Свобода Бъчварова
Изборът (9)

Глава девета

Въпреки че вече го нямаше, в дома на стария банкер животът течеше така, както той го бе установил. Всеки ден в определените часове се поднасяше яденето. В кухнята винаги бяха готови да посрещнат всякакви изненади. Борис не промени нищо, но и не се съобразяваше с въведения ред. Отпускаше необходимите суми за домакинството. На няколко пъти Донка и Никола се опитваха да обсъждат с него къщните работи, но той пресичаше всякакъв разговор на тая тема и се съгласяваше с всичките им искания. Борис не бе свикнал на такъв ред и я караше по студентски. Ядеше в най-различно време или въобще не се хранеше. Домашните, сякаш за да го упрекнат за безпътния му живот, спазваха ритуалите много по-педантично, отколкото при баща му. Чакаха го с часове, за да се качи в трапезарията, и когато идваше, обикновено им съобщаваше, че днес няма да се храни, или дъвчеше нещо, като се разхождаше, но биваше така унесен в мислите си, че ако го питаха, не можеше да отговори какво прави в момента. Понякога влизаше направо в кухнята и там на крак хапваше каквото му падне. В такъв случай всички напускаха кухнята. Нито Донка, нито Никола му правеха забележка, но цялото им държание показваше, че не одобряват начина на живот, воден от младия наследник. Иска, не иска, и Туше Динев трябваше да се съобразява с програмата на шефа си.

Така бе и тази събота — ден, който старият банкер обичаше най-много. Тогава свършваше работната седмица и му предстояха часове на спокойствие. Домашните нямаше да забравят тия съботни вечери, когато старият Скарлатов се качваше по мраморната стълба на своя дом уморен, но доволен. А горе го посрещаха усмихнати Донка, Никола и останалите. Винаги намираше да им каже няколко добри думи. После обсъждаха менюто. Задължително беше в събота да присъстват всички на вечеря. Обикновено поднасяха двете камериерки, после сядаха и те на масата. А времето преди вечеря беше толкова приятно!… Камината гореше, холандските кахлени печки също. Старият банкер дълго се приготвяше, изкъпваше се и се обличаше особено грижливо за вечеря. А преди нея оставаше в библиотеката, като държеше двете крила на вратата към трапезарията отворени. Сядаше с някаква книга пред огъня на камината и запалваше ароматична цигара. Домашните тихо шумяха и знаеха, че не го смущават. На малката масичка пред него имаше чаша вода и чаша мастика, от която отпиваше по малко. Понякога оставяше книгата на колене, гледаше огъня и се прислушваше в тракането на съдовете и движението на домашните. И когато Никола тихо влизаше, като се покашляше, за да му обърне внимание, старият банкер надълго и широко обсъждаше какво вино да донесе от избата, или питаше Донка как е сготвила това или онова ястие, дали не е забравила нещо да му сложи. Беше не само любител, но и познавач на източната кухня. Лаком, обаче, не бе. Никога не го видяха да преяжда. Хапваше съвсем по малко. Но неговото одобрение на ястията бе похвала, която домашните му много ценяха.

Тази събота, ръководени от Донка, те се бяха постарали да прилича на тия от миналото. Но не цареше радост, а по-скоро напрежение. Откакто се бяха върнали от село, до този момент Донка и Никола хвърлиха много сили да възвърнат реда в къщата, объркан от смъртта на стария банкер. Това бе първата събота, в която се приготвиха постарому и те не знаеха как ще реагира младият наследник. След като чиновниците си тръгнаха, Никола заключи входа към Банката. Влезе в кабинета на Борис. Той работеше, наведен над папките. Почака малко да му обърне внимание и после каза:

— Заключих Банката…

Без да вдигне глава, Борис измърмори нещо.

— Ще се качите ли?

— Остави ме!

Никола излезе.

Борис Скарлатов се качи горе, когато нощта бе настъпила. Не обърна внимание, че Никола е по камериерска жилетка, с пригладени коси и бухнали бакембарди, нито че синът му Спас, със зачервено лице, е облечен по същия начин. Донка бе с официалната си, шумяща черна тафтяна пола. Той нахлу като буря. Още като пресичаше трапезарията, започна да си сваля сакото. Не обърна внимание нито на наредената маса, нито на цветята, нито на колосаните салфетки и покривки, нито на сребърните, порцеланови и кристални прибори. Скри се в библиотеката и тръшна вратата след себе си.

Донка, Никола и Спас, объркани, останаха прави в трапезарията.

След миг Борис си подаде главата.

— Къде са ми чехлите?

Никола влезе в библиотеката с чехлите в ръка. Завари го по жилетка, седнал край голямата маса с някакви документи в ръка. Пушеше цигара и занесено тръскаше пепелта върху персийския килим. Без да развързва връзките, изхлузи с пета обувките си и навлече чехлите. Никола вдигна обувките от килима.

— Къде е Динев?

— Не се е прибрал.

— Щом пристигне, да дойде веднага при мен!

Когато се прибра не беше трудно за Туше Динев да разбере какво става тази вечер. Достатъчно бяха лицата на Донка и Никола, а също и наредената маса в трапезарията. Отиде в библиотеката, но остави вратата широко отворена.

— Динев, ще Ви помоля само да донесете една кана кафе и свалете сакото да работиме!

Динев нищо не отговори. Чуваше се тракане на съдове от кухнята.

— И затворете тази врата!

— Шефе, събота е…

— Какво от това?

— Покойния Ви баща смяташе, че събота е празник.

— Светия ли има днес, или е задушница?

— Не ме разбрахте. Той казваше, че съботата, всяка събота е празник, защото е ден на Бога.

— Не ми се виждаше много религиозен!

— Но строго спазваше ритуалите и традициите. Вярваше, че те откъсват човека от всекидневието и го възнасят към по-висши сфери. Казваше, че в шест дни Бог е създал света, а на седмия ден — събота — си починал.

— Така ли?! Я да видим!

Борис скочи от масата и взе от библиотеката голямата Библия.

— Но това е удивително! Наистина, в Мойсеевия закон събота е седмият ден. Никъде неделя!

— Баща Ви смяташе, че тази заповед на Мойсей е грубо потъпкана и променена от поповете. Той обичаше този ден.

— Динев, Вие чели ли сте Библията?

— Повече, отколкото е нужно. Забравяте, че съм израсъл при йезуитите. А те дават добро богословско образование. По цели нощи съм зубрил наизуст Четирите евангелия и Посланията на апостолите. Знам ги до ден-днешен. Пък имам и добра памет. Баща Ви много ценеше тая моя способност. Често сверяваше казаните от мен цитати с неговото Евангелие, докато накрая се убеди, че не греша.

— Често ли разговаряхте с него на подобни теми?

— Когато беше в настроение. Той повече се интересуваше от Апокалипсиса. Затова се наложи и него да науча наизуст. Така имах щастието да беседвам с този удивителен човек по въпроси извън работата. Той сякаш четеше зад редовете и виждаше, което не бе написано.

— Та какво за съботата?…

— Често цитираше Апокалипсиса, където е отбелязано: „И ще променят времена и закони“. Смяташе, че това се отнася до четвъртата заповед — за съботата.

— Е, добре… — усмихна се Борис. — Тази вечер няма да работиме!

— Тъкмо това исках да Ви предложа, по-скоро да Ви помоля… Докато беше жив баща Ви, в събота сядахме на вечеря всички…

— Затова ли са тия приготовления?

— Не виждам смисъл да променяте традицията. Домашните очакват този ден, не бива да ги огорчавате…

— И какво ми препоръчвате да направя?

— Преоблечете се, повикайте Донка и Никола да обсъдите менюто и вината. А на трапезата заемете челното място като глава на фамилията. Всички тук сме Вашето семейство. И би следвало да отделяте, макар и минимално време за хората, с които живеете…

Скарлатов се засрами. Веднъж Банката да влезе в руслото и непременно ще обърна внимание на дома си, зарече се той. Вечерта протече с някаква особена тържественост. Всички бяха седнали около огромната маса, включително и двете камериерки. Срещу Борис, на отсрещния край, седяха Донка и Никола. До тях Спас и Неда. Те се притесняваха, тъй като не можеха още добре да си служат с приборите и виновно поглеждаха към старите. Двете млади весели камериерки нещо си шепнеха и понякога едва сдържаха смеха си. Не беше неприятна ролята на господар тази вечер за Борис. Той едва си спомняше от детството такива семейни събирания, както и редките съвместни обеди и вечери, когато баща му беше още жив. Чувстваше, че не е на мястото си, че не умее да се държи както трябва. И ако не беше Туше Динев да му помага… Все пак вечерята протичаше добре.

Телефонът в библиотеката иззвъня. Скарлатов искаше да скочи, но Туше Динев го изпревари и затвори вратата след себе си, така че той не чу разговора. Когато се върна, той седна на мястото си, без да каже нищо. Борис изпитваше нетърпение, но разбра, че е неприлично да го заговори. След десерта Скарлатов стана от масата. Всички с облекчение го последваха.

— Динев, да отидем в библиотеката…

— По-добре в кабинета. Ще имаме посещение…

— Кой?

— Адвоката на Карасулиев.

Скоро пристигна и той. Скарлатов с любопитство го разгледа. Стори му се интересен човек. Бе преминал средната възраст. Нисък, пълен, облечен малко небрежно с измачкани панталони, той сякаш се считаше задължен да говори непрекъснато и говореше. Покани го да седне, но това продължи само миг. Адвокатът скочи и пак заговори, като жестикулираше. Гласът му бе неестествено висок, като че ли държеше реч. Черните му очи се въртяха във всички посоки, но в унисон с думите, защото подчертаваше смисъла им както с ръцете, така и с очите. Той ги кривеше ту наляво, ту надясно, ту нагоре, ту надолу и при особено важни изречения ги обръщаше така, че се виждаше бялото им. Мустаците и пръстите на ръцете му бяха пожълтели от тютюна. Цигарата не слизаше от устните му. Завиваше бързо и ловко дебели цигари от рязан тютюн и докато свършваше едната, запалваше от фаса другата. Лют дим изпълни кабинета.

— Господин Скарлатов — започна речта си адвокатът, — радвам се, че ще работим заедно! Няма да съжалявате, че ще ръководя юридическата дейност на Банката.

— Всяка дейност тука, включително и юридическата, ръководя аз!

— Не ме разбрахте. Ако трябва да вършите моята работа, скоро така ще се омърляте, че нищо няма да остане от европейския Ви фасон!

— Защо напуснахте Карасулиев? Моля в отговора Ви да не намесвате расите, българщината и патриотизма!

Адвокатът пак скочи от фотьойла, вдигна ръка с три пръста, сякаш ще се кръсти, после я пусна да падне надолу, притвори очи, след това широко ги разтвори и изви очните ябълки право нагоре, докато между цепките на гурелясалите му клепки се видя синкаво-бяла еклера, като обелено твърдо сварено яйце.

— Напуснах го, защото се опита да ме изплъзга. Той, господин Скарлатов, иска да такова дявола във въздуха! Простете, но израза е напълно точен! При него няма нищо сигурно! Ще те измълзе докрай, а сетне те изхвърля! И все се пазари! Печели милиони, а се запъва като магаре за пет лева! Освен това, Вашият помощник, Вашата дясна ръка, това съкровище за всяка банка — господин Туше Динев успя да ме привлече на Ваша страна. Ръководени бащински от Вас, очаквам светли бъднини в моята кариера, възхода на Банката да бъде и моят! Защото аз навеки свързвам живота си с Вас, господин Скарлатов!

Той млъкна за миг и наново обърна бялото на очите си.

— Кой университет сте завършили?

— Университета на живота? Великия университет! От него са излезли всички гениални юристи — от Русо до Монтескьо и Робеспиер! Завърших гимназия и станах адвокат. След Освобождението, поради липса на квалифицирани хора, в професията навлезе такава паплач — да се чудиш и маеш! Достатъчно бе да си грамотен. Започнаха мнозина, останаха малцина! Остана и Вашия до гроб верен слуга Стамат Чернаев, който с чест си мери силите с ахмаци, завършили европейските академии!

— Вашето име звучи руски?

— От Вашия зорък поглед нищо не може да убегне! По фамилия сме Чортови. Но покойния ми баща, вечна му памят, прекръсти името си в чест на героя от Сръбската освободителна война генерал Чернаев и смея да кажа, че го нося с гордост и нито аз, нито духа на генерала би се срамувал от мене!…

— Доколкото разбирам, искате да ни съобщите важна новина?

— Не важна, а потресающа!

— Да чуем!…

— Но първо да обсъдим моя въпрос!

— Говорете!

— Накратко! За работата, с която се заемам, бих искал да имам известен процент от печалбата. По тоя начин ще се боря като арслан за Вашето благо. Справедливо ли е?

— Съвсем справедливо, господин Чернаев. Но нека развия по-нататък Вашата ценна мисъл…

Скарлатов изчака, докато адвокатът извъртя два пъти в кръг очите си, и накрая се втренчи в него, без да мига.

— На същото основание, ако при дадено дело, в което Вие участвате, аз загубя, справедливо ще е да взема съответен процент от Вас, който донякъде да възстанови загубата. Нали така?

Чернаев примига, после сложи ръка на сърцето си.

— Е, добре господин Скарлатов. Оставаме на договореното!

— И още нещо! За последен път обсъждаме нашите бъдещи взаимоотношения. Ако наново се опитате да промените статуквото, смятам да приключим тази вечер!

Този път двете очи на адвоката направиха няколко застрашителни кръга и застинаха върху белия фон на склерата^[1].

— Простете, господин Скарлатов. Просто исках да разбера с какъв човек си имам работа! И така, новината.

Адвокатът седна, запали поредната цигара и каза:

— Днес, половин час преди завършване на работния ден, в Кредитната банка пристигнал с една волска каруца, натоварена с дървени сандъчета… — Той направи пауза и за миг показа бялото на очите си — … самият господин Кюлев! Припрян и възбуден до крайност! Поисква среща с генералния директор господин Глум, взема под наем три огромни каси и плаща веднага в брой необходимата сума. С помощта на чиновници настаняват дървените сандъчета в касите. Всяко от тях е тежало неимоверно! Вероятно се досещате какво е съдържанието им…

— Откъде научихте всичко това?

— От много места. У нас новини за съкровища се разпространяват мълниеносно!…

— Разбира се! И сега доволно потрива ръце. Още в понеделник сутринта ще пристигне в Кредитната банка със съдия-изпълнител и поемни лица, за да вземе всичко.

— Има ли право?

— Разбира се! Кюлев не е предявил никакви условия на Банката, освен да остави сандъчетата в касите. Не е направил и опис на съдържанието им.

— Как си обяснявате всичко?

— Само по един начин — полудяване! От дълго време се мяташе като подгонена лисица, за да избегне такива гончета като Карасулиев и господин Динев. Работата не се състоеше само да предявиш заложните разписки, но и да посочиш мястото, където крие златото! Не го изпускаме от очи, но от едно денонощие ни се изплъзна. Нали, господин Динев?

Той кимна с глава.

— И вместо да премести мястото на скривалището си, се явява в Кредитната банка. Измъчен и преследван, в края на краищата се предава. Остава да дочакаме понеделник и заедно с Карасулиев да протестираме заложните разписки.

— Благодаря Ви, господин Чернаев!

Останали сами с Туше Динев, те не се качиха горе. Беше вече късно. Всички си бяха легнали.

— Динев, имате ли друго обяснение?

— Поне засега нямам.

— Е, добре! Да приемем, че е някакъв ход от страна на Кюлев. Къде е хитрината?

— Много са му ачик действията, това е подозрителното…

— Ако пък не го стори, ще лежи в затвора на старини, оплют и смачкан!

— И това е вярно — въздъхна Динев.

— Поне в понеделник окончателно ще свършим… Омръзна ми цялата тая глупава акция!

— Дано си върнем разходите!… — каза Динев.