Робърт Дугони
Необходими жертви (22)

22.

Шумът от затръшване на автомобилна врата накара Маршал Коул да подскочи от креслото. Беше заспал или по-скоро припаднал от препиване. По телевизията даваха сутрешните новини и говорителката цвъртеше като врабче под първите лъчи на деня, които се процеждаха през пролуката на дебелите завеси. Беше ги спуснал и през нощта внимателно наблюдаваше паркинга през процепа, очакваше всеки момент да види русокосия мъж с тъмните очила. Същият беше — същият, когото Коул видя по телевизията. Нямаше съмнение. Никакво съмнение. Мамка му, можеше ли да го забрави? Той бе убил Кинг и едва не застреля него.

Според Кинг оня беше от специалните части, „тюлен“ или друго такова животно, но сега мислеше, че е по-скоро частен телохранител — някакъв вид наемник. А тези пичове наистина не си поплюваха. Не се спираха пред закона и бяха подготвени не по-зле от тайните агенти или войниците от специалните части. Това обясняваше как се бе появил в хотела като дух. Може да е бил от „тунелните плъхове“ от виетнамската джунгла или от ония, дето избиваха арабите в Ирак. И сега бе решил да убие Коул. Мамка му и прасе.

Лари Кинг го беше забъркал в голяма каша. Каквото и да ставаше, какъвто и да е бил оня Джеймс Хил, работата беше дебела, много дебела. Щяха да очистят Коул като едното нищо. Нищо не им пречеше, нали бяха военни. Правеха си каквото искат. Можеха да убият всеки, да направят така, че да изчезне, да изтрият кръщелното му свидетелство — всичко, все едно никога не е съществувал. Мамка им, можеха да накарат родните ти майка и баща да те забравят. Имаха специални медикаменти за това. Коул бе виждал как става по телевизията, в „Досиета хикс“. Можеха да направят каквото си поискат, копеленцата. Може би дори в момента четяха мислите му от някой проклет сателит.

Коул се протегна, вратът го заболя и той го разтърка ожесточено. По килима се търкаляха бирени бутилки като кокали в слонско гробище. Една, все още наполовина пълна, лежеше настрана и под гърлото й имаше мокро петно с големина на бейзболна топка. Коул се беше напил до безпаметност. Открехна завесата и присви очи на ярката слънчева светлина, отразяваща се от предните стъкла на паркираните коли и локвите върху черния асфалт. Същите ли коли бяха снощи? Кои? По дяволите, не помнеше. В продължение на часове бе следил колите — страхуваше се оня да не му извърти още някой номер — но по някое време през нощта им загуби бройката. Сега всичко му се губеше.

Поглади се по корема, не напипа ръкохватката на пистолета, уплаши се и затършува около креслото, докато осъзна, че го стиска с другата ръка. Вдигна полупразната бутилка и допи топлата течност. Оригна се и почувства парене. Трябваше да сложи нещо в стомаха си, който го изгаряше, сякаш е глътнал живи въглени. Когато отиваше до тоалетната, сякаш от задника му излизаха живи пламъци. Пъхна пистолета в панталона си и отиде при леглото, където гола върху завивките лежеше приятелката му Андрея Брайт^[1]. Спеше по корем, с отворена уста, хъркаше и лявото й око играеше под клепача. Името й звучеше като подигравка, защото и в най-смелите си фантазии човек не можеше да го свърже с жена като нея. Беше тъпа като галош. Поне правеше хубави свирки, макар че при тези обстоятелства Коул не можеше да ги оцени. Той я плесна по задника, което я накара да вдигне глава от възглавницата.

— А? Кво?

Отметна кичур кестенява коса от лицето си.

— Ставай. Тръгваме.

Тя отново отпусна глава.

— Скапана съм.

Коул отново я плесна, този път по-силно. Прозвуча като удар на камшик.

— Ставай, мамка ти!

Тя седна, понечи да го ритне и го замери с възглавницата.

— Я си го начукай!

Коул изключи телевизора, взе кафявото си кожено яке и извади пачка банкноти от джоба си. Разгъна ги и започна да ги брои върху шкафчето. Все още имаше над хиляда и сто долара, почти хиляда и двеста. Хотелите не бяха скъпи и той внимаваше колко харчи за храна. Повечето пари отиваха за бира.

— Къде отиваме? — попита жената.

Навлече дънките на голо и прибра корема си, за да дръпне ципа.

Трите почуквания на вратата прозвучаха като експлозия. Коул извади пистолета, свали предпазителя. Беше готов да започне да стреля през паянтовата врата. Направи знак на Брайт да мълчи. Тя завъртя очи и му показа среден пръст. Той застана отстрани на вратата и леко дръпна завесата. Отвън стоеше дребна латиноамериканка с количка, натоварена с тоалетна хартия и кърпи.

— Нищо не искаме — ядосано изръмжа Коул; беше се уплашил до смърт.

— Не искате ли чисти кърпи? — попита жената през вратата.

Брайт се разкиска и се стовари на леглото, зарита с крака.

— Не! — изкрещя Коул. — Нищо не искаме.

— Кога да изчистя стаята?

— Не ми дреме, сеньорита. Бягай да лапнеш някоя тортиля. Чупка!

Жената се намръщи и отмина, бутайки количката по бетонната площадка пред стаите. Коул изчака, докато чу същите три ритмични почуквания, последвани от подобна серия от въпроси.

Брайт си навлече фланелката през главата, като още се кикотеше.

— Какво? Ти да не си помисли, че камериерката ще те застреля, а, Джеймс Бонд?

— Майната ти! Обличай се по-бързо!

Тя седна на леглото и си обу белите лачени обувки.

— Къде отиваме?

— В Айдахо.

Коул облече якето си.

— Не искам. В Айдахо са селяндури.

— Ако не ти харесва, стой си тука. Дай ми ключовете от колата.

— Колата си е моя.

Коул беше готов да разкара Брайт и да си спести разходите и усложненията, особено след като вече не можеше да се наслади и на свирките й, но имаше нужда от транспорт, а тя беше отмъстителна кучка и със сигурност щеше да се обади в полицията, ако й вземеше колата.

— Хайде, замъкни си задника до колата. — Той я изблъска към вратата. — Мърдай!

Брайт се наведе и вдигна гащите и сутиена си, събра ги на топка и взе дънковото си яке от стола. Отвори вратата.

— Шибан задник!