Свобода Бъчварова
Изборът (19)

Глава първа

Борис отвори очи, когато камбаните на катедралата забиха за сутрешната литургия. Обърна се наляво. Яна бе вече станала. Вратата на обширната спалня към балкона бе отворена. Отворен бе и прозорецът. Свеж въздух нахлуваше отвън. Денят обещаваше да е хубав и топъл, един от тия дни в края на март, така типични за Париж. Той продължи да лежи. Хотелът, собственост на Пари Ба, разположен на Плас дьо ла Репюблик, не бе голям, но модерен и удобен. Даден му бе най-луксозният апартамент. Обстановката отразяваше престижа на Банката. Високите тавани, бароковата мебел, тапицирана с коприна, тежките завеси, дебелите килими, мълчаливата прислуга респектираха. Макар и на неофициално сватбено посещение в Париж, младият банкер Борис Скарлатов бе посрещнат на гара „Сен Лазар“ с подобаваща тежест и етикеция лично от директора Тюретини и неговите сътрудници. Сред тия сдържани, строго облечени мъже, единствено присъствието на Туше Динев го зарадва. Борис не можеше да се оплаче от посрещането, нито от отношението на банката към него. Но чувството му не го лъжеше. Зад трудно проницаемата аристократична френска любезност се криеше нещо, което той не можеше добре да определи. За всеки случай, не беше студенина. Предложиха му една от банковите резиденции извън Париж, но заради Яна той пожела да остане в столицата. Вече трети ден пребиваваха в нея, но освен редовните обаждания по телефона как се чувстват, имат ли някакво желание, биха ли искали да отидат на опера или театър, все още не бяха разговаряли. Това му разваляше цялото удоволствие от престоя. Стана раздразнителен. Подтискаше го луксът на хотела. Подтискаше го френската учтивост. А така добре започна всичко!… С каква радост тръгнаха за Париж! Той помнеше всеки миг от това пътешествие… и кораба по Дунава, и първите покупки за Яна във Виена. И глупавото му и смешно държание в модните къщи, където избираше тоалети за нея. Докато накрая остави всичко в нейни ръце, защото несъмнено имаше вкус. Доволен ли бе от брака си?… Яна бе надхвърлила неговите очаквания и като жена, и като личност. Мълчалива пред хората, тя бе буйно момиче, когато оставаха сами. В последните години той бе изгладнял за жена и се любеха по всяко време. Цялата дива скарлатовска природа в тези първи дни сякаш искаше да смаже младата жена. Нейното тънко издължено тяло, стройните крака, гладката кожа бяха самата жизненост и сила. И в тази мълчалива битка той не можа да изтръгне от нея вик на страст или безумни думи, дори в миговете на най-голяма близост, каквито той сипеше, като стигаше до цинизъм. Тази осемнайсетгодишна девойка, израсла в дълбоката провинция на Европа, каквато бе София, не само се бореше, но пазеше достойнството си при всяко обстоятелство — даже гола, даже задъхваща се в прегръдките на силните му ръце. Защото едновременно бе истинска жена и момиче с характер. Имаше моменти, когато не друг, а той отпадаше и физически, и психически. След една такава бурна нощ на другия ден той спа чак до вечерта. Докато накрая разбра, че не бива да прави опити да се налага над нея като пол. И той като хилядите български мъже считаше, че една жена, особено собствената, трябва да бъде смазана, да признае половото му превъзходство, а оттам и духовното. Една глупашка идея, залегнала дълбоко в мъжката половина на нацията. Но Яна изискваше уважение към себе си и неотстъпно бранеше своето достойнство. Може би именно тази нейна черта, а не хубостта, младостта и буйността й бяха началото на неговата голяма любов, която растеше с всеки ден, прекаран заедно. Тя никога не му се натрапваше. Напротив! Държеше се сдържано и пред хората. В началото на пътешествието й бе трудно. Немският й език бе сравнително добър, но тя се притесняваше да не сгреши. Тогава се явяваше упоритото кюлевско изражение на лицето й, така трогателно в Янино изпълнение. Той схващаше това и идваше на помощ. В подобен момент нейните очи изразяваха любов и благодарност, които тя без мяра му даряваше, останали сами в луксозните хотелски стаи. Във Франция близостта им се засили още повече, може би защото Яна не знаеше френски. Той с увлечение играеше новата си роля на богат аристократ, който открива света на младо, неопитно момиче. Успял ли бе да я впечатли със своята щедрост? Тук, в Париж, харчеше със скарлатовски замах и удивляваше всички наоколо. Предишния ден в модната къща „Бул“ бе изправил на нокти целия персонал, начело с директора. Радваше ли се тя на подаръците? Да, разбира се! Бе жена в истинския смисъл на тая дума и изпитваше приятно чувство от впечатлението, което прави на околните. Скарлатов започна да се дразни от погледите на мъжете. Понякога имаше желание да набие някого, задето, според него, се заглеждал неприлично. Без да има повод, започна да се прокрадва чувството на ревност. Припомни си вчерашния ден на излизане от „Бул“, когато една от моделиерките му каза, за да го зарадва: „Колко е хубава Вашата дъщеря и какъв изящен вкус има!“ Беше глупаво, но той изпадна в ярост. Яна весело се засмя и закачливото изражение не слезе от лицето й. А после, в хотела, той пусна посред бял ден завесите и за да докаже мъжкото си превъзходство, се люби с нея, докато не му останаха сили. Дали не трябваше да захвърли този бастун? В България той вършеше добра работа и дори понякога пресилено накуцваше, за да изпъкне образът му на герой от войната. В Париж беше друго! Трябваше да изглежда млад! Трябваше да върне нещо от себе си, нещо от студентските години!… Някъде хлопна врата. Пак е в банята, помисли си той. Направо има култ към чистотата!… Като котките… Винаги успяваше да бъде свежа и да ухае приятно. Ставаше преди той да се е събудил и ето, сега… Загърната в копринения пенюар, изкъпана, с чехли на бос крак, тя се появи на вратата на спалнята с порозовяло лице.

— Ела при мен.

— Всеки момент ще донесат закуската…

— Ела, ти казвам!

Тя разбра и се усмихна. Остави пенюара да се свлече в краката й…

По-късно на малката кръгла маса в хола закусваха той, Яна и Туше Динев. Борис изпи цяла кана кафе, но замайването на главата не се махаше. Туше Динев, спретнат и чист, с бодро усмихнато лице бе техният неизменен приятел и придружител в Париж. Имаше много повече търпение от Борис и водеше Яна навсякъде, където пожелаеше. От ранна утрин до късна вечер той бе на техните услуги, без да се натрапва, винаги доброжелателен и учтив.

— Днес ще получите покана за разговор от Пари Ба — каза Туше Динев.

— И тук ли се занимаваш с шпионлък?

— Доколкото мога…

— А можеш ли да ми обясниш защо господата се държат така отчуждено?

— Не им е до нас — отвърна Динев.

След Балканската война Пари Ба сякаш загуби интереса си към България. Деловата й активност се простираше само до стриктното събиране на вноските от заемите. Буске бе изтеглен от България. Може би това бе причината Скарлатов, от своя страна, да не се занимава повече със заемната политика на Пари Ба. Но тя имаше още в трезора на Търговската банка няколко милиона франка в злато. Скарлатов бе акуратен и все пак нищо повече от нормалните делови връзки не съществуваше между тях. Държанието на директора Тюретини разсея и последната илюзия в това отношение. Знаеше, че му предстои неприятен разговор, но не се боеше от него. Търговската банка в тия години бе израснала и станала независима от Пари Ба. Контактите й с банките на другите страни се увеличиха. Това придаваше на Борис спокойствие. Каквото и да стане, ще съумее да запази своя периметър.

— Доколкото знам, предложили са заем на България — каза Скарлатов.

— Чрез Мезон Перие, банката на Руското посолство. Така че заемът ще бъде даден при съдействието на Русия.

— Но това ще унизи българското правителство.

— Вчера в нашето посолство са получили заповед да отхвърлят френското предложение.

Всичко това не беше ново за Скарлатов. Той бе осведомен още в България за стъпките на правителството и знаеше, че преговорите с немските банки са доста напреднали.

Закуската бе прекъсната. Секретар на директора Тюретини пристигна с покана само за Борис Скарлатов. Долу го чакаше скъпата лимузина на Тюретини и неговият личен шофьор. Той седна отпред. Колата се спусна по тясната улица „Рю дьо Тампл“, мина покрай Отел дьо Виль и пресече река Сена по моста при Нотр Дам. От откритото купе на автомобила Борис гледаше улиците и сградите на Париж, залети от слънчева светлина. И за кой ли път помисли, че няма грозен град, през който минава голяма река, и за сетен път се възхити от гениалния архитект Осман, планирал този красив Париж!

Напуснаха столицата по посока на Виль д’Авре. След селището, в равнината, се отбиха по един черен път. Влязоха в парка на малък замък с езеро. Пред стълбището с колони го чакаше самият Алберт Тюретини. Не се бе много изменил през годините, но на лицето му се бяха явили тези характерни бръчки, които бе виждал върху лицата на много банкери. Те бяха точно две бразди, започващи от носа и отиващи към ъгъла на устните, като придаваха на израза напрегната грижа и суровост. Дали скоро и аз ще изглеждам като него, си помисли Борис. Дали и на моето лице ще се появи белегът на Каин? Или вече го имам?…

Седнал в обширния хол, Скарлатов наблюдаваше през стъклените врати парка, малкото езеро и дърветата с все още голи клони. Само тревата бе зелена. Когато се обърна към Тюретини, той също гледаше замислен нататък… После направи усилие и каза:

— Идва пролет, господин Скарлатов… И най-простият селянин усеща приближаването й и я чака с нетърпение… Само ние сякаш не живеем в този свят! Отминават сезоните, отминават годините и живота се плъзга край нас, без да остави следа, както водата по перата на патиците…

— Може би един ден, когато се оттеглите, ще имате всичко това?…

— Вие сте още млад, господин Скарлатов. Вашият баща би ме разбрал. Често си мисля за него… Той знаеше повече, отколкото казваше! Проклятието на нашата професия е, че ние придобиваме навика да се борим, преди да сме придобили навика да живеем. А нашите деди в миналото са съчетавали тия две страни на човешкия живот. Аз притежавам копие на една картина от стар холандски майстор. Понякога я гледам… На нея банкерът е млад и е заедно с жена си, също млада и бременна. Каква сигурност, какво спокойствие, каква радост от живота!…

Всъщност, помисли си Борис, кой е Тюретини?… Има ли жена, деца?… Той не можеше да си го представи като човек с личен живот.

Мълчалив лакей, облечен в ливрея, поднесе коняк и кафе. Скарлатов наблюдаваше ръцете на Тюретини, с дълги, аристократични, нервни пръсти, където големият синкав диамант на кутрето хвърляше отблясъци. Двамата изпиха наведнъж чашите си. Тюретини наново ги наля и след това стана друг човек. Изчезна цялата му интимност. Пред него стоеше големият финансист, банкерът Тюретини. Той рязко заговори:

— Вие сигурно сте забелязали, че при мен не всичко е в ред.

Скарлатов кимна с глава.

— Накратко, аз съм вън от играта! Бях за източната политика на Банката.

— Нима тя вече не е важна?

— Остана на заден план. Войната е въпрос на месеци. Но в полето на банковите битки тя е към своя край. Скъсахме напълно с немските финансови групи. Ние сме врагове! Нашата битка бе мълчалива. Хората не я забелязваха. Но тя беше квасът, от който кипна тестото.

— Все пак не разбрах, господин Тюретини, защо сте вън от играта?

— Някои хора в тоя свят имат нещастната способност, по-скоро дефект, да гледат много надалеч… Това неминуемо ги води към провал! Аз и други хора, за съжаление не французи, знаем, че бъдещия голям конфликт ще се разрази на Изток, по поречието на древните реки Тигър и Ефрат, за контрола на Персийския залив. Там са струпани всички богатства на света. Там е петролът! Цялата моя стратегия бе насочена към тази цел.

— Но бурята ще бушува в Европа!

— Една от многото! По-скоро прелюдия към финала! А финалът ще бъде на полето в Армагедон^[1]. Аз не вярвам нито на чудеса, нито на пророчества. Но тръпки ме побиват от прозрението на Апостол Йоан!… Въз основа на какво е написал своя Апокалипсис? Ето, това е удивително! Да видиш преди 2000 години събитията, които предстоят, последния катаклизъм на цялата човешка история.

— Простете, господин Тюретини. Моята банка е твърде нищожна и не съм мислил по тези въпроси… Но чувствам, че сте прав.

— Е, добре… Време е да слезем на земята!… Франция изпусна шансовете си. Вижте англичаните! Те сгрешиха със Суецкия канал, който беше наш, но бързо се поправиха. Сега е техен!

— Не винаги моментната изгода е най-точното мерило за една политика.

— Колко сте прав, господин Скарлатов! Когато изпуснахме Суецкия канал, за мене изхода бе в Багдатската железница. Тя щеше да ни даде предимство. С нея ние щяхме да поправим грешката си и постигнем целта да контролираме Изтока! Но затова бе нужно да гледаш надалеч! Да хвърлиш огромни средства! Даже да губиш! И преди всичко да запазиш на своя страна държави като Турция и България! Вашата страна бе един от ключовете към решаване на проблема. Но френските политици, под влияние на Русия, заложиха на Сърбия. Сега разбрахте защо съм извън играта!…

— Уведомен ли сте докъде са стигнали преговорите за заем на България?

— По искане на Русия той се е прехвърлил в ръцете на Мезон Перие и Син. Когато една финансова политика водят мечтатели, а не зрели финансисти, се получава следния парадокс, господин Скарлатов. Тези, които натискат главата на удавника, изведнъж се явяват в ролята на спасители!…

— Изразихте се пределно точно. Новия ни заем с немците е въпрос на близко бъдеще. Преговорите са напреднали.

— Аз проверих Вашите сведения. Те са екзактни. Благодаря Ви, господин Скарлатов. А това значи само едно — България и Турция ще бъдат от другата страна на бариерата… И въпреки това, ще опитаме да се преборим, нали, господин Скарлатов?

— И аз в чудеса не вярвам, макар че Вашата позиция за България би била най-разумната.

— Все пак, като древните гладиатори, повалени в прахта, няма да поискаме милост от Принцепса^[2]!

— Каквото можах, направих! Изнесох трезора и ценните книжа от страната. А сега — каквото Бог даде!…

— Един малък съвет, господин Скарлатов. Той е израз на старото приятелство към Вашия баща. Може би сантиментална връзка, идваща от древността… Ако някой, който и да е той, Ви предложи или настоява да остави в Банката Ви чужди авоари в злато, не приемайте, даже печалбата да е огромна!

Борис се замисли.

— Господин Тюретини, Вие знаете нещо повече?…

— Аз постъпвам в този момент напълно непрофесионално. И мога само да повторя това, което казах! Приемете го като един малък, прощален подарък от фамилията Тюретини на фамилията Скарлатови!…

— Благодаря Ви! Ще се възползвам от съвета Ви.

Тюретини го изпрати почти до края на парка. Вървяха мълчаливо един до друг по пясъчната алея. Борис се качи в колата и шофьорът потегли. Когато преминаха под високата арка на желязната порта, автомобилът забави своя ход. Скарлатов се извърна. Там, на алеята, сред огромния парк стоеше самотната фигура на един мъж като крайбрежен фар в мъгла, един самотен човек, чиято сила на ума му бе донесла само печал…