Свобода Бъчварова
Изборът (32)

Глава трета

Войната бе спечелена от българската армия и загубена от незрялата, авантюристична политика на цар Фердинанд и другите негови управници. За всеки случай, те се оказаха далеч на по-ниско ниво от това на останалите съседи. Ето защо влизането на страната в световната война като съюзник на Германия беше предопределено от предишната. Бъдещето на България зависеше вече не от самата нея, а от съдбата на Германия. Първите успехи на Германия бяха първи успехи и на България — тя завоюва своите стари територии, населени с българи, без сериозни военни действия. Единствено на юг остана една рана, една язва, която само далновидните хора схванаха като началото на края — Солун, където още в 1915 г. дебаркираха англо-френски части. Тук изигра фатална роля германската политика. Тя залагаше на гръцкия крал Константин, който обяви неутралитет на Гърция. Странен неутралитет бе това — с чужда армия в страната, която стои на позиции и се снабдява през неутралната и суверенна територия с окупиран град Солун — втория по големина, удобно пристанище за бъдещо настъпление. Нашата армия, спряла на Дойранските езера, водеше така наречената окопна война. А в Гърция с променлив успех се разразява политическа битка за надмощие между крал Константин — на немска страна — и Венизелос — на страната на Антантата. Спасената и запазена сръбска армия, извозена с кораби до остров Корфу, отпочинала и добре снабдена, бива отново стоварена на Солунското пристанище. През юни 1917 година в Атина е извършен преврат с помощта на англо-френците. Крал Константин абдикира в полза на сина си Александър. Министър-председател и диктатор на Гърция става далновидният политик Венизедос. Гърция обяви война на Централните сили. Сега срещу българската армия на така наречения Солунски фронт застават обединените армии на Англия, Франция, Сърбия и Гърция. Започват се упорити окопни сражения от края на 1917 г. и първата половина на 1918 година. Това е началото на погрома! Разложението обхваща България както на фронта, така и в тила. Войниците са зле облечени и гладни. Липсват боеприпаси. Германия не изпълнява задълженията си за военни доставки, а започва системно да ограбва и без това изтощената страна. В тила царят черна борса, неуредици и корупция. Селското стопанство, лишено от мъже, катастрофално намалява производството. Недоволството се засилва. Три години война е катастрофа за малка страна като България. Започват се търкания между Главното командване на армиите и правителството. Те се изразяват във взаимни обвинения. Военните обвиняват цивилните, че не се грижат за снабдяването на армията. Цивилните обвиняват армията в бездействие. Все повече в грохота на оръдията се чува гласът на народа, който иска мир на всяка цена. От месец март 1918 година до месец юли започва последният, отчаян опит за пробив на Западния фронт в сектора на Арас-Сен-Кантен. Опитът е безуспешен, германската армия се задъхва и накрая, изтощена, прекратява настъплението. Това е почти пълно поражение, останалото са подробности. Влиянието на Руската революция сред войнишките маси започва все повече да се чувства. В нейната реалност те вече са видели пример за изход от войната. Всичко това знаят и в Двореца, и в правителството. Трябва да се действа час по-скоро! Но как? По същество България е окупирана от немците и без тях не може да вземе никакво решение. Правят се малки ходове, които никога в историята не са довели до категоричен резултат. На 21 юни 1918 година пада правителството на Радославов. Идва ново, начело с Александър Малинов. На 15 септември 1918 година започва битката на Добро поле. Нашите войски са изправени пред противник, който ги превъзхожда неколкократно както в човешки сили, така и в техника. На втория ден фронтът е разкъсан. Настъпва разгромът на българската армия. На 28 септември България изпраща делегация за примирие в Солун. На 29 септември то е сключено. Това е пълна капитулация. България се изтегля в старите граници, като тоя път губи и излаза на Бяло море. Френските войски окупирват страната. Абсолютен крах и разруха! За пет години две национални катастрофи! На 3 октомври цар Фердинанд абдикира в полза на сина си Борис. Останали ли са все още някакви сили в нацията?…

Още преди примирието на 24 септември войнишките маси, бягащи от фронта, се обединиха и вдигнаха бунт. Беше разгромена Главната квартира в Кюстендил. На 27 септември обявиха Радомирската република. България беше изправена пред революция. Българското правителство и Дворецът изпаднаха в паника. Същия ден, по нареждане на Лудендорф в София пристигна генерал Ройтер с една германска дивизия и превърна столицата в окупиран град. Тия германски части, заедно с юнкерите от Военното училище, заеха позиции към подстъпите на София. Немски батареи се настаниха по склоновете на Витоша. На 28 септември недобре организираните, разбунтувани войски започнаха сражение по Владайското дефиле. На 29 септември боевете навлязоха в решителна фаза…

През цялата тая нощ се чуваше канонадата на оръдията. Скарлатов се разхождаше в библиотеката. Това бе краят!… Но точно сега ли?… София приличаше на фронтова линия. Градът бе напълно разбъркан. Снабдяването беше прекъснато. Хората се бяха изпокрили по домовете и чакаха развоя на събитията. Търговската банка изглеждаше като остров и нямаше никакъв контакт с външния свят. Борис беше сигурен, че в скоро време ще се реши съдбата на България и тайно се надяваше, че именно сега Яна няма да почне да ражда. Само да издържи още няколко дни, мислеше си той. Защото това, което го безпокоеше, което бе заело цялото му съзнание, бе животът на Яна. За него не бяха изненада нито поражението, нито въстанието. Часът на истината бе ударил!… Тази истина, която той твърдо знаеше още преди началото на войната. Единствената връзка между Банката и околния свят бе Туше Динев. Въпреки че бе зает в полицията от сутрин до вечер, намираше време да се отбие и осведоми Борис за всичко, каквото ставаше навън. На разсъмване в библиотеката влезе Яна по нощница. Тя прегърна Борис и склони глава на гърдите му. Той почувства, че тялото й трепери.

— Мисля, че започва… — каза тя.

— Сигурна ли си?

— Не знам… може би… На два пъти ме преряза остра болка в корема.

Скарлатов събуди Неда. Тя дотича веднага. Поставиха Яна да легне в спалнята. Неда остана при нея. Борис се опита по телефона да влезе във връзка с доктор Сарафов или с доктор Славчев. Обади му се груб глас на немски. Централата беше блокирана от германското командване. Генерал Ройтер бе разположил щаба си в гранд-хотел „България“ и държеше в ръцете си всички съобщителни средства. Скарлатов помоли на немски телефониста да го свърже с генерала. Отказаха му още по-грубо. Позвъня втори и трети път. Накрая окончателно изключиха телефона на Търговската банка. Слушалката мълчеше. Разсъмваше. Той влезе отново в спалнята. Уплаши се. Лицето на Яна беше бяло като вар. Изведнъж тя пое дъх и стисна устни. Едновременно с това заби нокти в дланите си. И под копринената нощница Борис видя как коремът й се надига. Той изтича и сложи ръка върху него. Бе твърд като дъска. Яна не дишаше и го гледаше с широко отворените си, виолетови очи, но той бе сигурен, че не го вижда. Устните й посиняха.

— Яно, дишай, моля те, дишай…

Неда плачеше. Лека-полека коремът почна да спада и омеква. Яна пое дъх. Лицето й се покри със ситни капки пот и взе бързо да диша. После затвори очи и морно отпусна глава на възглавницата.

— Яно, моля те, кажи как си?…

Тя нищо не отвърна, а само с усилие протегна ръка, хвана тая на Борис и с неподозирана сила я стисна. Мина така известно време, докато дишането се уравновеси. Неда избърса лицето й с пешкир. Един нов израз се бе явил на него — едновременно женствен, някак си отправен навътре към нея и същевременно мил, с детска безпомощност и доверие. Тя отвори очи и с учудване се взря в Борис. Лека усмивка озари лицето й. Говореше тихо и бавно.

— Не знаех, че толкова боли. Не се безпокой… Така трябва да бъде! И моля те, обещай ми, че ще направиш всичко детето да се роди! Искам дете, моля те, аз ще изтърпя всичко, ще се старая с всички сили.

Тя пак затвори очи. Скарлатов стана. Тръгна към вратата, но се спря. Погледна огромното легло и триптиха от иконата над него, където бе починала майка му. Тихо затвори вратата след себе си. Тревогата неочаквано нахлу в него. Мислите му почнаха разбъркано да се блъскат една в друга. Изпи голяма чаша коняк. Малко дойде на себе си. И, както винаги в такива моменти, започна да дава заповеди на собственото си тяло, сякаш бе съставено от двама различни хора. Единият, който мисли, а другият, който изпълнява. Това състояние му се бе случило само веднъж в живота, когато беше обсаден в къщата при сражението с гърците в Солун. Той бързо се облече. Очакваше, че може да бъде арестуван веднага след излизането му на улицата. Подир кратко колебание взе маузера. Провери патроните. Освободи предпазителя и го пъхна в джоба. Бе решен на всичко. Тогава се чу външният звънец. Изтича като луд по стълбата. Вън стоеше кола с въоръжени полицаи, а пред вратата — Туше Динев. Скарлатов с облекчение въздъхна. Обясни му на входа с няколко думи всичко. Динев, без да проговори, се качи на полицейската кола и замина. Но чак към обяд доведе в Банката доктор Стефан Сарафов. Той носеше със себе си спокойствието. Влезе в спалнята. Бави се дълго. Когато излезе, каза:

— Господин Скарлатов, трябва веднага да намерим доктор Славчев!…

В тия часове Туше Динев бе винаги на разположение на Скарлатов. Полицейската му кола стоеше пред Банката. Явно действаше срещу официалните нареждания и в най-трудния период за столицата напълно заряза работата си. Но да се намери доктор Славчев в този окупиран град, където всеки беше власт и не се знаеше кой пие, кой плаща, не бе лесна работа. Грохотът на оръдейната канонада откъм Княжево не преставаше. Динев успя да доведе доктор Славчев едва привечер. Контракциите се бяха учестили. След прегледа той бе много разтревожен. Поговори насаме с доктор Сарафов. От името на двамата той обясни на Борис, че положението на жена му не е добро. Раждането се усложнява и трябва веднага да бъде прехвърлена в клиниката му. Скарлатов разбра. Отиде при Яна. Двамата лекари се бяха постарали да я убедят. Тя безропотно прие решението. Само каза:

— Ще направя всичко да се роди детето… Ще бъда храбра…

Вдигнаха я на ръце. Качиха я на полицейската кола. Клиниката на доктор Сарафов беше близо, на площад „Народно събрание“ и улица „Цар Шишман“. Настаниха я в стаята на втория етаж. Туше Динев помоли да бъде освободен. Той съчувствено стисна ръката на Борис. Каза, че ще се отбива често, за да разбере как върви раждането и да помогне с каквото може. Двамата лекари останаха при Яна. Скарлатов се разхождаше сам на долния етаж в чакалнята. Настъпи нощта. Слезе доктор Сарафов.

— Идете си у дома, господин Скарлатов.

Той не каза нищо повече, а и Борис не го попита. Лицето на лекаря бе загрижено. Борис излезе навън. Канонадата откъм Княжево беше спряла. Изведнъж се зададе луксозната кола на Карасулиев и се закова пред клиниката. От нея изскочиха един полицай, а после самият Йосиф и Анастасия.

— Има ли нещо ново? — попита Карасулиев.

— Засега… не знам…

— Позволиха ни да се движим само с полицай.

От ъгъла на улицата се появи Неда с глава, забулена в шамия. Тя тичаше.

— Ти къде?

— При кака Яна…

Тя беше по-голяма от Яна, но й казваше како в знак на уважение.

Анастаия хвана ръката на Борис.

— Господин Скарлатов, нека поговоря с лекарите!… Може би ще ни пуснат с Неда. Така поне ще мога да Ви уведомявам…

Двете жени влязоха в клиниката. След малко се показа Анастасия.

— Разрешиха. Ще се редуваме с Неда. Лека нощ…

Вън пред автомобила останаха Карасулиев и Борис.

Полицаят стоеше настрани, а шофьорът в колата.

— Скарлатов, бих стоял с тебе цяла нощ, но е по-добре да се прибереш! Жените ще се справят с всичко. Ще ме оставиш с колата вкъщи, а после е на твое разположение! Нека стои пред Банката. Динев ми каза, че ще възстанови телефонната връзка. Полицаят има заповед от него да бъде на нашите услуги.

Борис нищо не отговори.

— Мисля, че така ще е по-разумно — настояваше Йосиф.

— Добре — изведнъж се съгласи той.

Качиха се. Колата потегли. Малко след пристигането му дойде Туше Динев. Телефонът работеше. Той почти всеки час се обаждаше в клиниката. Връзката между лекарите и Динев бе Анастасия. За да го отвлече от мислите, разказа му за разгрома на въстанието с подробности. На разсъмване пак се обади по телефона. Говореше с „да“ и „не“. Лицето му помръкна. Остави слушалката и каза:

— Шефе, да тръгваме!

Скарлатов трепна. Страх нахлу в душата му.

— Но защо?

— И двамата доктори искат да поговорят.

В лекарския кабинет го очакваха доктор Сарафов и доктор Славчев.

— Господин Скарлатов — каза гинекологът, — повече от денонощие продължава раждането. Контракциите спряха. Вашата жена изчерпа всичките си сили. Според нас, трябва да предприемем нещо.

— А досега какво направихте?

— Опитвахме се да стимулираме родовия процес, но без успех. Само изтощихме родилката.

— Какво предлагате?

— Оперативна намеса.

— Налага ли се?

— Абсолютно! Няма да може да роди при този тесен таз. Извикахме Ви, за да Ви съобщим, че има два избора — да извадим плода през родовите пътища на части, или да предприемем цезарово сечение.

— Направете така, че да запазите живота й!

— В първия случай шансовете са по-големи, защото не отваряме корема и намаляваме опасността от перитонит.

— Казах, че приемам Вашето решение.

— Но имаме един голям проблем, господин Скарлатов. Тя не е съгласна да унищожим плода. Затова Ви извикахме. Моля Ви, поговорете с жена си…

Борис влезе в стаята на Яна. Неда и Анастасия веднага я напуснаха. Тя лежеше напълно отпусната, със затворени очи и завита с чаршаф така, че само главата й се виждаше. Той седна на стола до главата й.

— Яно, аз съм…

Тя бавно заговори:

— Слушай, защото нямам сили… искам дете!

— А аз искам само теб!

— Моля те… искам дете! Никога за нищо не съм те молила. Сега те моля…

— Обясниха ли ти всичко?

— Нека ми направят цезарово сечение! И ще изпълниш молбата ми, нали?

— Но защо…

— Защото много, много те обичам…

Тя отвори виолетовите си, уморени очи. Той никога нямаше да забрави тоя поглед, пълен с умоление, кротост, примирение, обич и надежда. Той разбра и каза:

— Тогава, горе главата! Всичко ще свърши добре! Ще имаме дете, ще бъдеш щастлива, а аз горд, че жена ми е такова храбро момиче!

Тя притвори дългите си мигли. На тях блестяха сълзи. Борис избърса очите й. Нещо му стегна гърлото. Едва се овладя.

— Аз тръгвам…

Тя пак отвори очи, погледна го и ги затвори. Той излезе. Отиде в лекарския кабинет.

— Ние сме съгласни да направите цезарово сечение.

Без да кажат нищо, двамата лекари излязоха от кабинета. Скарлатов ги последва. Той остана в коридора до стълбата и наблюдаваше замаян приготовленията. Вратата към операционната бе отворена. Една сестра в преддверието подреждаше инструментите и барабаните. Помещението бе дълго като коридор. Подът и стените бяха облицовани с плочки. Доктор Сарафов и доктор Славчев миеха ръцете си с четка. Това продължи доста. После облякоха престилки. Сестрата ги чакаше на операционната маса. Един възрастен санитар изведе Яна от стаята на количка. Всичко това Борис гледаше, застанал при стълбата. Вкараха количката в операционната и затвориха стъклената врата. Той слезе в чакалнята. Там се бяха събрали много хора. Освен Неда и Анастасия тук беше вече и Йосиф Карасулиев, и Неделев с годеницата си, а малко по-късно пристигна Туше Динев, който доведе Славчо Кюлев. Той само стисна двете ръце на Борис. Изглеждаше развълнуван, но спокоен. Динев му бе обяснил какво става, но не и колко е опасно. Всички мълчаха и се услушваха в тишината…

След време се чу шум от отваряне на врата и стъпки на хора. Всички извърнаха поглед към вратата на чакалнята. Показа се старият санитар.

— Господин Скарлатов, качете се горе сам.

Краката на Борис се подкосиха. Туше Динев го поведе към коридора и го остави на стълбата. Той бавно тръгна нагоре. Пред операционната го чакаха двамата лекари. Те бяха по престилки, с измъчени лица.

— Господин Скарлатов, направихме всичко възможно — каза доктор Сарафов. — Жена Ви почина. Скърбим заедно с Вас.

Борис мълчеше. Той не можеше още да осъзнае факта.

— Но имате дъщеря, господин Скарлатов…

— Тя… тя… видя ли детето?

— Не, господин Скарлатов — каза доктор Славчев. — Тя почина още при слагане на упойката. Успяхме чрез цезарово сечение да извадим детето. То също не е в добро състояние. Извикахме на консулт детски лекар. Чакаме го всеки момент…

— Ще мога ли да я видя?

— След малко, господин Скарлатов. Слезте долу, ще Ви извикаме…

По-нататък всичко се разви, сякаш Борис Скарлатов не присъстваше. Съзнанието му се бе стеснило до една точка, до една мисъл. В мозъка му отекваше една и съща дума — Яна, повторена многократно от ехо. Хората около него го ръководеха. Той се бе оставил напълно в техни ръце. Като насън влезе в стаята, където върху белия чаршаф, покрита с друг, лежеше Яна със затворени очи и спокойно, издължено лице. Но не лицето гледаше той, а ръцете й над чаршафа — дълги, слаби, с длани, почернели от рани, от ноктите, които бе забивала в тях. Бе се борила смело, до последния дъх. И защо беше всичко това? Защо тя умря? Имаше ли някакво справедливо начало в тоя нечовешки свят? В природата? Във Вселената, която не оказа милост на това момиче поне да види, да чуе гласа на детето си, да знае, че е имало защо да умре?… Погледна лицето й. Устните й бяха напукани. И пак се взря в дланите на ръцете й с рани, сякаш бе свалена от кръста…

После бе наобиколен от хора, много хора. Мярна се и някакъв свещеник. Кой се разпореждаше с всичко това, той не знаеше. Само забелязваше, че хората около него развиват бясна дейност. Кюлев седеше в ъгъла, закрил с две ръце лицето си, и плачеше. Никой не му обръщаше внимание.

— Господин Скарлатов, моля Ви, изслушайте ме… — каза Анастасия.

Той нищо не отговори.

— Момиченцето Ви не е добре. Динев доведе свещеник. Ще имате ли нещо против, ако го кръстим?

Въпреки замаяността си, Борис разбра, че детето трябва да бъде кръстено, преди и то да умре.

— За всеки случай, Борисе, за всеки случай… Може и да оживее!… — каза Йосиф. — Иди да го видиш!

Той пак изкачи стъпалата към горния етаж. След него вървяха всички. Детето бе в отделна стая, в ръцете на Неда. Точно в тоя момент детският лекар — един млад мъж — го преглеждаше.

— Моля, затворете вратата… — каза той.

Когато свърши прегледа, сложи в горния джоб на престилката дървената слушалка и се обърна към Скарлатов.

— Има шансове. Ще се помъчим да го спасим!

Лекарят излезе. Борис се приближи. Неда, която държеше голото бебе, със страх погледна господаря си и инстинктивно го притисна към гърдите.

— Господарю, аз ще го гледам, имам още кърма…

Той нищо не отвърна. Неда се успокои. Борис се наведе над детето. Стори му се отвратително — едно малко късче месо, слабо, издължено, с типична кюлевска глава и дълги, тънки крачета, които бавно и безцелно се движеха. Понякога мърдаше глава и издаваше непонятни, мяучещи звуци. Изведнъж то отвори очи — сиви, безцветни и разногледи, каквито са очите на бебетата. Ооо, заслужава ли си такава цена?! Защо Яна плати с живота си?! Моята хубава Яна… Моята бедна Яна…

Всички бяха в стаята и мълчаха. Влезе свещеникът. Към Скарлатов се приближи Анастасия. Туше Динев внесе един меден купел, пълен до половината с топла вода. Постави го на масата. Анастасия хвана ръката на Борис.

— Господин Скарлатов, опомнете се… Питам Ви за трети път, как искате да се казва детето?

Скарлатов, без да иска, каза думата, която ехтеше в измъчената му душа:

— Яна.

 

 

Край на трета част