Робърт Дугони
Необходими жертви (30)

30.

Спускането от планината след посещението при Уилям Уелс в настъпващия сумрак налагаше да съсредоточи всичките си сили. Когато върна наетата кола на летището, Дана не позна служителката, докато тя не изказа изненадата си, че си заминава толкова скоро. Понеже не знаеше колко време ще се забави на острова, Дана си беше взела билет само за отиване. Сега осъзна, че е било грешка. Повече от всичко искаше да се махне от този остров, но жената на гишето на „Хауеян Еърлайнс“ само клатеше глава — всички места за вечерните полети били заети, дори били продадени повече билети.

— Спешно е — настоя Дана. — Непременно трябва да се прибера тази вечер.

Служителката я посъветва да купи билет за сутрешен полет и да остане да чака на летището, ако се освободи място вечерта. Шансовете не бяха големи, но това било най-разумното, което можела да направи. Дана се съгласи. Вече не се чувстваше в безопасност и предпочете да остане на оживено място, вместо да е сама в хотелска стая. Седна в кафенето на „Хауеян“, поръча си водка с портокалов сок и се заслуша в компютризирания глас, обявяващ заминаващите и пристигащите полети. На няколко пъти се опита да се свърже с детектив Логан, но не успя. На визитната му картичка бе записан само служебният му номер. Домашният го нямаше — нищо чудно при тази професия.

Докато седеше до големия прозорец и гледаше едно въздушно такси в сумрака, Дана се замисли за странния дребосък, живеещ сам в планината, и за онова, което й беше казал. Чувството й, че Уелс я е очаквал, се засилваше. Също и чувството, че Фройд я е пуснал да мине през тунела не заради умението й да укротява животни, а защото така е трябвало. Откъде обаче е знаел? Беше възможно, но… Дана извади обицата от джоба си и я претегли в дланта си. Красотата й — основната причина, поради която Уелс бе престанал да прави бижута — я опияняваше. Замисли се за паричната й стойност. Сега виждаше бижуто в друга светлина и това я натъжаваше. Уелс избрал синия камък не заради красотата му, а защото отразявал тъгата в очите на една млада жена. Диамантената капка отдолу олицетворявала една от многото сълзи, които жената била проляла и щяла да пролее — жена, която според него много приличала на Дана.

— Защо изобщо сте я направили? — попита го тя. — Защо сте създали такова бижу, олицетворяващо скръбта и болката?

— Защото, ако не го бях създал, би означавало, че съм сляп. Да виждаш света и хората, които живеят в него, означава да виждаш както доброто, така и злото. Не можем да се наслаждаваме на красотата, а да не виждаме грозотата, госпожо Хил. Не можем да чувстваме радост, без да изпитаме и болката. Не можем да се смеем, а да не плачем.

Собственичката на обицата бе потърсила утеха при Джеймс Хил. Иначе как бижуто ще се озове в дома му? Дана затвори очи и си представи катастрофалните последици от това. Основавайки се на дългата си адвокатска практика, се опитваше да отрече спомените на Уелс за жената. Но колкото и да се опитваше да си внуши, че е сбъркал, тя осъзнаваше, че не е. Парчетата от мозайката изведнъж се наредиха и картината, която се получи, обясняваше всички загадки в живота на Джеймс: потайността, уединената барака край Рослин и защо Лорънс Кинг и Маршал Коул са отишли да крадат от дома на човек, който е разпродал всичките си ценности. Те не го бяха избрали случайно — някой специално ги беше изпратил.

Ревност. Най-старият мотив за убийство.

Дана държеше единствената улика срещу истинския убиец на брат й.

„Но вие не сте единствената, която знае на кого принадлежи обицата и кой я е изработил“ — бе казал Уелс.

Внезапно осъзна грешката си. В стремежа си да узнае кой е убил брат й, тя не се беше замислила за последствията от действията си. Сега цялата истина се разкри пред очите й и тя потрепери от страх. Бе платила за самолетния билет и за колата под наем с кредитната си карта. Не беше нужно някой да я следи, за да разбере къде отива. Достатъчно бе да се замислят над действията й, за да се досетят, че обицата е у нея. Защо иначе ще ходи на Мауи, в дома на човека, който е изработил бижуто преди десет години? За какво друго, ако не за да провери дали Уелс още помни собственичката на обицата?

Грабна чантичката си, изскочи от кафенето и се втурна към входа на летището. Жената от фирмата за коли под наем се изненада, когато отново я видя пред гишето.

— Искам да наема кола — заяви Дана и извади портфейла си.

* * *

Дана отново караше по планинското шосе. Замисли се дали да не се обади на полицията в Мауи, но какво щеше да им каже? Какво доказателство имаше, че Уилям Уелс е в опасност? Какви въпроси щеше да възбуди това за собственото й идване на острова и издирването на Уелс? Заизкачва се по серпентините. Слънцето бе залязло зад хоризонта и температурата спадаше. Пръстите й, стиснали кормилото, изтръпнаха. В мрака изкачването по тясното шосе бе още по-трудно. Всичко й изглеждаше непознато. Буците застинала лава се открояваха в светлите конуси от фаровете. Тя гледаше крайпътните камъни и се опитваше да прецени разстоянието. Единственото, което я успокояваше, бе, че ще забележи светлината, ако насреща идва кола.

Мина през Какулоа, като се опитваше да не бърза, да не изпада в паника. Нямаше да помогне нито на себе си, нито на Уелс, ако падне в някоя пропаст. Оглеждаше се за Камбаната, но имаше чувството, че я е подминала. Предположението й се потвърди, когато достигна кръстовището на щатско шосе 30.

— По дяволите!

Направи обратен завой.