Свобода Бъчварова
Изборът (20)

Глава втора

Най-добрият начин да опознаеш един град е да ходиш непрекъснато, да го кръстосваш пеша във всички посоки, без особени цели. Борис и Яна имаха много свободно време. Успокоен след срещата с Тюретини, той си върна цялата веселост. Бродеха от сутрин до вечер по парижките улици, до пълно изнемощяване. Когато се уморяваха, влизаха в някое бистро. Изпиваха по чаша кафе и пак тръгваха. Хранеха се в малки ресторантчета, с каквито Париж бе пълен, изпречили се случайно пред погледа им в момента, когато чувстваха глад. Яна бе неуморима в този живописен и весел град, създаден сякаш за радост и удоволствия. Нямаха никакви спорове помежду си. Борис си върна много от безгрижието на студентските години. И може би поради тази бърза промяна в него, тук те станаха по-близки откъдето и да било на друго място. Разликата в годините изчезна. Изчезна някъде далеч и натрупаната от житейския опит печал. Макар и за кратко време, той отърси грижите от себе си. Те неминуемо щяха да се върнат, но той не им позволяваше да го нападнат сега, когато бе щастлив. Хвърли бастуна. Обличаше се малко небрежно, по младежки. Щом им хрумнеше нещо, веднага го вършеха, даже да е глупост. Стопи се в него и предварително обмислената сдържаност. Сега той разказваше непрекъснато за себе си на това доскоро непознато, далечно момиче, станало най-близкият човек в живота му. Говореше й за това, което е видял и преживял, особено през войната. Тя внимателно го слушаше, без да го прекъсва. Години по-късно той разбра колко ново, колко силно е било това за нея, защото тя помнеше всяка негова дума, всяка случка по-добре от самия него. Яна с упоение дишаше непознатия, но мек, галещ въздух на великия град. За нея впечатлението бе разтърсващо. От провинциална София се озова в една световна столица. Радваше се на всичко с присъщата й искреност и правдивост. И това бе най-голямата награда за Борис. За пръв път той разбра щастието да даваш, а не да получаваш, вероятно единственото, което човек можеше да изпита в тоя така неприветлив и зъл свят!

Следващият ден бе неделя. По синьото небе се носеха бели пухкави облачета, тласкани от вятъра, този топъл южен вятър, който на пориви вдигаше хартиите и клечките по улицата. Те вървяха край кейовете на Сена. Изкачиха се към градината на Тюйлери. Парижани бяха изпълнили булевардите и парковете. От ходене токът на Яна, заедно с подметката на едната обувка, се бе отпрал от горнището. Но тя не искаше да се върнат в хотела. Борис намери канап, завързан около едно дърво. Двамата седнаха на една пейка и той стегна подметката. Щеше да издържи известно време… Тръгнаха пак. Вятърът духаше право срещу тях и развяваше косите им. Яна вървеше с вдигната глава, примижала от слънчевите лъчи, които я заслепяваха. И тя се остави да я води Борис. Спряха се над един от кейовете и дълго гледаха водата на Сена. Там долу обикновени парижани с въдици невъзмутимо ловеха риба. Едно накичено увеселително корабче, пълно с мъже и жени под бели чадърчета, бавно отмина и се скри под моста. Продължиха към дъното на градината и когато минаваха край оранжерията в египетски стил, срещу тях изкачи стълбата един строен мъж. Той застана неподвижно и се втренчи в тях. Борис също спря. Тази характерна, стройна фигура, облечена в черни панталони, пъхнати в ботуши с обърнати кончове, тази руска рубашка, пристегнала с широк военен колан тесния кръст, гордо изправената глава със светла брада, слабото аскетично лице с изразени скули, дългите коси, развявани от вятъра, и широкополата шапка в ръка можеха да бъдат само на Матов!… Мъжът направи впечатление на Яна. Тя застана малко встрани. Двамата мъже стояха един срещу друг на няколко крачки и се гледаха в упор. Срещата не предвещаваше нищо добро. Лицата им станаха отчуждени и сурови. И двамата знаеха, че нито един от тях няма да се върне обратно. Яна наблюдаваше внимателно ту единия, ту другия с учудено изражение на лицето. Изведнъж, без никакъв повод, тя взе да се смее на глас. Двамата сякаш дойдоха на себе си и се извърнаха към нея. Тя продължаваше да се смее весело, просто ей така, понеже й бяха смешни!… И в поривите на звънкия й глас тя се помъчи да обясни на Борис:

— В нашия двор… има два котарака… наричам ги черното и сурото маче… И те се гледат с часове като вас!…

Заразен от думите й, Матов се засмя. Лицето на Борис се отпусна.

— Здравей, Михаиле!

— Здравей, Борисе!

Двамата направиха тия така трудни крачки и си стиснаха ръцете. Яна бе удивена. Не очакваше, че се познават така интимно. Спря да се смее.

— Това е жена ми, Яна. — А на нея каза: — Това е Михаил Матов, български писател.

Яна бе чела негови книги. Беше известен и търсен писател, особено от младото поколение. Сега тя стеснително си подаде ръката. Тогава целият аристократизъм на този горд човек съвсем естествено се прояви в начина, по който пое тънката й ръка с дългите пръсти, в изправеното му тяло с леко наклонена глава, в погледа, който й отправи, преди да целуне ръката й. В жестовете му имаше мъжко, кавалерско почитание не само към Яна, но и към жената въобще. А после разговорът между двамата стари приятели потече като буйна, планинска река. Говореха непрекъснато — ту единият, ту другият. Забравиха напълно за Яна. Вървяха или внезапно спираха. Понякога, за да подчертае думите си, Матов слагаше ръка върху рамото на Борис и го разтърсваше. Тримата бяха странна гледка в тоя хубав, неделен ден — двама живи, избухливи мъже и една привлекателна, мълчалива девойка, с развети от южния вятър коси… Тя внимаваше да не се скъса канапа на вързаната обувка и от време на време изоставаше. Тогава те спираха и я изчакваха. Яна разбра, че Матов е дошъл в Париж по покана на Ромен Ролан^[1]. Бил в преписка с него. И много хора по света мислили като тях, че човешкото единение е предстоящо, че се извършва в момента… Цивилизацията на телеграфа, телефона, влаковете, корабите, автомобила създава нова връзка между човеците. Идва царството на Духа!…

Борис му опонираше, но не със скептицизъм, а страстно, убедено. Разговорите между двамата винаги бяха протичали в областта на духовното търсене. Години наред Скарлатов бе общувал с други хора, по-скоро се бе противопоставял на тях, защищавал или борил, като пристъпваше към себеподобните според принципа: „Всеки от тях е мой враг!“ И ето, сега тази враждебност се стопи при срещата му с Матов!

Борис се чувстваше радостен, друг, какъвто не се помнеше отдавна. Яна чак сега надникна в другата му същност, така старателно прикривана. Видя в нова светлина мъжа, с когото се бе свързала. И не богатството му, не подчертаното му превъзходство над останалите, а непрестанната дейност на неговия ясен ум, прикрита от всекидневния практицизъм, бе може би неговата същност… Тя бе живяла сама с баща си — един напълно материален човек, у когото малкото изблици на духовност бяха обичта му към нея. Но това бе по-скоро нещо биологично, отколкото духовно. И в тия години, по силата на противоречието, бе си изработила свой мир на мечти не толкова от наблюденията, колкото от прочетените книги. Един малък, ограничен, но възвисен по своята същност мир. Ето защо сега в този топъл, пролетен ден тя се почувства не само безмерно щастлива, но и горда, че е обичана от такава богата, сложна и противоречива личност. Изживяването на Яна можеше да се сравни с екстаз.

По-късно, уморени, се отбиха в едно ресторантче и седнаха вън, на една от масите на тротоара. Поръчаха си вино и продължиха разговора. И двамата пиеха механично, без да обръщат внимание нито на вкуса, нито на количеството, но не се напиваха, а само живостта им растеше.

— Добре де! Що е според теб човек? — питаше го Матов.

— Едно гниещо и вонящо парче материя, което не знае какво прави, защо живее и къде отива!

— Аз винаги съм твърдял, че вие материалистите сте побъркани, тесногръди и тъпи!… — възкликна Матов.

Яна трепна. Тя очакваше, че ей сега ще настъпи нещо лошо, а нищо подобно не стана. В разговора с Матов Борис търпеше всичко, но и не спазваше никакво приличие към събеседника си.

— Погледни наоколо, Михаиле! Кой разсъждава като теб!…

— Ами ако ние сме прави, а всички останали заблудени?

— Слушай! Аз съм в Париж не само на сватбено пътешествие, а и по работа. И докато вие пишете брошурки, „заблудените“ готвят конфликт! Жесток, неизмерим по своята големина и последствия!… В толкова войни участва, не се самозалъгвай!…

— Не се самозалъгвам — рязко възрази Матов. — Не може цялата земя, и това човечество, и всички тия гении да нямат своето предназначение! А то е изразено само с две думи: „Мир на земята и благоволение между човеците!“

— Грешиш! За един писател това не е добре! Моята банка ежечасно ми доказва цикличността на кризите и знаеш, че прерастват във войни, както знаеш, че слънцето изгрява!…

— Ти си станал човекомразец!

— А ти ми приличаш на протестантски мисионер!

— Мислил съм за теб в тия години и съм те съжалявал, Борисе… Материализмът не може да бъде духовна опора! При Брезов… той поне е свързан с бъдещата революция, с надеждата, че социалният прогрес ще доведе до духовен… А ти?!

Скарлатов се почувства оскърбен. В думите на Матов имаше много истина и все пак не беше справедлив.

— Вярно е каквото каза за мен, но има нещо, с което ви превъзхождам и ми дава сили — истината! Каквато и да е тя, защото стои над идеите, над човека! Знам, че за да бъдеш поне малко щастлив на този свят, трябва да се самозаблуждаваш. Аз се отказвам от такава възможност за душевно равновесие!

— Човек, който в нищо не вярва, е душевно болен… — тихо каза Матов.

— Пак Толстой!… И какво от това? Предпочитам истината, макар и душевно болен, отколкото заблудата да ми носи радост.

— Иначе нямаше да поемеш Банката и можеше да изкараш живота си по-смислено!

— Не искам! Искам само едно: съгласие с моето съзнание за истината!

— А какво е истина, дявол да те вземе! Всичкото е в това, какво разбираш под тая дума!

— Не знам. Засега мога да я дефинирам само в отрицателен смисъл: истината е това, което не е лъжа! Цялата човешка история, всички движения в сферата на идеите досега са се опровергали и провалили на практика. Вероятно истината е само миг от еволюцията… След нея идва нова идея, нова заблуда, до следващия час на истината. И в тия дълги отрязъци от време на лъжа е цялата върволица от страдания, смърт, неправда и духовна пустота…

— Изглежда, няма да се разберем, Борисе — уморено каза Матов. — По-мъдрите хора от нас са гледали другояче на живота…

 

 

Те се разделиха късно. Яна и Борис се върнаха по авеню Д’Опера, изпълнено с народ, осветено от уличните фенери. Яна не пускаше пръстите от ръката на Борис. Спряха пред фонтана и дълго гледаха бистрите струи. Прибраха се в хотела през нощта.

Останалите дни в Париж минаха за Яна на един дъх. Този път обикаляха заедно с Матов. Отново разгледа Лувъра, водена от вещ гид в негово лице. Посетиха кафенетата на интелектуалците, на художниците, на писателите… Матов ги запозна с много хора, с много известни имена. И навсякъде, където отиваха, се водеха спорове и хората разговаряха с часове, защото Париж бе преди всичко световна столица на идеите!…

Матов живееше в някакъв бедняшки квартал, който не бил за такива „благопристойни хора“ като Яна и Борис, затова не ги покани. От време на време изчезваше за цял ден и се явяваше внезапно. По всичко личеше, че пише усилено. Заведенията, които посещаваха, не бяха скъпи. Матов винаги плащаше своя дял от сметката, а често и тази на Яна, когато я водеше без Скарлатов. Тя се притесняваше от тази му разточителност. Сподели с Борис. Той й даде съвет по никакъв начин да не показва своите чувства пред Матов, тъй като ще го оскърби.

— Но все пак, трябва нещо да направим! — каза тя.

— Ще помисля…

— Борисе, обясни ми, защо така добре се чувствам в Париж?

— И аз съм се сблъсквал с тоя феномен… Стигнах до извода, че като идеш на чуждо място, при чужди хора, отведнъж пада цялата ти натрупана злоба. Никой нищо не иска от тебе и смяташ, че тук цари щастие!… Но, ако поживееш, ще разбереш, че и те си имат своите проблеми, не по-малко сложни от нашите и ще се почувстваш както в България. Състоянието ти сега е временно. Ти поне няма да дочакаш мига на разочарованието. Така ще ти остане един хубав спомен!… Защото… Париж е и много зъл град…

Една сутрин той излезе сам с Туше Динев. Борис бе запомнил някакъв магазин за часовници. Тук продаваха само реномирана стока. Влязоха вътре. Избра един от най-скъпите златни часовници — „Бреге“. Отделно купи дебела, златна верижка с три златни украшения, които се слагаха на нея — малък кръст, зодиакалния знак на Скорпиона, каквато бе зодията на Динев, и миниатюрен череп. Почакаха малко майсторът да изгравира в ателието върху вътрешната страна на капака името на Туше Динев. Скарлатов поднесе подаръка с подобаваща тържественост.

— Кръстчето е за твоето минало като католик! Зодията — за щастието, а черепа, за да се знае основното ти занимание в полицейската школа!…

Туше Динев разбра шегата и се усмихна. Сложи веднага часовника и сякаш златната верижка, която се виждаше върху жилетката, го направи изведнъж по-зрял, въпреки неговата младоликост. Беше радостен не толкова от скъпия подарък, колкото от вниманието на шефа си. После двамата отидоха в друг магазин — на фирмата „Ремингтон“. Дълго избираха пишеща машина. Имаше нови, портативни модели. Избраха най-хубавата. Разбраха се със собственика да промени шрифта в славянски. Когато излязоха навън, Скарлатов каза:

— Ще вземеш машината при теб! Ето ти адреса на Матов и ще му я отнесеш в хотела, веднага щом заминем!

Динев кимна с глава.

— Ако се заинати, кажи му, че нищо не знаеш и само изпълняваш!

— Господин Матов трябва да бъде много внимателен…

— Защо?

— Положението му в България не е добро. При едно разбъркване ще си изпати. Нашето посолство тук е получило нареждане да следи всяка негова стъпка.

— Искам да си осведомен за всичко, свързано с него.

— В какъв смисъл?

— В смисъл да не му погодят някой мръсен номер! Ти си в Париж не само да учиш, но и да пазиш интересите на Банката и на моите приятели! При нужда ще изтеглиш пари и ще намериш начин да му ги дадеш! Ако загази, или престоя му стане невъзможен, ще съдействаш да се измъкне!

— Бъдете спокоен! Създадох добри връзки тук!…

Яна и Борис бяха изпратени на Гар дьо Сен Лазар от Динев и Матов. В последния момент пристигна личният секретар на Алберт Тюретини. Той поднесе на Яна букет и едно малко пакетче, завързано с панделка. Пожела добър път. Влакът тръгна. Яна дълго маха с ръка от отворения прозорец. Край тях отминаваха улици, светлини, здания… Когато напуснаха Париж и околностите му, влакът се понесе в нощта… Скарлатов затвори прозореца. Бяха сами в луксозно спално купе на експреса за Мюнхен. Той седна и погледна Яна. Тя си бършеше очите с кърпичка.

— Не си ли вече щастлива?

— Много.

— А защо са тия сълзи?

— Беше толкова хубаво…

— Е, и какво от това?

— Страх ме е…

— Но защо?

— Не знам, не ми обръщай внимание! Просто за миг помислих, че никога вече няма да видя Париж…

— Я виж ти! Не очаквах, че си такъв мрачен пътешественик!…

— О, ти ще видиш и други лоши неща в мене!…

После тя нетърпеливо разтвори пакетчето. Беше старинна кутийка от бронз с орнаменти и фигури на мъже, жени, животни и растения. Скарлатов я разгледа.

— Старинна работа…

Яна я отвори. Върху тъмночервено копринено кадифе блестеше медалион — камея в златна рамка. Верижката бе също златна и старинна. Яна я сложи на шията. Подаръкът на Тюретини изразяваше щедрост, вкус, възпитание и отношение към съпругата на човек от неговия кръг, на която не е успял да отдели достатъчно внимание, поради липса на време. Бижуто стоеше удивително хармонично не на дрехите, а на самата Яна, на издълженото й лице, на гарвановочерните й прави коси и големите виолетови очи. Тюретини владееше забравеното изкуство при избора на бижу. Повечето хора ги избират и слагат според тоалета, повода или мястото, където отиват. Докато само малцина имат таланта бижуто да подчертае не само красотата, но и нещо от невидимата същност на жената. Може би затова само в италианската живопис герданите, пръстените, гривните и диадемите не се натрапват, а са част от вътрешния мир на човека.

Столицата на Бавария ги посрещна също с хубаво време. Настаниха се в хотел близо до гарата и веднага отидоха да посетят Пинакотеката^[2]. Този не грандиозен, а по-скоро интимен музей с подредени зали, лъснат паркет и японска простота в обстановката бе за Борис едно откровение! Както винаги, той се спря на любимите си старогермански майстори. Те му допадаха най-много. Картините бяха примитивни, но този примитивизъм не пречеше на възприятието, а водеше пряко до целта на художника да изрази не дребните страни от човешкия живот, а неговите велики страсти. За разлика от италианската живопис, тук човек не бе красив, нито величествен, нито богоподобен, но бе целият борба между доброто и злото, която щеше да продължи, докато съществува на тази земя… Скарлатов бе мислил върху това, че всеки народ ще има своите митове и те отразяват неговата физическа и духовна същност. Ако за античните гърци това бе Херкулес, а другото лице — Прометей, за евреите — Самсон и неговата противоположност Йов, то за германците съответните митове бяха Зигфрид и Фауст. Във всеки случай, Пинакотеката не е храмът на Зигфрид, а на Фауст, мислеше си Борис. Той искаше да обясни това на Яна, но не беше при него. Потърси я в другите зали. В това следобедно време галерията имаше малко посетители. Така стигна до залата на Ботичели. Яна бе седнала на ниската, дървена, пейка, заобиколена от огромните платна на художника. Бе замислена и не видя Скарлатов, който се бе спрял и я наблюдаваше. Той бе стреснат. Сякаш в присъствието на Яна жените бяха оживели и тя бе само една от тях — издължена, с бледо, изтънчено лице, с наведени очи, потънала в себе си…

Най-после тя го забеляза и протегна ръце към него.

— Зле ми е, изведи ме… — прошепна тя.

Те излязоха на двора с парк и големи пространства в зелена трева. Слънчевите лъчи ги заслепяваха. Седнаха на една пейка. Скарлатов бе уплашен.

— Кажи ми, какво ти е?

Тя се опита да се усмихне, но сянка мина по лицето й. Хвана ръката на Борис. Стискаше я със своите дълги пръсти.

— Страх ме е… — каза тя.

— Но какво ти е?…

— Не можеш всичко да знаеш… Нека поседим малко, а после ще вземеш файтон и ще ме заведеш в хотела.

Така те седяха на пейката в парка пред Пинакотеката под лъчите на залязващото слънце. По алеята покрай тях мина млада жена с детска количка. Едно малко кученце, както тичаше, се спря пред пейката на двамата. Подуши ги, погледа ги, а после се върна обратно с късите си крачета…

Същата нощ Яна направи спонтанен аборт и загуби много кръв. Останаха в Мюнхен още десет дена. Върнаха се в България в началото на април 1914 година.