Свобода Бъчварова
Изборът (29)

Глава единадесета

Скарлатов трябваше да действа, да намери контакт с Фердинанд. Той не можеше да използва генерал Стоев. Беше сигурен, че ако сам пряко се обърне към Фердинанд, последният ще го унижи публично, за да си създаде ореол на неподкупност. Кампанията по аферата Де Клозиер в пресата се беше развихрила. Засега на топа на устата бяха Генадиев, политиците и Карасулиев. Името на Скарлатов не се споменаваше, но достатъчно бе, че всички правителствени журналисти изтъкваха значението на Търговската банка в аферата. Оставаше княз Борис — единственото лице от Двореца, с когото можеше да разговаря и който би предал на баща си това, което Скарлатов иска да му съобщи. Изчака вечерта да се върне Спас и му даде една бележка до Княза. Още на другия ден Престолонаследникът любезно покани Скарлатов в Двореца „Враня“. Срещата беше определена късно вечерта. А това означаваше, че Фердинанд е уведомен и е дал своето разрешение. Можеше да се тълкува по два начина. Или искаше да разбере замисъла на Скарлатов и каква опасност се крие за него лично, или от любопитство. Защото той беше любопитен като катеричките. Но най-вероятно и двете. Вечерта Спас го заведе с военната кола. Княз Борис го посрещна в своя апартамент, който познаваше отпреди години. Обстановката бе сравнително скромна. Както винаги, Князът бе учтив и внимателен. Той дълго държа ръката на Борис.

— Колко хубаво, че дойдохте, господин Скарлатов!… Отдавна исках да Ви видя и благодаря за чудесното пътешествие, което направих, и което дължа само на Вас!

— Не си струва да говорим за такава дреболия.

Князът бе облечен във военна, бойна униформа, която добре стоеше на тънкото му тяло. Косите му бяха още повече оредели, но сините му очи гледаха все така младежки и весело.

— Започна война, господин Скарлатов, и моите задължения се увеличиха неимоверно. Трябва да помагам на Царя, както правим всички… Дано Бог помага на България!… Седнете, господин Скарлатов. Ще пиете ли нещо?

— Един коняк.

Князът отвори бюфета и наля чаша коняк на Скарлатов, а на себе си — ракия. Той бързо изпи своята. Скарлатов помисли, че Князът обича алкохола и съвсем не е трезвеник.

— Може би имате проблеми, господин Скарлатов? Мога ли да помогна с нещо? Аз никога не забравям хората, на които съм задължен.

— Ваше Височество, знаете, че се води кампания в печата срещу Търговската банка и лично срещу мене.

— Да, господин Скарлатов. Уведомен съм. Но не в подробности. Може би е клевета.

— Всяка лъжа, както знаете, се създава от полуистината.

— А как бихте могли да опровергаете полуистината?

— Никак. Или трябва да ми вярвате, или не.

— Вярвам, че Вие не сте искали да причините вреда на България. Но ако несъзнателно сте го сторили?

— Не съм от хората, които действат, без да мислят.

— Така е, господин Скарлатов. Мнението на всички за Вас е, че сте извънредно умен. А може би са Ви подвели? Човек може да е умен и едновременно с това наивен. Нали така, господин Скарлатов? Вярвам, че и Царят би се съгласил с мен…

Борис бързо разсъждаваше. От няколкото реплики му стана ясно, че между баща и син са се развили неприятни диалози. Синът явно е на негова страна. Сега той на два пъти му суфлира формулата, по която да се измъкне. Първо, че не е предвиждал последствията от акцията и второ, че е жертва на хитри и безскрупулни хора. Следователно Фердинанд не беше склонен да го пъхне в затвора. Но не това беше играта на Скарлатов. Той каза:

— Един мъж трябва да отговаря за делата си! Аз не съм жертва на чужди инсинуации.

— О, не бързайте, господин Скарлатов. Кавалерството не винаги е най-добрия начин. Ако Вие честно излезете пред народа и обясните как сте бил подведен…

— Какво имате предвид?

— Една малка статия в печата ще бъде достатъчна, разбира се, без да се самооплювате.

— Това е мнение на министър-председателя господин Радославов ли?

— Не. Това е мнението на Двореца. На Царя.

— А ако не го направя?

— Министър-председателят господин Радославов е безкомпромисен. И колкото и да ми е мъчно да Ви съобщя, той има лошо мнение за Вас. Смята, че трябва да бъдете принесен в жертва. Но това не бива да Ви смущава. Ние също имаме своето мнение и от главата Ви косъм няма да падне! Е, господин Скарлатов?

— За да приключим, трябва да Ви кажа, че не смятам да напиша нито ред в пресата в горния смисъл.

— Тогава, господин Скарлатов?

— Ще се изправя пред закона, защото съм уверен в правотата си.

— Война е, господин Скарлатов.

— A la guerre, comme a la guerre^[1].

— Бихте ли ми обяснили тогава целта на Вашето посещение?

— Тя няма нищо общо с мен. Касае се за господин Карасулиев и съдружника му господин Фархи.

Князът изненадан го погледна. Борис продължи:

— Те са невинни. И ако понесат наказание, аз, който оглавявах финансово сделката, ще бъде крайно несправедливо да остана на свобода. Хората ще се разочароват от правосъдието.

— И какво предлагате?

— Да бъдат освободени господин Карасулиев и господин Фархи. Още повече, че Командитното дружество е било винаги в услуга на монархията. Моля, да не забравяте този факт. Двореца донякъде е задължен.

Князът дълго време мълча. Явно този обрат на разговора не бе премислен от баща и син. Той нямаше инструкции за създалата се ситуация. Общо, в Двореца смятаха, че Скарлатов ще моли за себе си. Освен това, банкерът съвсем ясно спомена за известни задължения. Преведено на нормален език, значеше само едно. Командитното дружество притежава изобличителен материал лично срещу Фердинанд и последният е финансово обвързан от Карасулиев.

— Ако това стане, Вие лично ще изпаднете в лошо положение, господин Скарлатов, тъй като случая ще премине в ръцете на правителството и военните. Тогава няма да можем да Ви помогнем.

— Напротив, ако въпросът се реши така, ще Ви бъда много благодарен.

— Не съм уверен в разумността на желанието Ви.

На другия ден Йосиф Карасулиев и Фархи бяха освободени. Князът беше акуратен и изпълняваше стриктно поетите задължения. Беше човек на думата. Но в края на краищата, какво им струваше това?! Та самият Скарлатов ги улесняваше! Дворецът се яви пред хората в ореола на неподкупен и справедлив. Още същия ден във вечерния вестник излезе нова остра статия срещу участниците в аферата Де Клозиер. Сега за пръв път се споменаваше Търговската банка като център на заговора, както и името на Борис Скарлатов. Беше безцеремонна статия, с груб език и завършваше с въпроса — защо банкерът е още на свобода. Борис беше спокоен. Всичко се развиваше, както го бе очаквал. Йосиф му се обади по телефона. Благодареше му за всичко. Извини се, че не дошъл. Имал много голяма тревога с Анастасия. Тя родила преждевременно момиче. Минало добре, но все пак съществувала опасност. Скарлатов го поздрави.

— Борисе, имам голяма молба… — каза Йосиф.

— Едва ли ще мога да я изпълня. Чакам всеки момент да ме приберат.

— Ще ми окажеш ли честта, ти и Яна да станете кръстници на момиченцето ни?

— Ако съм на свобода.

— Каквото и да стане, ще чакам. Друг кръстник не искаме! Моля те не само аз, но и Анастасия.

— Тогава всичко е наред.

— Борисе, ние ви обичаме и мислите ни са с вас. Повярвай ми, много се тревожа за теб.

— Напразно.

— Аз съм благодарен човек и един ден ще се реванширам.

— Ти си търговец, Йосифе, а добрия търговец никога за нищо не благодари никому.

Скарлатов се разхождаше в библиотеката и все поглеждаше часовника. Яна я нямаше. Чакаше я с нетърпение. Искаше да бъде с нея. Знаеше колко ще му липсва съвсем скоро. Тя не влезе, а просто връхлетя върху него. Плачеше, прегръщаше го и го целуваше като обезумяла.

— Какво ти става?

— Мислех, че вече няма да те видя.

— Още не съм арестуван.

— О, Борисе! Ще ми простиш ли за лошите мисли, които напоследък имах…

— Я кажи, откъде е тази промяна?

— Бях у Матови. Много са загрижени за теб. Смятат, че ще те вкарат в затвора. Чели са статията.

— По-добре е да помислят за себе си.

— Миша ми обясни всичко. Гордея се с теб. Колко съм била глупава!… С нищо не ти помагах, а през цялото време си водил една справедлива борба!…

— Хора като Михаил и Ирина са толкова чисти и почтени, че не могат да си представят една направо разбойническа акция!… За да бъда честен, ще ти кажа, че съм се ръководел от печалбата и от нищо повече!

— Не ти вярвам. Моля те, не бъди лош…

— Не съм. В твое лице виждам ясно, че заблудата, която посях, е успяла, щом и ти ми вярваш!

— Не само ти вярвам, аз не те заслужавам!…

— Я не говори глупости! И разкажи по-добре какво е положението с Матов.

— Той е почти щастлив. Прави си планове за затвора. Радва се, че ще бъдете и тримата приятели заедно. Само че е болен. Много е отслабнал и храчи кръв. Мислиш ли, че ще издържи в затвора?

— Едва ли. Трябва да направя нещо, а няма време.

— Моля те, направи! Само ти можеш да помогнеш!

— Ще се опитам. А сега иди и си легни. Остави ме сам.

— Няма да спя, ще те чакам…

— Както искаш.

След полунощ се срещна с Туше Динев в Банката. Той се заинтересува как са били освободени Карасулиев и Фархи.

— Височайшо нареждане, което не подлежи на обсъждане — отвърна Динев.

На другата сутрин той нарочно отиде в „Юнион клуб“. Когато влезе, направи му впечатление, че всички млъкнаха. Хора, които довчера блюдолизничеха, не го поздравяваха и се правеха, че не го виждат. Той не се учуди. На една маса с двама немски кореспонденти седеше журналистът Ризов. Беше облечен в офицерска униформа. За разлика от останалите, той сърдечно поздрави Скарлатов. Борис седна на масата, където беше търговецът Христов. Както винаги, последният беше елегантен и доволен от живота.

— Проклета война, господин Скарлатов, но благодарение на Вас, някак си всичко приемам по-леко.

— Вие сте щастлив човек, господин Христов.

— За пръв път в живота си съм свободен, не правя търговия, а имам пари! Наслаждавам се, доколкото е възможно. Липсват ми само пътуванията в чужбина.

— И това ще стане един ден…

— Само че светът няма да бъде тоя, който познаваме. Все пак, за нищо не съжалявам. Аз наистина живях в добри времена, които няма никога да се върнат!…

Двамата немци и Ризов станаха от своята маса и тръгнаха към изхода. Но журналистът изведнъж се върна и отиде при Скарлатов.

— Борисе, имам нещо да ти кажа…

Той разбра и стана от масата. Отидоха настрани, където никой не можеше да ги чуе.

— Нещо неприятно?

— Предполагам това, което се отнася до теб, го знаеш. Но става дума за Матов.

— В какъв смисъл?

— В никоя държава няма да търпят неговите противонародни прояви.

— Можеш ли да се изразяваш по човешки, или шпиономанията и тебе е заразила!

— Разпуснал се е неимоверно. Говори открито по кръчми и кафенета. Цензурата непрекъснато се занимава с литературните му драсканици.

— Нали все пак трябва да се занимава с някого!…

— Престани, Скарлатов! Искам само да ти кажа, като стари приятели, че Матов е под удар и няма повече да го търпят. Ще го смажат. Разбери ме правилно. Казвам ти всичко това, защото някога живяхме в незабравима Швейцария, макар и да не сме били на едни позиции… Човек не може да заличи спомените си. Ще ми бъде мъчно, ако се случи нещо с Матов…

Сбогуваха се студено. Но думите му останаха в съзнанието на Борис. Ризов се движеше във висшите сфери на политиката. Беше осведомен човек. Това не бе заплаха, а предупреждение. Защото той добре знаеше, че убежденията на Матов са неизменни и е човек, който от нищо на тоя свят не се страхува. Единственото правилно тълкувание на постъпката на Ризов бе, че той наистина го върши от стари, приятелски чувства. Следователно, Матов бе в опасност. Именно този случай извади Борис от апатията, в която бе изпаднал напоследък. Вечерта той отново премисли всичко. Зачака с нетърпение Туше Динев, който идваше късно, за да не бъде забелязан от никого. Когато дойде, Борис без всякакъв увод веднага го попита:

— Какво е положението с Матов?

— Ще бъде арестуван.

— Кога?

— В най-скоро време.

— Можеш ли да забавиш ареста?

— Досега това правя, но вече е невъзможно. Шефе, загрижен съм, идва твоя ред. Защо не се махнете от България?

— Нямам такова намерение. Става дума за Матов. Можеш ли да извадиш паспорт и уредиш всички формалности?

— Трябват ми поне два дни и едно медицинско от лекаря за състоянието му.

— Подробностите не ме интересуват. Целта е Швейцария.

— Много е трудно.

— Динев, не знам какви изпитни въпроси са ти задавали, за да получиш блестяща диплома от Парижката полицейска школа, но моето нареждане е следното: безпрепятствено бягство на Матов!

— Разбрах. Предупредете Матов още утре да извади официално медицинско свидетелство с цел — лечение в Швейцария. Ако жена му го придружи, ще стане по-лесно.

— Остави това на мен!

Сутринта Борис тръгна пеша за Матови. София бе пуста. Дюкяните затворени, със заковани врати и бележки: „Стопанинът е на фронта“. Влезе в двора на Матови и почука на вратата. Отвори му Ирина. Косите й бяха побелели, но лицето и погледът й оставаха все така приветливи и добри, както ги помнеше.

— О, Борисе, толкова се радвам!…

— Влизай, влизай!… — чу той гласа на Матов от стаята. — Гледам те още от двора и не мога да повярвам!

Скарлатов влезе в малката стая с маса и етажерки, натежали от книги, натрупани и по пода. На стената беше същата фотография на Толстой с автограф: „На милия Миша — с любов“. Изглежда пишещата машина „Ремингтон“ беше на особена почит. Стоеше на отделна масичка и бе покрита със салфетка. На масата вреше самовар, но Матов му наля ракия. Закашля се и се извърна с гръб към Борис, за да плюе в носната си кърпа. Времето бе скъпо и Скарлатов пристъпи направо към въпроса.

— Ще те арестуват — каза той.

— Голяма работа! Сега всички свястни хора на тая пикана държава ще се съберем на спокойствие в затвора…

— Какво пишеш сега?

— Ново възвание. До последния момент ще им преча.

— Какво възвание?

— Ромен Ролан е създал в Швейцария група от интелектуалци за борба срещу войната. Ето писмото му до мен. Чудя се как успяха да ми го предадат.

— Не би ли искал да бъдеш сега в Швейцария?

Матов мъчително се закашля. Ирина му подаде друга, голяма кърпа. Той наново се обърна с гръб и захрачи в кърпата. Ирина се разплака.

— Борисе, той умира. Трябва да се лекува!…

— Ирина, в края на краищата всички ще умрем… — каза Матов.

— Това, което казваш за Ромен Ролан, е много важно и на всяка цена трябва да идеш в Швейцария!

— Моля те, не говори глупости!

— Аз ще заплатя пътя и ще ти осигуря едно скромно съществувание, както и на Ирина, докато трае тая касапница. Знаеш, че рано или късно тя ще спре. Правя го за себе си, като мой принос срещу войната. Ти още има какво да кажеш на хората, нали?

Матов мълчеше.

— Ирина, аз ще се погрижа за паспортите. Но ми трябва медицинско от лекуващия лекар. Ще можете ли още днес да свършите тази работа?

Ирина кимна с глава.

— Но защо толкова бързо! — каза Матов.

— Защото има сериозна опасност да умреш в затвора…

 

 

Наближаваше полунощ.

На площада пред зданието на гарата със запалени светлини стоеше военната кола. Спас бе на кормилото. До него напрегнат седеше Туше Динев, а отзад — Скарлатов, Ирина и Матов. Локомотивът изсвири. Бавно композицията навлезе в коловоза и спря пред гарата. Войници с каски обградиха перона, заедно с униформени полицаи и цивилни агенти. Имаше и няколко от германската военна полиция, нахлузили типичните островърхи каски.

— Време е… — каза Туше Динев.

Той слезе от колата и се скри в сградата на гарата. Малко след това се върна.

— Моля, по-бързо!…

Всички слязоха. Спас взе куфарите. Напред тръгна Туше Динев. Цивилен агент с кръгла черна шапка ги чакаше на входа. Той ги поведе към перона. Скарлатов вървеше най-отзад. Минаха край двама полицаи, които отдадоха чест на Динев. Може би всичко щеше да мине спокойно?… Те пресякоха кордона, а Борис остана на перона. Чу се груб глас.

— Ей, вие къде!

Край Борис изтича един офицер. Гарата бе полутъмна, понеже нямаше осветление и той не можа да види лицето му. Туше Динев, който водеше групата, спря и каза на офицера.

— Семейството пътува за чужбина.

— За къде?

— За Швейцария. Проверени са. Всичко е наред.

— Тебе не питам! — каза грубо офицерът. — Военна полиция! Моля, вашите паспорти!

Офицерът светна с фенерче в лицето на Матов, а после на Ирина. Войници ги обградиха.

— Но, господин капитан, влакът ще тръгне… — каза Динев.

— А ти кой си, бе?!

Той подаде полицейската си карта, но офицерът не я погледна. С фенерче прелистваше паспортите.

— Последвайте ме! — каза той на Матов.

Той спокойно попита:

— А може ли да ми обясните за какво ме задържате?

— Като подозрително лице. Това достатъчно ли Ви е!

В този момент Скарлатов премина кордона. Никой не го спря. Имаше нещо познато и в гласа, и във фигурата на капитана, въпреки че беше с каска, нахлупена над очите. Когато той вдигна глава, Борис позна в него поручик Найденов, но вече с капитански пагони.

— Извинете, капитан Найденов…

— Господин Скарлатов! — възкликна учуден капитанът.

— Тези хора са с мен и аз ги водя!

— Ваши близки ли са?

— Ще Ви обясня, но не тук. Къде можем да поговорим насаме?

Отправиха се към караулното помещение, разположено в гарата. Бяха сами.

— Капитане, Вие трябва да пуснете тези хора да заминат.

— Но това е престъпника Матов?

— С много лека ръка слагате епитети на хора, без да ги познавате!

— Ще имаме време да изясним.

— Аз държа този човек и жена му да тръгнат сега!

— Господин Скарлатов, аз изпълнявам своя дълг. Трябва да се съобразявате с обстановката!

— Ще последвам съвета Ви, но повярвайте ми, капитане, че ще Ви стане горещо…

Капитанът изведнъж млъкна, махна ръката си от кобура и смутено каза:

— Но… господин Скарлатов…

— Първо! Лично Вие ще настаните господин Матов и съпругата му в спалния вагон с подходящата офицерска учтивост, като се извините за инцидента! Това ще направите публично пред целия кордон, за да не остане у никого съмнение! Ще дадете инструкции на охраната, с която влакът ще тръгне.

— Не се безпокойте, влакът няма да замине без мое разрешение.

— Още по-добре! И запомнете, този човек на всяка цена трябва да стигне до Швейцария!

— Ще ме почакате ли тук, господин Скарлатов?

— Не. Ще поговорим по случая, след като получа известие от Швейцария, че всичко е минало благополучно.

По-късно Борис, придружен от Динев, пресече пустия площад. Спряха пред колата и запалиха цигари.

— Шефе, щяхме да се провалим замалко…

— Губиш присъствие на духа, Динев, а това не е добре за един полицай от твоя ранг.

— Признавам, че без Вас нищо нямаше да направя.

— Довиждане, Динев. От тоя момент нататък прекъсваме всякакъв контакт.

— Докога?

— Вероятно до края на войната…

Скарлатов се качи в автомобила и потеглиха. Динев остана в мрака на безлюдния площад, загледан в посоката, където изчезна колата…

Седмица по-късно Борис получи очакваната телеграма от барон Щерн чрез Швейцарското посолство. Матови бяха в безопасност.

Наближаваше развръзката. Скарлатов бе готов, но противниците се бавеха. С Яна стана особено внимателен. Тя не знаеше какво я очаква, а и той не й обясни. Сега всеки ден му се струваше подарен от съдбата. Някаква особена радост го беше обхванала. Стана по-дружелюбен. Застояваше се у дома по цял ден. И без това Банката бе спряла всякаква дейност. Домашните му почувстваха промяната. Сякаш къщата отново се връщаше към трайните традиции, оставени от стария банкер.

 

 

Борис Скарлатов бе арестуван една зимна утрин, когато снегът бе покрил унилата столица. Туше Динев не беше сред тайните агенти. Яна има време да му приготви топли дрехи. Той се сбогува с домашните и целуна Яна. Тя се вълнуваше, но не заплака пред полицаите. Когато го поведоха по широката, мраморна стълба, той се обърна, за да я погледне. Бе застанала горе, на площадката. Едно упорито, кюлевско инатливо изражение се бе появило на лицето й. В него имаше и омраза към полицаите, и любов към този странен и неразбираем неин мъж, който с всяка своя постъпка я объркваше и я караше да го обича все повече, да бъде горда, че му е жена. Скарлатов се успокои напълно. Тя щеше да го чака, ако се наложи, колкото и време да минеше. Все пак сърцето му се сви от мъка за нея.

Щеше да му липсва.