Свобода Бъчварова
Изборът (16)

Глава шестнадесета

Той не отиде в Банката, а се качи направо у дома. В трапезарията седеше Кюлев, който стана на крака.

— Всичко е наред! — каза Скарлатов.

— Аллах керим! — въздъхна Кюлев.

— Значи се съмнявахте?

— Никога не знаеш какво тя ще направи!…

— Напразно сте се вълнували.

— Много сте надигнати вие, Скарлатовци. Имате самомнение, че никой нищо не може да ви откаже! Тайно исках много да ти смачка фасона!…

— Но не го смачка, по-скоро съвсем малко…

— Така си и знаех! — самодоволно каза Кюлев.

Той сърдечно прегърна и целуна Борис.

— Е, разказвай, зетко! Не изпускай нищо.

— Съжалявам, но няма да задоволя любопитството Ви! Можете да питате Яна.

— Яна ли?! Тя нищо няма да ми каже! Но както и да е… Радостен съм!

— Останах с впечатление от миналия разговор, че оплаквате горкото си дете…

— И това е вярно, както е вярно, че се радвам, защото Скарлатови са голямо нещо! Гордял съм се, че старият разбойник баща ти ми беше приятел! А ти по нищо не се отличаваш от него! Липсва ти само малко каяфет…

Скарлатов извади от бюфета бутилка арманяк. Избърса с бялата кърпа кристалните чаши и наля. Двамата се чукнаха и седнаха край масата.

— Използвам случая, докато сме насаме, за да уредим някои бъдещи взаимоотношения…

— Няма да ви преча в нищо! Аз ще остана в старата си къща.

Скарлатов бе доволен от решението на Кюлев.

— А кой ще се грижи за Вас?

— Сестра ми. Тя е вдовица и е на село. Децата й пораснаха. Тя ще ми води домакинството.

— Отлично.

— И все пак ще идвам от време на време да виждам детето си. Ще гледам да е по време, като те няма вкъщи.

— Е, чак дотам!…

— Не сте добри хора вие. А може би е виновна Банката… Преди нея баща ти беше истински приятел, весел, майтапчия, готов на всякакви золуми! А сетне… какво стана?… Да не ти говоря!…

— Господин Кюлев, кажете на дъщеря Ви, че булчинската рокля и всичко, което ще бъде по нея, е моя работа и аз ще избирам бъдещите й тоалети. Съгласете се, че гардероба й не е от най-добрите. Разбира се, разноските поемам аз!

— Я не говори глупости! Това не е твоя работа, а наша. Как Кюлеви ще се покажат пред хората, няма да говоря! Отделил съм достатъчно!

— Нима след като се лишихте от трезора, Ви остана нещо?

Отведнъж лицето на стареца стана напрегнато. По стар навик, когато го засягаха за личното му богатство, той с животинска подозрителност очакваше удар. Но бързо се успокои.

— Казах ти да не се месиш!

— Съгласен! И накрая най-важното! От само себе си се разбира, че повече няма да проявявате делова активност и ще зарежете стария разбойнически занаят. Достатъчно сте вилнели по вилаетите на България и е време хората да забравят подвизите Ви. Не искам Вашето име да се свързва с моето при някой Ваш золум!

Лицето на Кюлев стана нещастно, такова каквото Скарлатов никога не бе го виждал. Той изпъшка по старчески и каза:

— Очаквах, че това ще искаш… Но ако не работя, аз ще умра?

— Работете ей така, без лична полза!

— Без полза?! Има ли на тоя свят работа без полза? Кажи ми, понеже аз такава не знам!

— Има, откато свят светува, и се казва обич към ближния!

— А кой е моя ближен?

— Там е въпроса! — отвърна Борис. — Знаете ли, че един фарисей попитал по същия начин Христос. Излишно е било да му се обяснява…

— Аз обичам Яна!

— Правете разлика! Яна Ви е дете, а не ближен.

— Е, добре… Няма да работя! И все пак помисли! Ти ме убиваш…

— Вие ще получавате достатъчно, за да живеете един смислен живот. Смея да твърдя, че ще Ви осигуря далеч по-висок стандарт!

— От тебе нищо не ми трябва! Аз не съм изкуфял! Запазил съм достатъчно, та да не завися от никой, особено от Скарлатови! Горчив е хляба от ръцете им, не го искам!…

— Още по-добре! Време е да слезна в Банката. Спас ще Ви откара с автомобила.

— Дръж си колата! Ходил съм пеша и ще ходя до края на живота си! А той ще е дълъг, твърде дълъг, зетко…

Късно следобед, в края на работното време, когато навън бе вече мръкнало, Скарлатов има едно странно посещение. В кабинета влезе мъж с голобрадо момчешко лице. Беше строен, стегнат и елегантно облечен. Познаваше го отнякъде, но откъде?… Мъжът явно не бе просител, тъй като го гледаше смело и не прояви никакво смущение.

— С кого имам честта да говоря?

— Не ме ли познахте, капитан Скарлатов?

Той се вгледа в голобрадото му лице и отведнъж се сети: та това бе юнкерът доброволец, тежко ранен, с когото лежаха заедно в полевата болница край Свети Врач. Момчето получи орден за храброст и чин подпоручик.

— Подпоручик Найденов?!

Борис се зарадва. Стана зад бюрото и му подаде ръка. Младият мъж остана сериозен и се мъчеше да запази достойнство. Скарлатов се усмихна.

— Седнете… С какво мога да Ви услужа?

— Капитан Скарлатов. Изпратен съм с важна мисия при Вас.

— Все пак между фронтови другари не е приета такава официалност… Освен това и двамата сме вече цивилни.

— Аз съм офицер от действащата армия, поручик.

— Радвам се за Вас. Но защо тогава идвате цивилен? В първия момент помислих, че искате да постъпите на работа и с удоволствие щях да Ви помогна. Бившите офицери са добри администратори.

— Аз наистина идвам по работа.

Борис седна, а Найденов остана прав.

— Слушам ви, поручик.

— Каним Ви на съвещание.

— От чие име говорите?

— От името на офицери-патриоти, участници в Балканската война.

— Познавам ли някои от тях?

— Може би по име. Но те имат високо мнение за Вас и държат да участвате в съвещанието.

— Оставам с впечатление, че големите началници и Двореца не са уведомени.

— Съвсем вярно! Както не са уведомени разни плазмодии и аферисти, подобни на генерал Стоев — Ваш приятел!

— Аз имам делови отношения с много хора. И твърде малко приятели. Надявам се, че правите разлика.

— Да, правим я. Ние сме група офицери от кариерата. Всички с военно образование и, за да бъда точен — най-висшият е по чин полковник. Останалите са юнкери, подпоручици, поручици и капитани.

— А ако откажа?

Поручикът се обърка. Той не бе предвидял такъв изход.

— Но това е невъзможно!

— Защо пък не? Аз съм банкер! Лоялен гражданин на тази страна, а не затворник!

— Господин Скарлатов, ние отдавна търсим човек като Вас. И когато споменаха името Ви, всички единодушно решихме, че сте най-подходящият. Сега какво да предам на другарите си?

Внезапно той седна в коженото кресло. Беше искрено разстроен. Борис не бе изненадан. След злощастния край на тази война самият той бе мислил, че има някаква дълбока грешка не само в политиката, но и в армията. Затова не се учуди, че и други са разсъждавали по тези въпроси. Досега единствената му редовна връзка с армията бе Стоев и от време на време — неколцина бойни другари от фронта. Реши, че за него и за работата му няма да е безинтересно да чуе неофициални мнения и осъществи връзка с младото офицерство. Той разбираше, че не всяко действие дава непосредствен, реален резултат. Беше достатъчно навлязъл в дейността на Банката, за да съобрази по интуиция, че такива, на пръв поглед случайни връзки, могат да имат големи последствия в бъдеще, как и по какъв начин той не знаеше, но инстинктивно чувстваше, че не бива да откаже. Разбира се, щеше да запази своята независимост и нямаше да се обвързва с нищо, за да може при наложителен случай да се измъкне чист от играта.

— Ще дойда. Кога е съвещанието?

— След полунощ. Ще Ви заведа лично.

Гъста мъгла бе паднала над София. Фенерите едва блестяха. Поручик Найденов и Скарлатов слязоха от файтона и застанаха пред една малка вратичка на задната стена на Военното училище. Младият мъж каза паролата и часовоят юнкер на поста го пусна. Заобиколиха едно дълго здание. Чуваше се пръхтенето на коне. Миришеше на тор и сено. Вероятно бяха конюшните. Пресякоха плаца, после минаха край две сгради и влязоха в трета. Тя бе едноетажна. Направи му впечатление, че навсякъде имаше сложени многобройни юнкери на пост и всичко бе организирано така, че да се запази тайната. Тръгнаха по един дълъг коридор. Поручикът изчака Скарлатов, който вървеше след него. Отвори вратата и го пропусна в голямо, осветено помещение. Вероятно беше класна стая, или кабинет по картография или топография, тъй като по стените висяха множество карти, а също и таблици с топографски знаци. По-голямата част бе заета от чинове. Пред черната дъска имаше катедра. До нея бе закачена огромна карта на Балканския полуостров. Когато Скарлатов влезе, всички станаха на крака. Бяха малко на брой, повечето младши чинове, заели места зад банките, всички гологлави. До катедрата стоеше изпънат като струна единственият по-възрастен военен с чин полковник.

Найденов затвори вратата.

— Свободно, господа офицери! — каза полковникът и всички насядаха. До катедрата остана прав само той.

— Капитан Скарлатов, аз съм полковник Иван Луков. Началник съм на Военното училище. Останалите заемат командни длъжности в действащата армия. Вие сте единственото цивилно лице, което сме поканили, но не Ви считаме за чужд, тъй като сте запасен офицер и кавалер на ордена за храброст…

— Поласкан съм.

— Моля, седнете…

Скарлатов се настани на единствения стол пред чиновете. Бе очаквал нещо подобно и все пак му трябваше време, за да осмисли всичко. Ясно бе, че се касаеше за дълбоко конспиративно съвещание. Събраните тук бяха заложили главите си. Тези хора не се събираха за пръв път. Бяха най-образованите офицери във войската, нейните бъдещи командири, започнали вече да заемат ключовите места. Не се съмняваше, че именно тия хора изразяват недоволството, което цареше в армията от фаталната политика на Фердинанд, довела една блестяща военна победа до пълно политическо поражение. А това, че се събираха именно тук, бе още едно указание, че се касаеше за конспирация. Защото Военното училище е било и ще бъде мястото, където се планират, организират и ръководят заговорите, превратите, детронациите и всички брутални промени в България. Единствената реална сила в страната бе армията! Само тя бе в състояние да се противопостави и намеси, за да се промени съществуващият ред. Фердинанд добре отчиташе значението на Военното училище. Той водеше по отношение на него специална тактика. Ласкаеше юнкерите с подаръци, с награди и свръхсрочни производства в чинове. Имаше многобройни шпиони. Сменяше началниците на училището по-често, отколкото кожените си ръкавици. Дълги години го ръководеха най-корумпираните, най-верноподаните офицери, без всякакъв морален престиж, но това не го смущаваше, тъй като единственото правило бяха не способностите, не смелостта и патриотизмът, а личната вярност към царската му особа. И тия протежета, безцеремонно толерирани от него, ненаказуеми, въпреки личната развала, бяха неговата опора. Защото само хора с грехове и без морални принципи са най-удобните за всяко самовластие. И все пак, Военното училище не беше негово! Възрожденските традиции на родолюбие, младостта, способностите не можеха напълно да бъдат унищожени. Те се проявяваха по един или друг начин и той бе принуден да се примирява. Тук се зародиха и социалистически идеи. Тук започнаха своята дейност революционери от ранга на Гоце Делчев и Даме Груев. И колкото терорът и покварата вилнееха, толкова честната, патриотична част от юнкерите и преподавателите се спояваше като ударна група, която добре отчиташе риска. Взела поука от миналото, тя съзаклятничеше така, че царят да не може да стигне до ядрото на заговора. Водеше се битка на смърт, в която залогът бе един-единствен — живот! Да, той не можа да превърне Военното училище в преторианска^[1] гвардия. А след поражението, след като на всички стана ясна неговата некадърност в голямата политика и в самата война, опозицията сред офицерството се усили неимоверно. По недоглеждане или външен натиск той бе допуснал за началник на Военното училище полковник Иван Луков. Така че се събраха благоприятни фактори, каквито от дълги години липсваха.

— Господин Скарлатов, за да не бъдете в неведение, искам да Ви съобщя, че това са ръководителите на новата офицерска организация, образувана преди известно време. Нарекохме я Военна лига^[2]. Сега Вие вече знаете повече, отколкото трябва!…

Думите на полковника бяха съвсем ясни. В тях се криеше и заплахата, че след като знае за тайната им организация, едва ли събраните офицери ще се спрат пред каквото и да е действие, включително и убийство, ако някой би ги издал. Винаги пред опасност, Борис събираше всичките си сили и умът му работеше великолепно.

— Сигурен ли сте, че Фердинанд вече няма сведения за Вашата организация?…

— Да.

— На Ваше място не бих бил толкова уверен.

— Всяко голямо начинание крие риск.

— Защо не се опитахте да дадете по-широка основа на вашия съюз? Извън него остава една много важна сила — запасните офицери и подофицери, а също и ветераните от войната. Те не са за пренебрегване!

— На този етап е невъзможно! Колкото е по-масова една организация, толкова е по-уязвима. А Фердинанд се противопоставя на всеки съюз сред военните чинове. Той разлага офицерите. Подклажда завист и недоверие. Интригите и доносите са негово любимо средство. Армията се превърна в стадо, водено от негодници!

— А как тогава ще обедините офицерството?

— За да се нанесе удар, не е нужна масовост! Важно е възловите места да се заемат от свястни хора, от истински българи! Смея да Ви уверя, че е направено много, но предстои още.

— Каква е вашата програма?

— Именно затова Ви повикахме, господин Скарлатов. Може би Вие лично, други запасни офицери и цивилни патриоти бихте ни помогнали?

— Вярно е, че сред тях цари дух на критичност и желание за реванш. Това настроение трябва да се използва! Но лично аз не съм никак подходящ!

— Защо, капитан Скарлатов?

— Защото съм банкер! Защото съм депутат! Защото по един или друг начин моята дейност зависи от една спокойна обстановка! И нека бъда напълно откровен — аз целя само едно — икономическото укрепване на България! Защото в тази страна всеки върши това, което не му е работа! Офицерите стават политици, а банкерите военачалници!

— Вие сте против офицерската лига?

— Не, разбира се! Що се касае до личните ми симпатии, те са изцяло на ваша страна!

Събраните мъже зашумяха и започнаха да говорят възбудено помежду си.

— Тихо, господа!… — каза полковникът. — Господин Скарлатов, ние се готвим не за днес, а за утре. Ние добре отчитаме, че армията не може да управлява една страна повече от месец-два. После държавата трябва да поемат цивилни лица!…

— … които трябва да играят по ваша гайда!

Полковникът продължи, сякаш не го бе чул:

— Цивилни лица, за да оглавят едно свястно правителство, единно с народа и армията, върху основата на антимонархизма!

— Господа, не изпадате ли в донкихотовщина! Нека помислим малко!… В момента Фердинанд, като се обляга на старото офицерство и висшите началници, провежда една добре обмислена политика. Вероятно се е споразумял със Савов да стовари на него всичко и той да поеме удара на общественото мнение. В същото време разпалено говори за подлостта на съюзниците, за висшата неправда от Великите сили, а оттук и за реванш! Реванша е неговия боздуган. Това не е малък коз и той ще го разиграе както трябва. Страхувам се, че не отчитате достатъчно този факт.

— Отчитаме го! — каза глухо полковникът.

— Хиляди емигранти от Македония се обединяват във ВМРО. Народът възприема заблудите на Двореца, защото е потърпевш. С право той се смята за онеправдан от Великите сили и бившите съюзници. „Съюзници-разбойници“ я пее, напълно убеден в тия думи! Вие закъсняхте, господа офицери! Момента беше след поражението! Вие дадохте на Фердинанд време да се окопити и загубихте играта. А в света назря и друг, далеч по-мощен конфликт. Отчитате ли това?

— Разбира се! — каза Луков. — Блоковете са вече изградени. Всичко зависи на коя страна ще застане България. Елате, ако обичате, господин Скарлатов…

Борис се изправи. Полковникът застана пред картата на Европа и с показалката я обиколи в няколко кръга.

— Виждате огромната разлика, нали? От една страна, Германия и Австро-Унгария, от другата страна — целия свят!

— Трябва да Ви заявя, че съотношението на картата отразява до голяма степен и това във финансите.

— Тогава, господин Скарлатов?

Борис се замисли. Когато заговори, подбираше строго думите си:

— Преживяното от нас не значи още, че е преживяно от другите…

Той млъкна и отново продължи:

— Това, че аз и вие знаем съотношението на силите и можем да предположим на чия страна ще бъде победата, не значи още нищо!… Запомнете, господа, общественото мнение, народа, а оттам и армията, ще застане на страната на тия, които му обещаят да осъществят националните идеали. Народа вече не се надява на себе си, а на външни сили. И ако Германия му обещае това, тогава, господин полковник?

— Ние ще се борим България да застане на страната на печелившите, или поне да стои настрани от конфликта. Няма да допуснем нов разгром!

— Не съм убеден. Не искам да ви обидя, но мнозина от събраните тук при първия зов на тръбата ще тръгнат отново подир Дългоносия идиот, за да ги отведе към пропастта!…

В учебната стая цареше мълчание. Поне ги накарах да мислят, си каза Борис, че морето не е до колене!… Беше охладил техния ентусиазъм. Беше показал силата на ума си. Но бе ли прав? Дали офицери, които умеят да мислят, са най-доброто за една държава? Ето, в това не бе сигурен! Може би всяка идея трябва да е примитивна, ясна, макар и ограничена, и да се изпълнява не от колебаещи се умници!… Реши, че бе отишъл далеч, и добави:

— Все пак Военната лига по замисъл е правилна! Най-малко, като възможна спирачка на безумни монархически решения! Но, както казах, аз съм излишен, макар да съм на ваша страна!

— Значи ли това, че се отказвате да ни сътрудничите?

— Не, разбира се! Винаги съм на разположение, когато се нуждаете от съвет.

— Това не е достатъчно, господин Скарлатов!

Борис стана. Всички погледи бяха насочени към него.

— В качеството си на финансист, на банкер, на депутат, на политик аз ще се мъча да защитавам вашата кауза, защото тя е и моя! Но вашия съюз е чисто офицерски. Цивилни лица ще ви бъдат само пречка!

— А конкретно как бихте помогнали? — попита Луков.

— Като банкер! Връзката с мен ще поддържа поручик Найденов. Аз свърших, господа офицери. Благодаря за вниманието, с което ме изслушахте.

Той за последен път огледа офицерите зад чиновете. Всички правилно бяха разбрали мисълта му, че ще ги финансира, но само при условие на пълна дискретност!

Бяха разочаровани, но не и обезкуражени. Когато останат сами, ще държат речи, докато сами себе си убедят, мислеше си Борис.

Офицерите станаха на крака. Скарлатов се поклони с отсечен жест и излезе. Придружи го поручик Найденов. През целия път не си казаха нито дума. Във файтона Борис имаше време да премисли целия разговор. Беше доволен. Не бе приел никакви ангажименти, ако не се смятат парите. Но нека се сбие на парите! — си каза той. Знаеше как да ги даде, че ръцете му да останат чисти. За това имаше толкова много начини!… А конспирацията бе на високо ниво, така че нямаше за него никаква опасност. Доволен бе, че създаде една сигурна връзка с офицерството. Може би Лигата щеше да играе по-нататък голяма роля за страната?… Освободи военния файтон далеч от Банката. Той потъна в мъглата. Скоро щеше да съмне…

Когато влезе в антрето, направиха му впечатление два кожени куфара до закачалката. В трапезарията светеше. Там го чакаше напълно облечен Туше Динев.

— Кафе, дявол да го вземе! Измръзнах!…

Той хвърли връхната си дреха и седна на масата. Динев му наля пълна чаша гъсто, горещо кафе.

— Дом мой, крепост моя… Не ме питаш откъде идвам?…

— Вероятно от военните.

Скарлатов трепна.

— Какво знаеш, дяволе, я кажи!

— Поручик Найденов е от Ресен. Мой познат. Той ме попита дали ще го приемете. Не поех никакъв ангажимент, но разбрах, че е бил при Вас. За останалото се досетих.

— А знаеш ли нещо за така наречената Военна лига?

— Да, шефе. Но тези дни се занимавах, както Ви е известно, със съвсем друго…

— Тогава искам още утре да разбереш всичко!

— Съжалявам, няма да мога.

— Защо?! — удиви се Борис.

— Тази сутрин тръгвам за Европа. Всичко е готово.

— Не можеш ли да отложиш?

— Мога, разбира се, но няма да е правилно. Момента е най-подходящ. Карасулиев е във Виена и трябва да измъкна трезора, преди да дойде!

Скарлатов кимна с глава.

— Освен това капанът може да щракне и изнасянето на златото да стане невъзможно!…

— Война?

— Всеки случай не ни чака мир…

— Във Военното училище мислят като тебе.

Динев не прояви никакъв интерес. Той се бе настроил за пътуване, погълнат от тежката и трудна задача. След това оставаше в Париж, където му предстояха бъдещите занятия в полицейската школа. Скарлатов разбра.

— Всичко наред ли е?

— Доколкото може да се предвиди…

— Не питам за трафика, а за твоето следване. Ще теглиш по всяко време от Пари Ба толкова, колкото ти е необходимо! Не се лишавай от нищо!

— Ще бъда пестелив.

— Не искам да си пестелив! Нека Париж остави в теб хубави спомени! Приеми го като подарък от Банката! Заслужаваш го напълно, а и нещо повече! Купи си елегантни дрехи, дръж се като джентълмен, а не като беден стипендиант! Поздрави барон Щерн сърдечно от мене и предай писмото ми! Също и доклада до директора Тюретини! Ще чакам с нетърпение телеграмите ти… Кажи на Тюретини, че държа да се срещна с него лично, в удобно за него време и място.

В трапезарията влезе Спас в шофьорската униформа.

— Готов съм!

— Свали багажа сам. Аз идвам…

— Е, Динев, да се сбогуваме. — Скарлатов стана от стола.

— Шефе, почакайте… Има още нещо…

Чак сега Борис забеляза, че Динев е много угнетен.

— Да чуем!

— Снощи не си бях вкъщи…

— Не съм обърнал внимание.

— Бях в моргата на Александровската болница… Бившият секретар Георгиев се е обесил.

Скарлатов онемя. Известието му прозвуча като изстрел. Той не попита нито за подробности, нито за причината. Знаеше я добре. Беше изхвърлил Георгиев и семейството му от дома им, но все пак не бе очаквал, че ще стигне дотам. Постепенно започна да го обхваща гневът, защото като всеки Скарлатов той губеше контрол, когато собствените му грешки го изобличаваха.

— А защо ти, сатана, винаги казваш най-лошото накрая?! И мислиш, че ще ме разстроиш много, нали?! Че ще взема да се тръшкам и плача?! На кучетата — кучешка смърт! Разбра ли!

Динев изглежда бе очаквал реакцията му, но мълчеше упорито. Борис с усилие на волята млъкна също, за да не каже още нещо излишно.

— Довиждане, шефе… Ако е рекъл Бог, ще се видим…

Борис се извърна с гръб към Динев. Той постоя малко, а после тихо излезе, като затвори вратата на трапезарията. След малко се чу шумът на мотора. Имаше още време да слезе и го изпрати, но не го стори. Автомобилът потегли и постепенно бученето заглъхна. Борис Скарлатов се чувстваше зле, защото изпитваше отвращение от себе си.