Робърт Дугони
Необходими жертви (57)

57.

Стоеше до прозореца, който гледаше към вътрешния двор, силует под сребристото лунно сияние, проникващо през стъклата. Буйната черна коса се спускаше като водопад върху раменете й, почти неразличима от дебелото кожено палто. Висока и стройна, носеше тъмни дънки и ниски кожени обувки.

Когато Дана влезе, тя не помръдна.

— Джеймс обожаваше тази гледка — заговори Елизабет Адамс. — Напролет, когато се покажеха лалетата и цъфнеха вишните, можеше да седи по цяла нощ на тъмно и да съзерцава как луната огрява цветовете. Просто седеше и не правеше нищо. Не искаше да бърза дори когато времето ни притискаше. Никога не бързаше. Казваше, че след адвокатската кариера това било едно от нещата, които отново трябвало да научи. Казваше, че като адвокат свикнал да брои минутите, но не да ги цени.

От фирмата за недвижими имоти още не бяха махнали мебелите и килимите, но стените вече не бяха украсени с африкански маски и гоблени. Без тях стаята изглеждаше празна. Бездушна.

Елизабет се обърна. Влажната й буза проблесна на светлината.

— Брат ти знаеше да цени минутите, Дана. Той истински обичаше живота.

Без накитите и скъпите дрехи Елизабет Адамс изглеждаше подмладена, което беше странно, имайки предвид, че още нямаше четирийсет. С нищо не се различаваше от майките, които Дана виждаше всеки ден в супермаркета или когато вземаше Моли от детската градина. Това я накара да си спомни изненадата на Логан, когато му каза, че Джеймс и Елизабет са били любовници. Детективът виждаше съпругата на сенатор милиардер, на един бъдещ президент. Не осемнайсетгодишната студентка, в която е бил влюбен братът на Дана.

— Чудех се защо е сложил дивана до прозореца — призна тя. — Джеймс, какъвто го познавах, би предпочел да гледа спортния канал.

Адамс наведе глава и заплака.

— Ужасно съжалявам. Аз съм виновна. Само аз съм виновна.

Дана се приближи до нея. Чувстваше тази жена много близка — макар че се бяха срещали само няколко пъти в живота си, двете бяха здраво свързани с обща трагедия. Тя я прегърна и я остави да поплаче.

— Не е твоя вината, Елизабет. Не си виновна за нищо.

Елизабет се отдръпна и избърса сълзите си с длани. Дана погрешно бе взела тъмното петно под дясното й око за грим, но сега видя и грозни синини по врата й. Устните й бяха подути. Спомни си думите на Уилям Уелс, че Адамс е затворничка, и сега разбра какво е искал да каже.

— Напротив — промълви Елизабет, — не биваше да продължавам тази връзка. Не трябваше да излагам Джеймс на опасност. Знаех, че нищо няма да се получи. Знаех, но…

Замълча.

Дана осъзна, че между тях има нещо общо — никоя от двете още не е имала възможност да скърби достатъчно за обичания човек. Както тя го беше обичала като сестра, другата жена го бе чувствала като сродна душа. Имаше право да знае какво се е случило с него.

— Намерили са го зад дивана — разказа Дана. — Двамата му убийци са мъртви. Предполагаме, че един от телохранителите на мъжа ти ги е наел, след което ги е убил.

— Питър Бутейр — изрече името, сякаш беше обидна дума. — С Робърт са израснали заедно. Той е ужасен човек, няма съвест.

— Вече не може да навреди на никого.

Адамс си отдъхна облекчено.

— У един от убийците са намерили голяма сума пари. Предполагаме, че са им платили да влязат и да вземат някои неща, като обиците очевидно са били най-важното. Съпругът ти някак си е узнал, че си ги забравила тук. Когато Джеймс ги е изненадал, вероятно са изпуснали едната и не са имали време да я търсят. Намерих я под леглото.

Елизабет поклати глава.

— Обикновено прибирах всичките си бижута в чантичката, но онази нощ… Това бе последната ни нощ заедно. Нямахме много време да говорим или да се събличаме. Оставих обиците на перваза на прозореца зад щорите. Тръгнах си през нощта, не исках да го будя. Бях толкова разстроена, че не можех да мисля за друго, освен че повече няма да го видя. Помислила съм, че съм ги сложила в чантичката като всеки път. Следващия път, когато поисках да ги сложа, не ги намерих в шкафчето. Уплаших се, но проверих в чантичката и бяха там. Робърт явно е сложил дубликата и обицата, която са намерили. — Елизабет избърса очите си с длани. — Не знам как е узнал, но почти няма нещо, което правя, и той да не разбере. — Отиде до креслото и се отпусна изтощено. — Заподозрях нещо, когато чух по новините, но не исках да повярвам… Боже мой, каква мъка! Мъчително беше да знам, че вече го няма, а не мога да споделя с никого. Исках да дойда на погребението, но беше невъзможно. Толкова съм била сляпа. Ужасно се страхувах.

Дана седна на черния кожен диван.

— От колко време е така?

Елизабет отвърна:

— Кога не е било? — Замисли се за момент. — Робърт винаги е бил много властен. Когато бях на осемнайсет, далеч от дома, дори ми харесваше. Мисълта, че някой се грижи за мен, ми вдъхваше чувство за сигурност. Не се налагаше да правя нищо. Той ми купуваше дрехи, защото твърдеше, че му харесва да го прави, и можеше да си позволи. Казваше ми какви парфюми да използвам, какви прически да си правя. Когато си на осемнайсет, е вълнуващо някой да се грижи така за теб. Няма да те лъжа, Дана. Никога не бях виждала такова богатство. Имах всичко, което си поисках. Единственото усилие, което се изискваше от мен, бе да стана от леглото сутрин. — Поклати глава. — След първи курс останах, защото Робърт искаше да съм с него. Взе ми апартамент под наем в Университетското градче, за да не се налага да работя. Казваше, че учението било достатъчно трудно и сега трябвало да си почивам. Дори ми измисли програма за всеки ден. Казваше, че ми трябва дисциплина. — Тя се усмихна на спомена. — През онова лято Джеймс дойде в апартамента ми, погледна програмата ми на стената и започна да се смее. Попита ме да не съм полудяла. Неудобно ми беше да призная, че Робърт я е написал. Джеймс извади черен маркер и написа върху листа: „Принудителна почивка.“ Покани ме на бейзболен мач в „Кингдом“, защото никога не бях ходила. — Засмя се. — Беше въодушевен. Сложих си къси дънки, фланелка и сандали. — Лицето й помръкна. — Робърт мразеше тези дрехи. Казваше, че с тях изглеждам евтина. — Събра ръцете си и се наведе, сякаш я заболя коремът. — Колата на Джеймс прегря. Спомням си, че помислих колко ще се разочаровам, ако закъснеем за мача, но той ме увери, че ще отидем пеша, ако трябва. Заяви, че човек не може да каже, че е живял, ако не е гледал поне един бейзболен мач на живо. Имаше право. Тъпках се с всякакви боклуци и Джеймс ме научи да свиркам и да дюдюкам. След мача отидохме в един бар до стадиона и изпихме по още няколко бири. — Елизабет се загледа към вътрешния двор. — На връщане изпитах същото чувство, както като дете, когато си тръгвахме от ваканция край езерото Тахо. Знаех, че не може да продължи вечно, но ми се искаше никога да не свършва.

— Какво стана, когато се прибрахте? — попита Дана, която почувства, че предстои нещо важно.

— Робърт чакаше в апартамента. Тогава за пръв път ме удари. — Елизабет опипа устната си. — Каза, че цял ден ме търсил. Показа ми програмата и изкрещя: „Това някаква шега ли е? Така ли ми се отблагодаряваш за помощта?“ Какъв смисъл имало от програмата, ако няма да я спазвам. Каза, че не съм оценявала всичко, което правел за мен.

Тя се обърна към Дана.

— Знаех, че не може така да се държи, но всичко ми се струваше нереално, сякаш се случваше с друга, не с мен. Все повтаряше колко ме обичал, молеше ме да не развалям онова, което имаме. Не знаех какво да правя. Родителите ми го обожаваха и не съм очаквала, че ще стане толкова лошо. Помислих си, че просто си е изпуснал нервите. След две седмици ми се обади с предложение за женитба в края на лятото. Трябваше да завърша колеж в Масачузетс, но така и не го направих.

Дана се заслуша в бръмченето на хладилника. Една тръба в стената изтрака.

— Не си ли мечтае всяко момиче да се омъжи за принц и да живее щастливо до края на дните си? — продължи Адамс. — Спомням си, когато за първи път се появиха статии за депресията и булимията на принцеса Даяна. Не можех да повярвам. Тя беше принцеса. Как би могло да стане? Къде бяха родителите й? Къде бяха приятелите й? Как бе възможно да не знаем, че такава известна личност води такъв ужасен живот? — Замълча.

— Правим го по много причини — заговори Дана. — Правим го, защото сме млади и наивни, защото се надяваме, че нещата ще се променят към по-добро. Правим го заради родителите и приятелите си. После заради децата си, защото не искаме да растат в разбито семейство. Но в крайна сметка осъзнаваме, че нещата няма да се променят. Родителите и приятелите ни няма да живеят с този човек, а децата ни ще страдат повече.

Адамс се размърда неловко.

— Но само ние можем да променим нещата, Елизабет. Само ние можем да сложим край на страданието. Въпросът е дали сме готови да го направим.