал интереса към произведенията му и цената им. Макар че можел да използва успеха си, като създаде серийно производство, той правел само уникати. Бавел се с месеци, дори цяла година, докато се съгласи да приеме поръчка. После внезапно и необяснимо престанал да прави накити.

На поредната серпентина Дана видя оранжева къща на склона над шосето. Това бе един от малкото ориентири, които й беше дал бижутерът. Била зимна вила на богата италианска фамилия. Тя намали и погледна километража. Бижутерът бе обяснил, че до имението на Уелс има черен път, който се отклонява на около три километра от вилата. Не можа да й даде повече подробности, но каза, че ако стигне до входа на националния парк, значи е подминала мястото. Дана намали съвсем и като поглеждаше в огледалото, за да е сигурна, че някой туристически автобус няма да я връхлети, заоглежда буйните храсталаци и растения с дълги листа покрай пътя. По думите на бижутера Уелс слизал в града на чашка в някой бар, но после се изгубвал с месеци, вероятно отдаден на артистично вдъхновение. Освен това не познавал никого, който да е посещавал дома му. Ако Уелс бе изпаднал в един от тези периоди, джунглата можеше да е погълнала пътя за имението.

Дана забеляза нещо, което приличаше на пролука под голям банян. Разкривените корени на дървото приличаха на болни от артрит пръсти, стиснали дебелия ствол. Тя отби в храстите и колата бавно навлезе в джунглата. Големи зелени листа и лиани се отъркваха отстрани и по покрива като четки на автомивка. Джипът се накланяше заплашително в дълбоките коловози. Ако заседнеше, никога нямаше да успее да го изкара. Тя се наведе напред и намали. Просеката постоянно се стесняваше. Тъкмо се канеше да спре и да даде на заден ход, когато клоните изведнъж свършиха и тя излезе на поляна, по средата на която се издигаше огромна метална скулптура. Океански бриз, ухаещ на сол, шумолеше в листата и донасяше звуци от птичи песни. Дана слезе от джипа и обиколи скулптурата. Беше триметров ръждясал идол от метални обръчи, запоени върху каменна основа, като древна развалина, реликва от отдавна изчезнала цивилизация. Изглеждаше безформена, но докато я обикаляше, металните обръчи като че ли се сляха пред очите й в някакъв предмет. Не можеше да разбере какво точно представлява, формата бе тайнствена, завоалирана като абстрактна картина, скрита.

Дана обърна гръб на скулптурата и се огледа. Зад поляната имаше каменна стена. Отначало не я беше видяла, защото бе обрасла със свежи тропически лиани, отрупани с червени цветове. Те закриваха и ръждясала желязна порта. Тя водеше към сводест тунел, който от мястото, където стоеше Дана, се стесняваше към малък светъл кръг в дъното. Тя се огледа с надеждата, че има друг вход, но не видя. Ако в джунглата имаше къща, до нея се стигаше през стесняващата се галерия. Леко разтреперана, Дана отвори портата. Тунелът беше влажен, миришеше на застояло и разлагаща се растителност. Чу шум от капки, който отекваше в бетонната тръба. Младата жена си представи прилепи… и змии. Кожата на ръцете й настръхна. Можеше да се справи почти с всичко освен с прилепи и змии. Плахо пристъпи напред, като държеше ръцете си разперени, но не смееше да докосне стените или да погледне нагоре. Съсредоточи погледа си върху светлината в края. С всяка стъпка светлото петно се уголемяваше, докато достигна размерите на входа, през който беше дошла — стесняването, както и металната скулптура, бе оптическа измама.

Дана вдигна ръка, за да закрие очите си от ослепителната светлина. В светлото петно се открои варосана постройка. Сякаш се виждаше през телескоп. Когато излезе от тунела, тя сложи черните си очила. Имаше чувството, че е излязла през платно на картина. Джунглата свършваше. Земята също. Къщата бе построена на ръба на отвесна скала и сякаш висеше във въздуха между кристално синия океан и безкрайния хоризонт. Кацнала на склона, тя бе закрепена по начин, който оставаше скрит за окото.

Силен гърлен звук наруши тишината. Сърцето на Дана подскочи. Тя се обърна и видя червеникавокафяв доберман със свити уши и оголени зъби, наполовина скрит в храстите.

„И зли кучета — помисли си. — Прилепи, змии и зли кучета.“

При единствен път за бягство в тунела, не й оставаше друго, освен да отстоява позицията си.

— Спокойно, кученце. Спокойно.

Животното пристъпи напред, държеше главата си наведена — не ръмжеше, но беше нащрек. Опитът й с кучета се заключаваше в гледането на басета на съседите и собствения си златист птичар. Знаеше, че най-важното е да запазиш самообладание. Много е лесно да се каже, но е трудно да се направи.

— Спокойно. Нищо лошо няма да ти направя.

Тя се огледа. Нямаше къде да избяга. Никакво оръжие не се появи изневиделица като по филмите.

Кучето бавно се приближи и спря пред нея. Дана предпазливо завъртя дланта си и бавно я протегна, като внимаваше да не потрепери или да не стисне пръстите си. Кучето я гледаше подозрително. После се приближи още и подуши ръката й. Тя почувства дъха му и трябваше да събере цялата си воля, за да не се отдръпне.

— Добро куче. Добро кученце.

Много бавно и внимателно смъкна дланта си под муцуната му и го почеса. Кучето я наблюдаваше любопитно. След малко изплези език и ушите му се изправиха. Дана продължи да го гали по главата, зад ушите и по шията. То се приближаваше все повече, даваше й повече достъп до ушите и главата си, докато накрая се притисна до нея.

— Тук ли е господарят ти? — Кучето наостри уши и я погледна. — Хайде да почукаме на вратата.

Тя пристъпи напред, като се надяваше примирието им да включва позволение да отиде до сводестия вход и дървената врата. Дана вдигна потъмнялото желязно клепало и почука три пъти. Кучето застана до нея и я погледна. След като никой не се показа, тя отново посегна към клепалото, но то рязко се изплъзна от ръката й, когато вратата се отвори, и тя уплашено изписка.