Свобода Бъчварова
Изборът (14)

Глава четиринадесета

Той се върна в Банката към обяд. Веднага попита къде е Туше Динев. Никой не можа да му каже. Не бе се прибирал второ денонощие. Скарлатов се почувства самотен. Нямаше с кого да сподели своите впечатления и мисли. Телефонът в кабинета позвъня. Обади се Йосиф Карасулиев. След малко пристигна — нетърпелив, любопитен, готов за работа. Борис почти му се зарадва.

— Седнете, драги Карасулиев. Както виждам, готов сте за бой!…

— Кога ще тръгна?

— Нима вече говорихте с Тарновски?

— Графът нищо не ми каза. Какъв е резултата?

Явно той бе в неизвестност. Скарлатов веднага съобрази, че моментът е подходящ да измъкне от него каквото иска. Лошото настроение не му бе минало и Карасулиев бе добре дошъл, за да излее върху него цялата си жлъч.

— Не съм поел още никакви ангажименти! В случая съм само лице, което сондира. Какво ще обичате — кафе, коняк?

— Не ме измъчвайте, моля Ви! Тези дни ми се събра много!…

— Ах, да, забравих… Не можахте да ограбите Кюлев…

— Но какво общо има това с Вегенел? — ядоса се Карасулиев.

— Много, Карасулиев, твърде много!… В момента се готвите в мое лице да осъществите международна финансова сделка! А мене ме е срам от хората… те знаят, че в тая позорна афера с оловото бяхме върли противници. Трябва да изгладим отношенията си.

— Готов съм! Спомнете си, че Ви протегнах ръка за съвместни действия!

— Вие продължавате да преследвате Кюлев!

— И Вие!

Борис беше изненадан.

— Къде е Вашата дясна ръка Туше Динев? — продължи Йосиф. — Уж се отказахте, а какво правите всъщност?!

— Любопитен съм да чуя?

— Кажете ми къде изчезна тоя стар мюзевир? От два дни се мъча да го открия! Не са ли заедно с Динев?

— Не знам.

— Простете, но не Ви вярвам!

— Драги Карасулиев, въпросът, по който искам да се разберем, е един-единствен и няма нищо общо с Кюлев! Тъй като е засегнато моето честолюбие, питам Ви, готов ли сте да продадете ипотеката и всичко, с каквото сте обвързали бившия ми служител Георгиев? Цената няма значение! Особено ще Ви бъда задължен, ако го изгоните от Вашето дружество!

— Отказвам.

— А знаете ли колко Ви струва тази думичка от две букви: „не“.

— Справедливостта не се изчислява с пари!

— Така ли? Дано не Ви се случи и друг път да избирате между честта и парите!… Страхувам се, че скоро ще останете просяк.

— Мислете каквото искате!

— Изчислете сам! Един процент от предстоящия заем, равен на трийсет милиона, колко прави?

— Триста хиляди! — отсече Карасулиев.

— Делено на две?

— Сто и петдесет хиляди.

— Или Георгиев, или сто и петдесет хиляди златни франка!

— А как ще ме изключите от сделката? Знаете, че аз я започнах?

— Никак не ми е трудно да внуша, че не сте подходящ!

— Ще Ви бъде трудно да ме изолирате!

— Имате прекалено високо мнение за себе си. Вегенел е мой партньор, а и граф Тарновски ще се съобрази не с Вас, а с мен! И ще направя едно приятно пътуване на чужди разноски до Виена… Ще се върна триумфално, да не говоря за благодарността на Височайшия в тази страна.

— Господин Скарлатов, не правете това! Аз обещах на Анастасия, че ще я водя във Виена. Тя толкова много се зарадва!… Отдавна мечтаеше за града на своята младост.

— Като й обясните, че се касае до Вашата чест, тя ще Ви разбере и ще се почувства безкрайно горда от решението Ви!

Карасулиев млъкна. Червени петна избиха по лицето му. Когато заговори, гласът му бе спаднал:

— Е, добре, господин Скарлатов, аз ще Ви дам ипотеката. Ще прехвърля и заема му във Вашата банка. Приемете го като подарък от мен.

— Държа да заплатя до последния лев!

— Добре, щом искате!

— Споразумението ни има и втора точка. Вие трябва да уволните Георгиев!

— А какво обяснение ще му дам?

Скарлатов сви рамене.

— Ваша работа!

— Не е ли това жестоко? Той има семейство.

— А какво щеше да стане с Кюлев и дъщеря му, ако бяхте успели в акцията?

— Вие ме плашите, господин Скарлатов. Това което искате, не е човешко!

— Когато се касае до предателство, запомнете, Карасулиев, че всички съображения от каквото и да е естество отпадат, поне лично за мене! И остава само едно: хората да разберат с примера на Георгиев, че да вършиш предателство в Търговска банка Скарлатови е гибел! Не се боя от последствията! Колкото по-жестоко бъде наказан, толкова по-добре!

Докато говореше, бе станал неузнаваем. Цялата дива, Скарлатовска природа бе сринала това, което се наричаше учтивост, възпитание, хуманизъм, морал, етика, образование… Пред Карасулиев сега седеше зад бюрото безмилостно същество. Не бе в природата на Йосиф такава необузданост. Чужда му бе! Все пак той, като всеки евреин, вярваше, че с разум, с логика, кротост и убеждаване може да се надвие и най-свирепия човек. Сега тази вяра рухваше пред очите му.

— Е, господин Карасулиев, сто и петдесет хиляди в злато и едно прекарване във Виена на чужди разноски не е малка цена! Готов ли сте да я заплатите?

Той кимна с глава.

— Не чух отговора Ви.

— Да — глухо каза Карасулиев.

— Кога смятате да заминете?

— Тези дни.

— Пожелавам Ви приятно прекарване! Поднесете моите почитания на уважаемата Ви съпруга!

Малко преди затварянето на Търговската банка Борис получи по куриер ипотеката на Георгиев и документите по прехвърлянето на заема му. Самият Йосиф не се обади по телефона. Явно бе много угнетен. Беше уволнил и изхвърлил незабавно Георгиев от Командитното дружество.

Не се чувстваше по-добре и Скарлатов. Той се качи в библиотеката. Видът му бе такъв, че домашните се стремяха да не се мяркат пред очите му. В подобен момент само Донка осъществяваше някаква връзка между него и останалите. Той се разхождаше като току-що заловен звяр и пъхнат зад решетките. Нямаше желание да излезе навън, нито да отиде в „Юнион клуб“ или се събере с приятелите си от Службата по заемите. Не искаше и да пие. От опит знаеше, че пиенето, когато е угнетен, не го успокоява. Само притъпява за няколко часа възбуденото му състояние, а на другия ден ставаше още по-лошо. Мрачните мисли нахлуваха и го обземаха безпрепятствено. Отказа да вечеря. Към 11 часа вечерта влезе Туше Динев. Борис не показа изненада и саркастично попита:

— Идвате да се сбогувате?

— Не разбирам…

— Нима се отказахте от Франция?

— Тези дни ще тръгна.

— Пръждосвайте се час по-скоро!

— Обстоятелствата обаче се промениха…

— Динев, тази вечер сте тайнствен като франкмасон!…

— Шефе, моля Ви да приемете Кюлев.

— Вече, наистина, ще се разсърдя!

— Тука е в кухнята. Грее се на печката и пие чай с коняк! Двамата доста скитахме тези дни по студа…

Скарлатов се извърна към него, но в сините му очи нямаше и следа от ирония.

— А защо трябва да го приема.

— Защото иска да Ви съобщи нещо важно.

— Втори път няма да стана за смях! Ще отида лично да го изхвърля!

— Изслушайте го!

— А Вие ще ми кажете ли какво всъщност правите зад гърба ми?!

— Мога, разбира се, но едно от условията на Кюлев е личен разговор насаме с Вас!

— Не!

Динев помълча и после каза:

— Цялото му налично злато е в наши ръце.

Скарлатов изненадан го погледна. Не, той не лъжеше!

— А как успяхте?

— Сам го предаде.

— Доведете го. Почва да става интересно…

След малко Кюлев влезе в библиотеката ухилен, самодоволен, с чаша коняк в ръка. Остави я на голямата маса, прегърна объркания Скарлатов и три пъти го целуна. С нескрита гордост се отдръпна крачка назад, вдигна ръце и каза:

— Е, дотук! Теслимим се! Златото ми отива на добро място при сина на най-добрия ми приятел!

— Седнете, господин Кюлев…

— По-добре ми казвай чичо Славчо! Ние сме повече от роднини! Туше, иди в кухнята и донеси коняка да си досипвам… Не знам откога не съм пил „Метакса“.

Неприятно стана на Борис от тази фамилиарност и разпуснатост, с които тоя човек се разпореждаше в дома му. Но се учуди как Динев безропотно излезе и се върна не само с бутилка стар коняк, но и с чинийка захарчета и резенчета лимон. Сервира ги с нужното уважение на малка масичка до Кюлев, седнал пред камината, а той остана прав.

— Какви са условията Ви, господин Кюлев?

— Никакви! Туше Динев е свидетел — дадох ти златото!

— И, все пак защо се решихте на тази стъпка?

— Знаех, че един ден ще трябва да се разделя с това, дето събирах цял живот… Предупреждаваше ме и баща ти. Предупреждаваха ме и други хора. Но трудно е да се разделиш със злато! Мноого е трудно! Да не ти дава Господ един ден да се мъчиш, както аз се мъчих! Замалко не напълних гушата на Карасулиев!… Вече съм стар… Омръзна ми да крия съкровището си! Рано или късно някой ще го напипа. Защо да не си ти?!

— Защото аз ще се изложа на същата опасност, на която бяхте изложен Вие!

— Туше каза, че може да го изнесете в чужбина!…

Скарлатов изненадан погледна Динев. Той мълчеше и не даваше вид на заинтересован. Да, това беше простото и ясно решение на въпроса!…

— Но при едно условие да го изплатя в български левове по най-високия курс, след като си приспадна разноските по акцията! Наличния капитал от левове ще остане на Ваше разпореждане!

— Не на мене, а на Яна! Аз нямам нищо. Всичко е на Янка!

— Това са подробности.

Кюлев погледна заговорнически Динев. Последният, без дума да каже, тихо излезе от библиотеката.

— Борисе, чедо… Бях алчен, бях глупав… Не направих нищо за Янка! Щях да я опропастя напълно! Детето ми, единственото ми дете, доброто ми момиче, какво щеше да стане с него?!…

Кюлев се разплака и почна да хълца.

— Успокойте се, господин Кюлев.

— Сипи ми още коняк… Благодаря ти! А на себе си няма ли да сипеш, да се чукнем?…

Скарлатов напълни една чаша догоре. Чукнаха се. Кюлев се бе успокоил бързо.

— Само аз и баща ти знаем какво съкровище е Янка!

— Доколкото разбирам, Вие, господин Кюлев, се оттегляте от делова активност и искате да осигурите дъщеря си?

— Точно така!

— Казах вече, ще уредим въпроса по най-добрия начин за нея. Можете да бъдете напълно спокоен! Ще Ви заплатя златната наличност до последната стотинка.

— А защо трябва да изтощаваш Банката? Има друг начин, по-изгоден, при който никой нищо не губи…

Кюлев хитро се усмихна.

— Така си и знаех, че криете нещо!… — каза Скарлатов. — Кажете най-после Вашите условия!

— Чедо…

— Не ме наричайте така! Не съм на подходяща възраст за осиновяване!

— Предлагам ти едно богатство, което цена няма — Янка!

Борис бе така изумен, че не можа дума да каже. Само това не бе очаквал!… Погледна Кюлев — лицето му бе приело познатия напрегнат израз на боец. Предложението му бе сериозно. За да спечели време, Борис изпи коняка наведнъж и запали цигара. Мъчително почна да мисли. Беше притеснен от присъствието на Кюлев. Взе да се разхожда напред-назад… Всъщност, какво лошо има в предложението му? — си мислеше той. Беше на трийсет и четири години, вече прехвърлил възрастта за женитба… Никога не беше се замислял върху бъдещия си семеен живот. Мълчанието стана твърде дълго. Кюлев очаквателно го следеше. Трябваше все пак да каже нещо!…

— Това предложение Ваше ли е, господин Кюлев?

— Мое.

— Дъщеря Ви знае ли?

— Няма значение!

Скарлатов спря пред него и го погледна в упор.

— Господин Кюлев! Вие предлагате дъщеря си като джамбазин на ат-пазар! Не мислители, че ако тя разбере, ще я оскърбите?

Кюлев замислен поклати глава.

— Сигурно.

— Тогава защо го правите?

— Нямам друг избор!

— Тя би ли се съгласила Вие да изберете бъдещия й съпруг?

— Не.

— Тогава, простете, но нищо не разбирам! С богатството, което притежавате, имате голям избор на съпрузи.

— Тя няма да се съгласи!

— Вие наред ли сте?!

— Напълно! Тя няма да се съгласи с едно-единствено изключение, ако ти си този човек!

— А откъде сте толкова сигурен?

— Не съм сигурен, а знам!

— Вие сте говорили с нея?!

— Никога не съм говорил!

— Чакам Вашето обяснение.

— Какво има да обяснявам! Израсна сама, без приятелки, без среда, ако не считаш мене! Когато се роди, бях вече доста възрастен. Майка й рано почина. Бях и баща, и майка…

Кюлев изхълца и с опакото на ръкава избърса сълзите от очите си; изпи остатъка от коняка, закашля се и с прегракнал глас продължи…

— Но какво можех да я науча, освен на моите сметки! Водеше ми тефтерите. Има много хубав почерк.

— Вие не отговаряте на въпроса ми.

— Борисе, единствения ми близък на този свят беше стария ти баща! Той я обичаше. И аз му простих много, заради тая обич, понеже, между нас казано, той си беше хайдук и звяр, ама с кожени ръкавици! Ако той сега ни слуша, мисля, че ще се радва.

Дали наистина старият банкер не бе планувал и тоя брак, си помисли Борис. Вероятно… Ами че той се държеше с нея като с бъдеща снаха!… В съзнанието му се явиха минали картини и почти се убеди в предположението си, но каза:

— В случая говорим за мене, а не за баща ми!

— Ти беше единствения мъж, който тя познаваше. Толкова беше слушала за теб!… Студент в Швейцария, доктор от Женевския университет, статиите ти във вестниците тука, скандалите с Буске… да изреждам ли още? Речите ти в Парламента, офицер от войната с кръст за храброст, раняван! Ами богатството ти, сайбия на най-голямата частна банка в България! Ами тая твоя скарлатовска нахаканост, куцането ти и тоя бастун, с който се гевезиш, и външния ти вид на пич! Малко ли е това за едно наивно момиче да й се замае главата?!…

— И все пак, не ми обяснихте откъде сте така сигурен?

— Аз познавам дъщеря си! Достатъчно я наблюдавах как се стряска в твое присъствие, как те гледа… Не ми беше лесно на мене дъртия, само като си помислех за такава възможност!

— Нищо не Ви пречи да й помогнете. Достатъчно е да й разкажете клюките по мой адрес!

— Клюки ли? Та тя даже няма да разбере какво й говоря?! Не исках, Бога ми, не исках да я дам в ръцете на Скарлатови… Тя е едно истинско дете и нищо повече!…

— Никой не Ви кара!

— Вие, Скарлатовци, сте курвари! А ние, Кюлеви, едноженци и трезвеници! Курварлъка и пиянството ви е в кръвта! Мислиш, че не знам за подвизите ти в Швейцария или за връзките ти тука с разни шафрантии? И всичко скрито-покрито!…

На Борис му стана особено неприятно от тези думи и едва не избухна, но се въздържа, защото беше вярно. Да, през тия години в България не бе имал никаква сериозна връзка с жена, но не предполагаше, че стихийните му набези по актрисите от разни музикални, театрални или циркови трупи, че посещенията му в изисканите тайни софийски заведения с подбрани проститутки от цяла Европа се знаеха от всички. Сякаш в миг го бяха съблекли гол. Но трябваше ли пред Кюлев да се срамува?! Не, не пред него, а пред дъщеря му…

— Тогава, значи, се разбрахме! Край на разговора! — каза той.

— Веднага щом кажеш нещо неприятно на Скарлатови в очите, и те прекъсват разговора! Сакън, да не чуят истината!… И въпреки това, синко, след като знаеш какво мисля за теб, аз съм съгласен да ти дам дъщеря си! А това значи, че уважавам други, далеч по-големи качества във Вашата фамилия! За съжаление, те не са гаранция за щастлив семеен живот!

— Разликата в годините между нас е твърде голяма.

— Не си прав! А тя ще ти роди деца за чудо и приказ! Високи, стройни, хубави и умни.

Скарлатов насмешливо го погледна.

— Ако съдя по Вас, господин Кюлев…

— Пак грешиш! Навремето бях хубав мъж! Жалко, че баща ти го няма да потвърди! А Янка е на осемнайсет години. Скоро ще навърши деветнайсет. Най-силната възраст за една жена!

Неусетно, докато разговаряше, Скарлатов изпи трета чаша коняк. Вдигна бутилката. Беше празна. Извади от шкафа нова.

— Видя ли, че сте пияници! — каза Кюлев.

Скарлатов се ухили. Изпитваше приятно замайване от алкохола. Беше му весело да разговаря по бъдещия проект за женитбата си. Не виждаше вече в предложението му нищо извън рамките на приличието. Някаква особена възбуда го обхвана. Сякаш пред него стоеше Яна — издължена, със стиснати устни, чист момински профил, гарвановочерни коси и дълбоко сини, почти виолетови очи, които съсредоточено го гледаха… Какви ли страсти се криеха в нея?… В едно осемнайсетгодишно момиче има толкова непознати дебри!… Макар и замаян, той не можеше да не оцени блестящото предложение. Златният трезор на Банката щеше да нарасне, което означаваше да бъде недосегаема за каквито и да е удари. Щеше да излезе от тази битка пълен и безспорен победител! Всички клиенти щяха да възвърнат доверието си. С един замах премахваше колебанията им! Печелеше уважение и преклонение от хора като Неделев, завист и страх от такива като Карасулиев. Ето какво му носеше златото на Кюлев! И все пак каза:

— А не допускате ли, господин Кюлев, че може би имам съвсем други планове? Може би имам своя концепция върху брака? В края на краищата, това е мой личен въпрос!

— Ако беше така, нямаше да хаймануваш по бардаците!

— А как практически смятате да осъществите този брак? Липсва втората половина от уравнението — Вашата дъщеря!

— Ох, колко книжно, колко умно знаете да говорите вие, Скарлатовци, и да мътите главите на всички!… Казах ти, че тя ще се съгласи!

— Напротив, останах с убеждението, че тепърва ще говорите с нея!

— Ще отидеш лично ти! Аз няма дума да й кажа! Не съм се прибирал няколко дни вкъщи. Тази вечер ще остана тука! Тука ще чакам утре, макар предварително да знам резултата! Разбрахме се като мъже, нали?

Скарлатов се ухили. Беше доста пиян и му протегна ръка.

— Не, синко. Ще се целунем! Аз нямах мъжко чедо. Сега ще ми бъдеш ти!

След като се целунаха, Борис взе да се смее като луд.

— Какво ти стана, чедо?

— Отлично споразумение между двама разбойника, или „Сузана и старците“^[1]! — каза Скарлатов.

Кюлев не разбра. Надигна се от мястото си.

— Постелете ми някъде да легна! Нямам вече сили, стар съм… — изохка той.