Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава четвърта

Посолството на Австро-Унгария бе съвсем близо до Банката, но Скарлатов отиде дотам с автомобила, за да подчертае официалността на визитата си. Лакей в ливрея го преведе по алеята, осветена от електрически фенери. Пред официалния вход на кокетното двуетажно здание го чакаше граф Тарновски. Той сърдечно му стисна ръката и я задържа, сякаш подчертаваше радостта от срещата. Бе облечен в смокинг, както и Борис. Лично му помогна да свали връхното си палто и го поведе по мраморната стълба към втория етаж. Огромен рисуван портрет на престарелия император Франц Йосиф — в цял ръст — заемаше напълно стената и надвисваше като божество над Скарлатов. Вътрешното обзавеждане отговаряше на бляскавия вкус, наложен от австрийския двор. Макар че родината на „рококо“ бе Франция, той получи големия си разцвет в Австрия. По своята мебелировка посолството бе едно миниатюрно копие на двореца Белведере във Виена. След като вървяха по един дълъг коридор, двамата стигнаха до една врата, на която графът широко отвори крилата и с лек поклон пропусна Скарлатов пред себе си. Влязоха в голям пищен салон с камина. Единият прозорец бе отворен и тежките завеси леко се поклащаха от полъха на вятъра. Бе топла нощ. Край ниски масички, със сервирано вино, удобно се бяха настанили в креслата няколко мъже. И друг път му бе правило впечатление облеклото на финансистите от Австрия и Германия. Можеше безпогрешно да ги разпознае, макар и в цивилни костюми от скъпи платове. Немската елегантност бе малко старомодна — високи, твърди яки, с внимателно завързани твърди вратовръзки, грижливо сресани коси на път по средата, златни пенснета или монокли, дебели златни верижки на часовниците, лъснати до блясък обувки с дебели подметки. Целият им външен вид изразяваше тежест, достолепие и стабилност. Те си приличаха като военните от един и същ гарнизон. Небрежният в дрехите и жив в маниерите си Тарновски изглеждаше като младеж в сравнение с тях.

Мъжете в залата спряха да разговарят и насочиха погледа си към двамата. Графът го представи с подобаваща тържественост.

— Господа, това е господин Скарлатов — един от най-големите финансисти на България, приятел на Австрия и Германия, и мой също. Моля, обичайте го…

Един по един представи и присъстващите:

— Посланикът на Германия — Негово Превъзходителство господин доктор Михаелис, делегатът на банка Дисконто Гезелшафт — доктор Щанге, представителят на Банкерската къща Вартбург — доктор Мелихор, директорът на Кредитната банка — господин Глум и българският финансист — господин доктор Терзиев, наш експерт…

Всеки с лек поклон кимаше на Скарлатов. Когато дойде ред на Терзиев, той каза на български:

— Здравей, Борисе!

— Здравей, Драгане!

Тарновски го заведе към определеното му кресло, изчака го да седне и зае своето. Получи се един затворен кръг. Липсваше само заседателна маса. Двама мълчаливи лакеи сервираха на Борис и се отдръпнаха в дъното на салона, готови всеки момент за услуга.

— Господин Скарлатов — каза графът, — вероятно мислите, че се получава нещо като тайно съвещание… Но нашите скъпи гости изискваха да се срещнат лично с Вас, а и финансовият ни съветник господин доктор Терзиев също настоя за Вашето присъствие. Няма да повтарям какво значение има лично за мен Вашето мнение по належащите въпроси. Ние възлагаме големи на надежди на тази среща!…

С присъщата си директност граф Тарновски изясни целта още в началото. Борис се приготви за бой.

— Господа — започна той. — Искам да направя една малка декларация, за да не останат неясноти, които биха довели до погрешно тълкуване на моето присъствие тук! Целта на моята малка частна банка, търговско-индустриална по същност, е да кредитира националната промишленост. Предполагам, че доктор Терзиев ви е осведомил за нейните международни връзки. Ние нямаме взаимоотношения с германските и австрийските банки. Освен това, Германия има собствена такава в България — Кредитната банка, — ръководена вещо от господин Глум. Съдете сами, за какво сътрудничество може да става дума?

— В редица външни заеми на България ние сме в консорциум с Пари Ба.

— Бяхте, господин доктор Щанге. Сега не сте!

— Все още не сме скъсали.

— За да не играем на криеница, трябва да Ви кажа, че съм осведомен за конфликта между вас.

— От кого?

— Лично от генералния директор на Пари Ба.

— Не забравяйте, че два банкови гиганта никога не стигат до пълно скъсване. Оставяме за всеки случай отворени вратички и една от тях е Търговската банка.

— Предлагате ми ролята на козел опущения?

Диалогът взе неприятен обрат и Тарновски бързо се намеси.

— Господа, моля ви, говорете съвсем свободно… Ние сме се събрали на приятелска вечеря.

— Е, добре… как в Париж биха се отнесли към моето участие в тази среща?

— Вие се страхувате?

— Не, разбира се. Аз съм просто лоялен!

— Господин Скарлатов сътрудничи с австрийския индустриалец Вегенел — каза Терзиев.

Борис намръщен го погледна. Приятелят му добре изпълняваше задълженията си.

— Ние имаме общи предприятия и толкоз!

— Вторият директор на Търговската банка е господин Неделев, нали? — обади се директорът Глум.

— Той отговаря за индустриалното кредитиране.

— Ние вече имахме контакти с него. Готови сме да изпълним неговите евентуални поръчки и съответно да ви кредитираме.

— При какви гаранции?

— За нас са достатъчни чуждите авоари и трезора на Търговската банка.

Скарлатов се усмихна. Той разбра целта на германо-австрийската работна група. Колко точно я бе обрисувал на Неделев!… Не притежаваха злато и чужди платежни средства, затова се опитваха да ги измъкнат от малки неутрални страни. По тоя начин получаваха поръчки за тежката си индустрия с чужда валута.

— Ние с моя колега господин Неделев не се отказваме от подобни сделки. Доколкото разбрах, преговорите за сътрудничество в минното дело са напреднали… Но ще изплащаме кредитите с бъдещата продукция и с български левове!

— Това не е никаква гаранция! — каза доктор Щанге.

— В момента — не, но за в бъдеще — да!

— Какво имате предвид?

— Войната, която предстои. Тогава ще ви трябват суровини. Вместо да ги плащате в чисто злато, ще получавате готовата продукция като вноска за заема.

— И мислите, че ще се съгласим?

— Защо не? Вие нямате голям избор…

Настъпи мълчание. Всички разбраха, че Скарлатов няма да отстъпи.

— Сведенията, които сте получили — каза доктор Щанге, — не са верни. Нашите възможности са огромни! Освен това сме по-делови и почтени от французите. Ще се убедите сам в това!

— Аз съм убеден само в едно — в това, което притежавам, в собствения си джоб! Планини от злато, примамливо бляскащи на хоризонта, не ме интересуват!

— Вие губите в момента.

— Пилците се броят накрая!

— Кой край?

— Краят на бъдещата война. Не съм убеден, че ще я спечелите, напротив!…

След като каза каквото мислеше, Скарлатов не се разкайваше за думите си. Поне изясняваше нещата и отношенията!… Бе уверен, че ще се съгласят на сделките с Неделев при най-благоприятни условия — плащане в левове и бъдеща продукция.

Един лакей се придвижи до граф Тарновски, почтително се наведе и му прошепна нещо. Той пъргаво скочи, извини се и напусна салона. След малко вратата широко се отвори — граф Тарновски ясно произнесе:

— Негово Превъзходителство, министър-председателят на България господин доктор Васил Радославов!

В салона влезе един от най-големите политически мъже на България. Скарлатов трепна. Това бе изненада за него, но не и за Радославов. Значи към финансовия натиск се прибавя и политическият, усилено мислеше той. Инициативата не изхожда от министър-председателя!… Сигурен съм, че дори се е противопоставил, но граф Тарновски, с присъщата му упоритост, го е принудил да приеме моето присъствие… Сега мозъкът на Борис работеше изключително в посока на Радославов. А той бе немски възпитаник. Говореше прекрасно езика. Облеклото и маниерите му бяха типично немски. Образован, делови, акуратен, спокоен и безчувствен. Но това европейско лустро заблуждаваше и доста добре му служеше за маска. В дъното на душата си той остана един хитър и брутален балкански държавник, рожба на безскрупулните политически битки в България. Не, той не бе от стария тип на Стефан Стамболов и Димитър Петков. Те запазваха своя човешки и национален облик, естествени в частния си живот, добри приятели, чудесни моабетчии на бивали и небивали истории, смесващи доста често държавните интереси с личните, страстни картоиграчи и гуляйджии, не много почтени в паричните отношения, майтапчии, но и разбиращи от шега, а преди всичко с изявени политически дарби!… Защото те бяха призвани народни политици, каквито България в трудните мигове на новата си история успя да издигне от своите недра. Радославов бе от второто поколение политици и ако Скарлатов трябваше да формулира неговата същност, тя бе — прагматизъм! Радославов бе прагматик до мозъка на костите си. Прагматизмът му донесе авторитета и сигурността, която внушаваше на всички, донесе му първите международни успехи. Идеалът му бе Германия с нейния ред и дисциплина, с послушен народ и елитна армия. Обичаше ли България? Безспорно! — си отговори Борис. Радославов бе патриот! Но коя България обичаше? Във всеки случай, не миналата, не сегашната, а някаква друга България, подобна на Германия. Този човек не бе мечтател. Той твърдо вярваше, че е предопределен да води страната към своята цел, да я направи фактор в Европа!… Беше максималист. Вярваше, че е дошъл моментът да осъществи националните идеали. Вярваше, че той е човекът, който може да изпълни това. И тук му бе силата! Но прагматизмът бе и неговата ахилесова пета. Дребните успехи, до които той водеше, го заблуждаваха в реалната преценка на международната обстановка. Дейността му приличаше на едно добре построено математическо уравнение, но с погрешен краен отговор. Физически Радославов бе мъж, преминал средната възраст, със сиво-сини студени очи, побеляла брада и коса, сресана на път по средата. Носеше дрехи като останалите немци в салона. Той кимна поотделно с глава на всеки, но с достойнство и високомерие.

Не се обичаха със Скарлатов. Живият, сякаш галски ум на Борис се сблъскваше в ледената стена на германската, непробиваема акуратност. От своя страна, Радославов не бе лицемер. Той не скриваше своята неприязън към Борис. Радославов не обичаше богаташите, особено банкерите. Той не се стърпя и този път да отправи саркастична забележка към Скарлатов. Заговори го на български:

— Господине, напоследък не Ви виждам в Народното събрание? Званието депутат има своите задължения!

— Нима липсата ми се чувства?

— В тия решаващи дни това е патриотичен дълг!

— Ще се възползвам от съвета Ви, но не съм сигурен, че ще Ви зарадвам…

Без да му отдава повече внимание, Радославов се обърна към останалите на немски:

— Аз съм доволен, че работата ви напредна толкова много! Налага се да бързаме, господа…

Скарлатов искаше да го засегне за менторския тон, но графът го изпревари:

— Господа, вечерята е сервирана. Бихте ли дошли в трапезарията. Цялата нощ е пред нас!…

Всички станаха от креслата си.

 

 

Борис се прибра вкъщи чак в полунощ. Не се качи горе, а отиде в кабинета си. Имаше какво да размисли… Беше му напълно ясно, че го извикаха на тази вечеря, ако не за да го спечелят като съюзник, то поне да го неутрализират. Това бе първото му усещане. Преговорите с Дисконто Гезелшафт вървяха стремително. Радославов не криеше това. България не само се сближаваше с Германия и Австро-Унгария, но преминаваше и финансово на тяхна страна, тъй като главният кредитор ставаха те. Скарлатов се блазнеше от мисълта да се намеси в политическата борба. Та кой банкер на тоя свят не е имал в даден миг политически амбиции!… Като се почне от Крас и Юлий Цезар и се свърши до Уврар — банкерът на Наполеон! Но трезвостта взе връх в разсъжденията му. Той отчете своите политически възможности за въздействие. Разгледа въпроса от различни страни и стигна до извода за неутралитет на Банката. Единственият начин да я запази!… Щеше да му бъде трудно, трябваше да лавира, да не поема никакви задължения… Той прегледа документацията по авоарите, оставени от Тюретини. От десетте милиона златни франка бе останало малко! В тези години, по един или друг повод, различни лица от посолството бяха теглили суми, без да бъдат възместени от Пари Ба. Следователно Търговската банка в момента нямаше чуждо злато, което би могло да се използва по начин опасен за нея. Взел решение за ненамеса, Скарлатов отново си зададе въпроса защо бе поканен и изведнъж като мълния в съзнанието му проблесна още един отговор. Защото Радославов, австрийците, германците не са никак сигурни във Фердинанд!… Царят отново бе навлякъл стария кожух и се чувстваше великолепно в него, кожуха, който му даде прозвището Лисицата!… Беше хазартаджия, алчен и нямаше да изпусне създадената ситуация. Щеше да мами, да лъже, да играе… Щеше да кокетничи и с двете страни. С други думи, те се бояха от въздействието, което би имал Скарлатов върху Царя. Защото Фердинанд се респектираше от финансови съображения, изложени логично и убедително. Затова го бяха извикали. Искаха точно да узнаят докъде се простира влиянието му. Спомни си въпроса на Радославов, зададен на вечерята.

— Господин Скарлатов, ако един честен партньор Ви предложи искрено сътрудничество, което би Ви донесло голяма печалба, как бихте се отнесли?

— Първо бих се постарал да разбера каква е неговата изгода. Второ, какъв е моя риск и едва накрая ще преценя печалбата.

— Но представете си, че Вашата изгода се покрива с неговата и риск няма!

— Простете, но такава банкова ситуация не съществува!

— А в политиката е възможна!

— Имате предвид на коя страна ще застане България в бъдещия конфликт?

— Да речем…

— Бих постъпил по същия начин, който Ви казах. Не намирам голяма разлика между икономика и политика, напротив!

— Искам да Ви припомня, че ние бяхме оставени на произвола! Вашите приятели искаха едно — България да не съществува! И направиха всичко възможно да го постигнат. Но Бог я опази! Никога няма да забравим жеста на някои приятели в тежкия момент! — Тук Радославов отправи поглед към Тарновски и леко му кимна. — И ако те не само ни протягат ръка, но и безкористно застават на справедливата страна, ако се възмущават заедно с нас от неправдата, какво поведение препоръчвате?

— Тоест, че с тяхна помощ бихме обединили всички българи в една държава?

— Точно така!

Скарлатов се замисли и после каза:

— Аз нямам политически опит. Ще си послужа с пример от банката. Една печалба се счита за такава, когато влезе в трезора й. Докато парите са в оборот, резултатът никога не се знае, тъй като при изтичането им могат да увлекат и останалите авоари, до пълен банкрут. Един банкер никога не оставя печалбата на случая.

— Чудя се как съществува Банката Ви, ако никога не е рискувала?!…

— Аз не съм против риска, а против действия, непредхождани от дълъг размисъл!

— Продължавайте да мислите, господин Скарлатов! Сега България е пълна с мислители и пророци!… Но има хора, за които благото на Отечеството стои над всичко и ние ще действаме!

Скарлатов нищо не възрази. Радославов прехвърли разговора на друга тема. И за двамата тази вечер се изясни, че бяха противници. Този факт не бе приятен на Борис. Но трябваше да го приеме!

Скарлатов се качи горе. В салона светеше. Яна бе заспала във фотьойла, докато го чакаше. По дяволите и политиката, и парите! — си каза той. Погледни каква жена имаш!… И наистина, сложила главата си на една ръка, с леко зачервени скули, с дълги мигли на затворените си очи, тя спеше като някакво изоставено дете на гара. Внимателно я вдигна на ръце. Тя отвори ресниците си и го погледна с големите си виолетови очи. Усмивка се яви на лицето й. Наново ги затвори. И докато я носеше към спалнята, той й каза:

— Играта, според мен, е загубена…

Тя нищо не отвърна. Не бе го чула.

 

 

На 29 юни бе подписан договорът за външен заем в размер на 500 милиона. От българска страна подписът бе на финансовия министър, а от немска — на доктор Щанге, пълномощника на Дисконто Гезелшафт, и на директора на Кредитната банка господин Глум.

На втори юли 1914 година в Народното събрание започна заседанието по приемане на заема. Разискванията протичаха бурно. Опозицията бе голяма. Но доктор Васил Радославов бе коварен политик. Той отлично познаваше целия механизъм на Парламента. Освен бруталния натиск, не на последно място беше и психологическото въздействие. Заседанието се проточи неимоверно дълго, докато всички бяха обхванати от апатия и сънливост. Депутатите искаха час по-скоро да свърши и се приберат у дома. Надигнаха се гласове да бъде отложено за утрешния ден. Но Радославов бе упорит, спокоен и неуморен. Настъпваше нощта. Един третостепенен оратор монотонно предъвкваше чутото. Светнаха електрическите лампи. Министър-председателят погледна златния си джобен часовник, затвори капака му и го пъхна отново в джоба на жилетката, като въздъхна. После тихо каза, сякаш на себе си, но достатъчно ясно, за да го чуе председателстващият доктор Вачев.

— Време е…

Ораторът бе свършил и си отиваше към мястото между депутатите. Доктор Вачев стана и без да позвъни на големия звънец за тишина, каза:

— Господа, предлагам да приемем договора без повече разисквания!

Малко хора го чуха. Повечето тихо разговаряха помежду си.

— Който е „за“, да си вдигне ръката! — предложи той.

На първите редове бяха депутатите от Либералната правителствена партия на Радославов, добре инструктирани. Те гласуваха. Останалите не съобразиха какво става. Вдигнатите ръце бяха едва една трета от присъстващите. Чак сега доктор Вачев позвъня на големия звънец. Настъпи тишина.

— Прието с пълно болшинство! Закривам заседанието! — произнесе той по-скоро на стенографите, отколкото на залата, и почна да събира книжата пред себе си.

Надигна се и Радославов. Едва сега до съзнанието на депутатите стигна смисълът от последните думи на доктор Вачев. Тогава долу, сред банките, настъпи една от честите срамни сцени, характерни за парламентарния живот в България. Надигна се страшен вой:

— Позор! Мръсници! Измамници! Лъжци!…

На няколко места започна побой и саморазправа между опозиционни и правителствени депутати. Но финансовото присъединяване на България към Централните сили бе факт.

Никога Скарлатов не бе видял на практика такова точно, закономерно изпълнение на предвижданията от марксическата теория. Отдавна военните съюзи в стария континент бяха изградени. Но минаха години и конфликтът не избухваше. Често в света настъпваха кризисни ситуации, но в последния момент се разрешаваха по дипломатически път. Затова поводът за световен сблъсък изглеждаше несериозен: на 28 юни 1914 година в главния град на Босна — Сараево, бе извършен атентат, при който австрийският престолонаследник архидукът Франц Фердинанд и съпругата му бяха убити. Атентаторите — Принчип и Гаврилович — фанатизирани националисти, бяха арестувани. Следствието разкри, че зад тях стои сръбската офицерска лига ЦРНА РУКА, чиято цел бе Велика Сърбия. Установиха се ден по ден и час по час всяка стъпка на атентаторите. Оръжието им е било връчено от офицери на Лигата. Сръбските митнически и погранични власти бяха съдействали на терористите за преминаването им в Австрия. „Црна рука“ имаше зад себе си дълъг списък от подобни убийства. Последва нота от австрийското правителство, която не бе удовлетворена. През Балканската война, по случайни стечения на обстоятелствата, Сърбия бе удвоила земите си с малко жертви и нейните управници гледаха вече към територии от Австро-Унгария със славянско население. В началото на м. юли кайзер Вилхелм увери Австро-Унгария, че при всички обстоятелства ще бъде на нейна страна, включително и при военен конфликт. На 28 юли 1914 г. Австрия нахлу в територията на Сърбия. Белград бе окупиран. Последва верижна реакция. Русия започна мобилизация. Германия поиска от нея да демобилизира. Тя отказа. Същия ден — 1 август 1914 година, Германия обяви война на Русия, после на Франция, накрая Англия — на Германия. На 4 август 1914 г. Европа бе обхваната от невиждана дотогава война! Дълги години преди нея генералните щабове на Великите сили бяха създали своите стратегически планове, репетирани в честите маневри на войските. Германският план бе разработен в 1905 година от началник-щаба на немската армия и остана в историята като плана Шлифен. Самият създател — генерал Шлифен — бе починал още в 1913 година. Германия знаеше, че ще води войната на два фронта — срещу Франция и срещу Русия. Затова планът към Запада целеше Франция да бъде ликвидирана само за четиридесет дни. С освободени вече ръце следваше нападение на Изток. Предвиждаше се не директно настъпление срещу Франция, където имаше военни укрепления и се очакваше голяма съпротива, а нахлуване през неутрална Белгия и безпрепятствено спускане към Париж. На трети август през нощта германските войски влязоха в Белгия. Планът Шлифен бе подробен, с точни срокове. Тази германска акуратност бе може би причината той да не успее. Получи се забавяне в действията. В Белгия немските войски срещнаха неочаквана съпротива. Там имаше военни крепости като Лиеж, Намюр, които задържаха настъплението. Все пак до края на август тя бе ликвидирана. Голямата част от Северна Франция бе окупирана. Нейното правителство започна подготовка за напускане на Париж. Но при река Марна, въпреки неравните сили, немците се натъкнаха на мощен отпор, организиран от генерал Жофр. Съотношението на силите бе в полза на противника, но французите се биеха на своя земя и с цената на огромни жертви успяха да спрат вражеското нашествие. На десети септември началник-щабът на германската армия фон Молтке даде заповед за спиране на настъплението.

Битката при Марна бе спечелена от французите, а с това, както се доказа по-късно, и самата война.

На Изток Германия бе оставила сравнително малки сили. Руската армия нахлу в Прусия безпрепятствено, без да срещне немски части. Те не приеха тази битка като решителна, която щеше да разреши изхода от войната. Тяхната цел бе само да забавят руското настъпление. Но противникът им бързо се придвижи дълбоко в немска територия и вече се очертаваше крайната цел — Берлин. Германия бе подценила Русия. Тогава пруският военен дух показа своята сила и зрялост. Сетиха се за почти седемдесетгодишния генерал Паул фон Хинденбург, вече пенсионер, който добре познаваше обстановката в Прусия, тъй като дълги години бе командвал там войскови поделения в ландшафт, подобен на руския. В кратък срок той организира германската армия на територията и се насочи срещу ахилесовата пета на руския план. А той предвиждаше нахлуване в Прусия с две армии, независими една от друга. Планът беше критикуван от елитни руски командири в армията като нецелесъобразен, но така и не бе променен. Северната армия на генерал Раненкампф и южната — на генерал Сампсонов, действаха самостоятелно и единствената връзка помежду им се осъществяваше чрез радиото, което изигра допълнителна лоша шега на руското командване. Хинденбург познаваше добре руския план. Радиовръзката, подслушвана от немска станция, му даваше допълнителни важни сведения. Така че той не действаше на сляпо, а знаеше почти всичко, което му бе необходимо за противника. Решението му бе колкото просто, толкова и гениално — да ги бие поотделно! Добре развитата шосейна и железопътна мрежа в Прусия му дадоха едно важно предимство — малката, събрана в юмрук, германска армия бе извънредно маневрена. За часове можеше да се прехвърли в която и да е част на Прусия. Немските войски се насочиха първо срещу по-силната южна групировка на Сампсонов. Тя бе обкръжена при Таненберг и практически унищожена. Бяха взети сто хиляди пленници. Главнокомандващият генерал Сампсонов се самоуби. След това немската армия се насочи към Раненкампф и го разби при Мазурските езера. Плени петдесет хиляди души. Така старият Хинденбург, но с младежки дух, спаси Германия от Изток и практически спечели войната срещу Русия. Наистина тя щеше да продължи още четири години, но вече с предопределен финал. На двадесет и девети и тридесети октомври турската флота, начело с двата германски броненосеца „Гьобен“ и „Бреслау“ бомбардираха руските пристанища Севастопол, Одеса, Феодосия и Новорусийск. На втори ноември Русия обяви война на Турция. На пети ноември 1914 г. Англия и Франция обявиха също война на германския съюзник Турция с бомбардировка на Дарданелите.

Войната застана на границите на България. Две от съседките й се биеха. Страната бе изправена отново пред съдбоносно решение — да участва в световния конфликт, като се присъедини към един от воюващите лагери, или да запази неутралитет. В такива смъртни мигове повечето нации намират сили да изтласкат от недрата си личността, която да поведе кораба на държавата към спасителен бряг. Но начело на България мястото бе вече заето от цар Фердинанд Саксен-Кобург-Гота — един чужденец!…