Свобода Бъчварова
Изборът (3)

Глава трета

Скарлатов беше ранобуден, въпреки нощния труд. Но се учудваше, че сутрин в трапезарията вече го чака Туше Динев, напълно свеж, изискан и изпълнен с енергия. Компанията му бе приятна. Тия дни се чувстваше не уморен, а напрегнат. Вечер, за да работи, изпиваше огромни количества кафе и след краткия, неспокоен сън на сутринта ръцете му трепереха. Но голяма част от гъстото като катран кафе, изпълнило с аромата си трапезарията, навяваше нещо радостно и бодро. И двамата бяха големи любители на кафето. Както винаги и тази сутрин обсъждаха с кратки думи това, което предстои през деня.

— Смятате ли, че изборът на Георгиев за главен счетоводител е подходящ?

Туше Динев кимна с глава.

— А какво казва Вашата картотека?

— Нямам нужда от нея. Познавам го добре…

Динев се замисли и добави:

— Дотолкова, доколкото може да познаваш един човек…

— Не Ви ли се струва, че е глуповат, неинициативен, и тая му малко смешна външност на птица?…

— По-скоро е затворен.

— Кажете ми нещо повече за личния му живот.

— Женен е. Има две деца. Момиченце на седем години, а през войната му се роди момченце. Жена му е много мил човек.

— Материално състояние?

— Пестелив. Преди години купи голяма къща със заем от Банката. Един етаж дава под наем. Тези дни я изплати до последния лев, макар че не беше малка сумата, и вече няма задължения към Банката.

Туше Динев отново спря да говори.

— Какво се замислихте?

— Нищо, простете…

— Ще имате ли нещо против, ако временно, освен Вашата работа, поемете и тази на Георгиев? С други думи, станете и мой личен секретар.

Туше Динев нищо не отговори.

— Разбира се, не мога да Ви задължа…

— Не е там работата, шефе. Страх ме е, че и с Вас се сблъсквам по тоя въпрос… Погледнете другите големи чужди банки — Генералната, Кредитната, Балканската!… Те имат солиден разузнавателен отдел, с доста многоброен щат, а аз съм сам. Работата е огромна, трудно се справям.

— По Вашия въпрос ще поговорим друг път. Ще имаме достатъчно време. А сега, да тръгваме…

Двамата станаха. Скарлатов нямаше навика да седи зад бюрото, затова непрекъснато обикаляше кабинета. За да има повече пространство, беше наредил да извадят голямата ниска кръгла маса в средата на килима. Влезе Туше Динев.

— Шефе, навън чакат вече двама посетители…

— Тази сутрин никак не ми се ще…

— Мисля, че няма да е лошо да ги приемете. Единият е генерал Стоев.

— Изхвърлете го навън!

— Винаги съм имал същото желание. Но покойният Ви баща не позволяваше. Освен това, той се води на щат към Банката и получава месечно възнаграждение.

— Тъкмо ще спестим тоя разход!

— Не Ви съветвам по две причини. Едната, че той е в центъра на всяка военна сделка. Напълно е осведомен и е източник на най-ценната информация, която получава Банката. Втората, че е човек на Двореца и осъществява пряката връзка с царя. Баща Ви наричаше Фердинанд Али Баба, а генерал Стоев — четирийсте разбойника.

Скарлатов се усмихна.

— Поканете го!

Генерал Стоев влезе с гордо вдигната глава, елегантен и тържествен, въпреки че лицето му изразяваше дълбока скръб. Но като всеки офицер, нямаше таланта на актьор. В него се чувстваше някаква бодрост, стигаща почти до радост. Този човек е бил доста мачкан от баща ми и сега е възбуден, че ще работи с мен, помисли си Борис. Следователно ме подценява, но аз ще му дам добър урок!

Беше напълнял, откакто го бе видял за последен път.

— Представя Ви се генерал Стоев, Ваш почитател и, ако смея да кажа, Ваш приятел. Позволете ми да поднеса своите искрени съболезнования по повод съкрушителната загуба!…

Скарлатов се усмихна и попита:

— На армията ли?

— Армията бе погубена от некадърни дипломати, мръсници, гешефтари и цялата тая паплач!

— Седнете, генерал Стоев.

— Благодаря.

Скарлатов се сети, че тоя човек обича да пие. Отиде към библиотеката, взе бутилка коняк и две чаши. Двамата се чукнаха.

— Бог да го прости, царство му небесно! Вие да сте жив! — каза Стоев стандартната благословия и изля малко коняк в пепелника, както се прави за покойник.

Борис седна на фотьойла срещу него и кръстоса крака.

— А как, генерал Стоев, смятате да се справите с тая паплач както мило се произнесохте?

— Ако имах власт, бих ги избесил!

— Вие, изглежда, имате вродена склонност към самоубийство…

Стоев се направи, че не забелязва сарказма, но стана напрегнат и предпазлив.

— Ваше Превъзходителство, настъпиха мрачни времена за Отечеството. То е в развалини. Душата ме боли, ей тук!… — той посочи сърцето си. — Сега идва Ваш ред, на строителите, да вдигнете стопански България на крака, за да може отново да развеем знамената и вземем реванш.

— Вие сте били поет, генерале!

— Можех да имам милиони, но ми остана само едно горещо офицерско сърце!

Изглежда през войната тоя хитрец е държал доста патриотарски речи, помисли си Скарлатов. Станал е словоизлиятелен.

— Идват нови времена — продължи вече спокойно Стоев — и смея да Ви уверя, че аз ще съм нужен на Банката.

— За съжаление, да.

— А защо отказаха днес да ми изплатят в касата месечното възнаграждение?

— Станала е някаква грешка. Знаете, че отскоро поех Банката. Касиерът ще бъде наказан.

— Ходатайствам този път да му простите.

— Ходатайството Ви е взето под внимание.

Настъпи пауза. Време е тоя тип да се омете, помисли Скарлатов.

— Има още нещо, Ваше Превъзходителство.

— Да чуем!

Стоев бръкна в горния джоб на китела и извади няколко сгънати книжа. Подаде ги на Скарлатов. Не му беше нужно много време, за да разбере, че се касае за разписки, дадени при игра на карти. Не бяха голяма сума. Но имаше и една ипотека за къщата на генерала. Борис се замисли. Позвъня. Влезе Туше Динев. Поднесе му ги. Двамата се погледнаха. Динев едва забележимо присви очи — знак да се съгласи. Генералът през цялото време мълчеше.

— Уредете въпроса, господин Динев — каза Скарлатов.

— Благодаря, Ваше Превъзходителство, няма да съжалявате!

Генералът стана. Изпъна се, тракна с токове и кимна рязко с глава. В тоя момент в съзнанието на Скарлатов хрумна една мисъл:

— Простете, генерале… Остана ли във войската автомобилна част?

— Няколко мерцедеса.

— А инструктори?

— Бяха чужденци и всички ги уволнихме. Нямаме пари да им плащаме.

— В настоящия момент кой в България може да обучава шофьори?

— Австриецът, личният шофьор на Фердинанд.

— Динев, доведете Спас.

След малко, воден от Динев, влезе Спас. Беше силно смутен, с изчервено лице и не знаеше къде да дене ръцете си. Този млад селянин не се чувстваше много добре в новите условия.

— Генерале. Решил съм да купя автомобил. Това е моят бъдещ шофьор. Моля, уредете обучението му.

— Ще струва пари.

— Разноските нямат значение и моля за следното: искам шофьор, а не файтонджия!

— Разбрано!

Като останаха сами, Скарлатов каза:

— Обяснете ми, Динев, защо каквато и стъпка да предприема, е свързана с харчене на пари?

— Не се безпокойте, шефе. Просто не сте почнали още да действате. А и това не е никаква загуба. Един хубав автомобил с шофьор би издигнал престижа на Банката пред клиентите. Вън Ви чакат още много хора…

— Днес повече не приемам.

— Един от тях беше дошъл преди генерал Стоев и вече доста дълго стои…

— И за него ли настоявате?

— Няма да загубите нищо.

— Поканете го!

Съпроводен от Туше Динев, в кабинета влезе млад мъж, твърде характерен и своеобразно облечен. Той свали меката шапка и под нея щръкнаха право нагоре като метла остри, червеникави късо подстригани коси. Лицето бе слабо, с подвижна мимика и много любезно. Макар и среден на ръст, бе тънък и строен и правеше впечатление на висок. Беше облечен фрапантно, като пътуващ амбулантен търговец, каквито Скарлатов често бе срещал във Франция. Дрехите му бяха извънредно чисти, без никаква гънка. Костюмът му светъл, кариран, жилетката — виненочервена, на цветчета, а вратовръзката — яркожълта. Имаше цвете в бутониерата. Лачените му обувки блестяха. Очите му не се задържаха нито миг на едно място и непрекъснато шареха. Младият мъж заговори с ясен, малко напевен тенор, на чист, старинен македонски диалект.

— О, господин Скарлатов, щастлив бях да видя финансовото величие на България, примерът за нас, дребните и нищожни комерсанти!…

— С кого имам честта?

— Йосиф Карасулиев, Ваш покорен слуга!

Скарлатов се усмихна. Тоя човек умееше да ласкае и се изразяваше високопарно.

— Седнете, моля… Мога ли да чуя по каква работа имам честта да ме посетите?

— Не Вие, а аз имам честта да се осмеля да отнема от ценното Ви време. Мислих, мислих, но накрая се реших! Попитах жена си Анастасия… Наста… тя е македонка… аз винаги се съветвам с нея. Дали да ида, питам? Ами ако се разсърди? Тя ми каза да дойда!… И така, аз съм тук!…

— Само да ме видите?

— Та… малка чест ли е? Освен това, аз, нищожният, макар че не мога да се сравнявам с такъв арслан, такъв лъв като Вас, аз малкият чакал, идвам да търся Вашата подкрепа. Под Вашата сянка да протекат по-спокойно дните ми, ако благоволите да ми дадете място и закрила.

— Впрочем, какво работите?

— Вашият слуга има едно мъничко, съвсем мъничко командитно дружество^[1]. Занимаваме се с трохите трапезата на господарите като Вас. Изкупуваме несъбираеми полици^[2] и менителници^[3] и се опитваме да ги сконтираме. Отпускаме, според възможностите си, малък кредит предимно на дребни търговци и дюкянджии, даваме варантен кредит^[4], превеждаме малки суми в чужбина. Въобще, всичко това, за което вие, големите, не бихте си мръднали пръста. Но нали и ние сме хора и ние трябва да ядем!… Ето и проспекта на фирмата, ако може да се нарече така малкото ми дюкянче…

Той му подаде един отпечатан лист с разноцветни букви, където бе отбелязано това, с което се занимава Командитното дружество. Скарлатов хвърли поглед. Проспектът беше ярък, крещящ както външността на човека, но добре оформен и грабваше погледа.

— А кои са останалите във Вашето командитно дружество?

— О, не си заслужава да се споменуват! Един дребен тютюнев търговец, един притежател на склад, който снабдява амбулантните търговци, и един дребен тютюнев фабрикант. Мъчим се да плуваме и ние… малките попови лъжички, където вие, левитаните^[7], порите океана…

Този човек щеше да бъде смешен, ако не бяха очите му — стоманеносиви, внимателно изучаващи и наблюдаващи всичко наоколо. Тези очи респектираха, излъчваха ум и дързост.

Скарлатов стана да се сбогува.

— Простете, едва събирам смелост да Ви кажа… но няма да се разкайвате, ако приемете поканата за вечеря или обяд. Жена ми готви прекрасно и прави великолепни баници.

Борис се намръщи. Този човек, когото едва познаваше, си позволяваше да го кани!…

— Благодаря, нямам време.

— Разбирам. Но все някога ще Ви остане време… Моят дом е винаги отворен за Вас и Ви очаква!…

Карасулиев направи изящен поклон. Преди да излезе, се обърна към Динев.

— Благодаря ти, Туше.

— Няма нищо, Йожи.

Когато вратата зад него се затвори, Скарлатов бе раздразнен, но и заинтригуван от посещението му. Искаше да попита Динев откъде се познават, но той го изпревари.

— Какво е впечатлението Ви от този човек?

— Неопределено. Но Вие го познавате отпреди?

— Интересуваше ме Вашето мнение. Много ме интересуваше…

— Заслужава ли такова внимание? — възрази Борис.

— Дано да не заслужава!… Познаваме се от деца. Йожи като мене е пълен сирак. Бяхме заедно в католическия пансион. Беше най-способният ученик. По произход е евреин, знае немски от дете. Вероятно е родният му език. За йезуитите евреин-католик значи извънредно много!… Той беше фаворизиран в пансиона и следяха неговото развитие с особено внимание.

— Доколкото схващам, е бил Ваш конкурент тогава?

— Има нещо такова, но не това е важното. Когато разрушиха пансиона през Илинденското въстание, ние побягнахме. Щяха да ни заколят, ако войводата Аргир Манасиев, също френски възпитаник и свързан с католиците, не ни помогна. Така и двамата се озовахме в Солун. Там живяхме заедно в една квартира около година при невероятна мизерия. Разнасяхме кафета, вършехме всякаква работа. После аз побягнах към България, а той остана. Винаги съм се интересувал от съдбата му и научавах оттук-оттам за преуспяването му… Да продължа ли по-нататък?…

Скарлатов кимна с глава.

— В Солун най-богатият български търговец беше Иван Деливанов. Йосиф постъпил в кантората му на съвсем дребна работа и в няколко години станал дясната му ръка. Деливанов имаше една-единствена дъщеря — Анастасия, красавица!… Тя завърши девически колеж в Австрия. Деливанов внезапно починал. Всичко става около 1909 година. За общо учудване, това най-богато момиче в Солун се жени за Йосиф Карасулиев. Той поема работата на баща й изцяло.

— Може би е била принудена?

— Доколкото ми се простират сведенията, не е така. Тя е образована, умна, невероятна красавица, богата и независима. А това значи, че е имала чувства…

Борис беше заинтригуван.

— Значи е намерила нещо в него!

— Прав сте! За да се ожени такова момиче, тя трябва да го уважава и цени твърде много.

— Все пак, Динев, защо ми разказвате тази сантиментална история?

— Изслушайте по-нататък и сам ще прецените!… Кантората на Деливанов, под ръководството на Карасулиев се разраства. Печалбите — също. Готви се да основе банка, но избухва Балканската война. Карасулиев успява да ликвидира недвижимото имущество и да го превърне в пари. Установява се в София още от началото на войната. Основава Командитно дружество, в което той е едноличен господар и развива през войната бясна дейност. Не Ви ли се вижда странно, че е успял за по-малко от година да стане фактор във финансовия живот на България?

— Вие смятате, че трябва да се съобразяваме с Командитното му дружество?

— По-скоро с него. Тия дни усилено се занимавам с дейността му. Става нещо невероятно. Досега е успял да разори и погълне капиталите на три провинциални банки. Не се гнуси от никаква съмнителна работа. Изкупува полици и менителници, заложни разписки, ипотеки, акции, облигации — на нищожна цена, които всеки свестен банкер смята несъбираеми, и успява да събере и последното левче!… Изглежда притежава доста чужди девизи^[8] и е станал един от лъвовете на черния валутен пазар. При сегашните ограничения продава и изкупува валута, злато и ценни книжа. Изобщо, участва във всяка сделка, която му носи печалба.

— А защо не основе банка?

— Още опипва почвата, а и данъците, които плаща едно командитно дружество, са малки. Но ето, това е пункта, до който нашите интереси се кръстосват. Имам абсолютно сигурни сведения, че е свързан и финансиран не само от австрийските банки, но и от френските.

— Директно?

— Посредством Генералната банка. Но не е ли все едно?… А това значи, че мечтата му е да заеме мястото на Търговската банка във финансовия живот на страната, като стане фаворит.

Скарлатов с нарастващо неприятно чувство слушаше Динев. Ето опасностите като черни облаци се събираха от четирите посоки на света и надвисваха над Банката. Той искаше да го прекъсне, но бе принуден да го слуша.

— Освен това, чести гости в дома му са Фердинанд, някои генерали, министри, финансисти, чужденци… Живее на широка нога. Казват, че жена му Анастасия ги привлича. Но досега никой не може да потвърди нищо лошо за морала й.

— Ще Ви моля да се заемете подробно с Йосиф Карасулиев и Командитното му дружество, а също и със семейния му живот и приемите…

— Обърнахте ли внимание на проспекта му? — попита Туше Динев, като взе оставения проспект от бюрото на Скарлатов и прочете: — Ето как завършва: „Дава сведения от всякакъв вид“. Разбирате ли? Не става въпрос само за финансова информация, но и от всякакъв вид. Преведено на нормален език, това значи напълно легална шпионска централа.

— Не отивате ли далеч?

— Вярно е, не го обичам. Но това не ми пречи да усещам застрашително нещо, което не ми е ясно… Моят ловджийски нюх не ме лъже.

— Какво практически предлагате?

— Засега нищо. Моля по Ваше нареждане да отпуснете една минимална сума за възнаграждение на началника на Телефонната централа и телефонистките.

— Подкупи?

— Не правим ли същото с телеграфа?

— Добре, съгласен.

Двете срещи през деня имаха силно въздействие върху Скарлатов. Той даже не направи опит да спи през дългата есенна нощ. Разхождаше се в обширната библиотека на втория етаж със спуснати завеси и мислеше… Тази тъмна страна от дейността на Банката беше факт. Той не само се сблъска с нея, но направи и първите практически стъпки. Моралната страна на въпроса бе толкова ясна, че не търпеше коментарии. Та не приличаше ли Банката на една държава в умален размер, със своя полиция, доноси, подкупи, интриги, борба за всеки сантиметър финансова територия, покупка на души?… И все пак не моралният аспект бе тоя, който го вълнуваше, сякаш бе приел вече в себе си статуквото с всички последици, произтичащи от това. Мисълта му бе насочена в съвсем противоположна посока — как да запази Банката като институция, а не като морал!… Без да има достатъчно факти, му бе пределно ясно, че в момента тя е в опасност. Към него, наследника, се отнасяха с недоверие и партньорите, и клиентите. Дори персоналът се съмняваше във възможностите му. А глутницата, която го заобикаляше, като че подушваше лесна плячка и го дебнеше. Той можеше да свие знамена, да се откаже от борбата, да се махне от България от помийната яма и заживее, където и да било, един смислен, разумен, радостен живот. Но старият банкер бе правилно преценил същността на сина си. С горчивина Борис си спомни неговите думи: „Когато нямаш противник, когато не се сражаваш, ти залиняваш и сякаш не живееш“. А нямаше и съмнение, че е нагазил вече в полето на битките. Все още имаше време да спре. Но това го унижаваше. Нима съм толкова бездарен, безхарактерен и ми липсва ум, за да не мога да воювам и смажа тия чакали?!… Неговата гордост, неговото самочувствие бяха болезнено засегнати от такава перспектива. Да бяга от бойното поле не бе в кръвта му. И така, както навремето от чувство за противоречие остана в България, така и сега той реши в себе си, че няма да отстъпи, че ще се бие и на дело ще докаже способностите си. Освен това борбата го увличаше така, както увлича хазартния играч. За пръв път той забеляза тая черта в себе си и трябваше да признае, че е част от неговата същност. Тази дълга нощ Борис окончателно реши да поеме Банката с всички произтичащи последствия. Това бе краят на една дълга борба, най-страшната — борбата със себе си, продължила години, в която той направи своя окончателен избор — пое Банката за сметка на идеалите! И ако досега все още не бяха напълно умрели, той имаше тази непреклонна воля да ги стъпче, каквато и болка да му струваше.

Започна вторият период от живота на банкера Борис Скарлатов-син.