Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Земя за прицел (3)
Включено в книгата
Година
(Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,9 (× 12 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон
Разпознаване и корекция
asayva (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
in82qh (2016)
Допълнителна корекция и форматиране
Fingli (2017)

Издание:

Автор: Свобода Бъчварова

Заглавие: Земя за прицел: Изборът

Издание: първо

Издател: Издателство на Българския земеделски народен съюз

Град на издателя: София

Година на издаване: 1986

Тип: роман

Националност: българска

Печатница: Печатница на Издателство на Българския земеделски народен съюз

Излязла от печат: м. юли 1986 г.

Редактор: Нели Чилингирова

Художествен редактор: Зоя Ботева

Технически редактор: Васил Стойнов

Рецензент: проф. Цветана Тодорова; проф. Тончо Жечев

Художник: Петя Генева

Коректор: Лидия Ангелова; Мария Начева

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/1026

История

  1. — Добавяне

Глава девета

Организацията по изкупването на зърнените храни би било по-правилно да се наречеше организация по изкупване реколтата на България. В броени дни тя се разрасна неимоверно и излезе от възможностите за контрол. Парите се пръскаха безразборно, цените бяха надути. Цялата акция никак не приличаше на търговска. В организацията нахлуха бивши и настоящи политици, журналисти, интелигенти, дребни търговци, авантюристи, бивши военни, хора от най-различни класи, партии и групировки. Единственото условие за участието им бе да са недоволни от властта, да са готови да съдействат за завой на България към Антантата. Залагаше се не на някаква единна идея, а на алчността, на личната изгода от печалбата. Това, че Де Клозиер застана начело на Дружеството, улесни Скарлатов. Той строго ограничи дейността си и я сведе до чисто банков кредит. Тревожното беше, че липсваха елементарни условия за подобен кредит. Повечето от лицата нямаше с какво да гарантират отпуснатите суми — нито с капитал, нито с предприятие, нито с недвижимо имущество. И най-глупавият полицай, ако провереше списъка на лицата, би се изненадал, че с малки изключения те не бяха се занимавали с търговия. Новото дружество привлече като мед мухите на цяла България. Знаеха ли Радославов и правителството за тази дейност? Даваха ли си сметка какво става? За Скарлатов бе ясно, че правителството нито за миг не изпуска Дружеството от погледа си. Само ако можеше да не забележи, че се строят нови силози, които се изпълват със зърно, останало без особени грижи; че даже тия събрани храни да изгниеха, никой нямаше да се сърди или да държи някого отговорен. Не бе само Скарлатов, който чрез добри търговци като Христов, се намеси за своя лична сметка. В тоя период Карасулиев и Неделев показаха на какво са способни. Те бяха великолепни организатори, с изявен талант и замах в работата. Добре омесиха картите и не можеше да разбереш докъде се простира играта им за собствения джоб и докъде за интересите на Дружеството. Но за Де Клозиер бе важна крайната цел, а не кой ще обере печалбата. Той бе доволен. Радостни и доволни бяха всички участници. Само Скарлатов ставаше от ден на ден все по-бдителен. В Банката не остана нито грам злато. Скри всички чужди ценни книжа. В касата си не държеше повече от два милиона в банкноти. Предпочиташе често да тегли от Народната банка. Полека-лека успя почти цялата наличност на Банката да превърне в чужда валута и да осъществи гигантски трансфер без риск. Това бе големият, невиждан удар за Банката! Това бе незапомнена печалба! Никога не бе имал по-малко пари в наличност. Скарлатов смело продаваше и се освобождаваше от ненужни предприятия. Същото правеха Карасулиев и Неделев, така че успяваха да поддържат на необходимото равнище наличието в касата. И все пак, ако продължеше нататък акцията, щяха да се изправят пред дилемата за пари. И ето парадоксът!… Търговската банка имаше съвсем малко пари в касата, бе ги пръснала безогледно. Значи Банката по всички правила на логиката бе напълно изтощена. А никога, нито преди, нито после, тя щеше да достигне тази стабилност и величие, каквито имаше в момента, защото цялата наличност, включително и огромната печалба, се бяха превърнали в златен трезор, в чужди солидни авоари. Злато, лири стерлинги, френски франкове, долари. Една мечта за всяка банка по света. Скарлатов и Търговската банка щяха да посрещнат идващата война и всички превратности, свързани с нея, цялата разруха, с усмивката на абсолютната сигурност. Той беше предварително спечелил своята война!… В съзнанието си Скарлатов често разиграваше финала на тази акция, евентуалните последствия и бъдещото си поведение. Защото, за разлика от другите, той усещаше настъпващата катастрофа. Беше подготвил целия си стратегически план на отстъпление, спокойно, без паника.

На 24 август 1915 г. в София бе подписан договор за приятелство и съюз между България и Германия от министър-председателя Радославов и посланика доктор Михаелис. Едновременно с това, в Плес беше подписана военна конвенция. С тях се гарантираше, при влизането във война, обединението на България. Преговорите бяха минали в пълна тайна. Но можеше ли нещо да се скрие в тази страна? Великите сили на Антантата с нота уведомиха официално българското правителство, че са съгласни България да вземе безспорната зона в Македония, както и Кавала на Беломорието. Отново за спорната зона не се казваше нищо. Пак бяха закъснели петнадесет минути!

На 4 септември лидерите на опозицията имаха аудиенция с цар Фердинанд. Диалогът между Царя и водача на Земеделския съюз Александър Стамболийски беше безкомпромисен. Макар и млад човек, неговите думи прозвучаха като гласа на древен, библейски пророк: „Замисленото от Вас е страшно, ужасно и катастрофално за България“.

На 10 септември бе обявена обща мобилизация. Спас бе също мобилизиран като шофьор и пое един от автомобилите на княз Борис. Идваше си всяка вечер да спи у дома. Мобилизираха и всички банкови чиновници. Наложи се да вземат двама стари пенсионери, бивши служители в Банката.

На 27 септември съглашенските дипломатически представители напуснаха България. Заедно с тях — и Де Клозиер.

На 25 септември фелдмаршал Макензен започна офанзива срещу Сърбия. На 1 октомври България обяви война на Сърбия. Нейната армия изпадна в трагично положение. На 14 октомври българските войски се срещнаха на река Тимок с германските части. От 26 октомври до 9 ноември се развиха сраженията между България и Сърбия в Македония. Съдбата на противника бе решена. В кратко време България се обедини. Това беше военният апогей на България. За Скарлатов не остана никакво съмнение, че сега започна стремителният залез и катастрофа. Беше въпрос само на време. Той спокойно изчакваше събитията. Нищо не го изненада. Преди Де Клозиер да напусне България, Търговската банка сключи с него договор, по който изкупваше дружеството му ан блок. Поемаше всичките му задължения и права, както и цялата материална база, складове, изкупени храни. Поемаше и задължението да изплаща на агентите от Дружеството сумите по многобройните частни договори. Така то се превърна в национално, българско дружество. С това Търговската банка стана де факто притежател на огромна мрежа, без да струва нито лев на Банката. Тя не губеше нищо. Напротив! По договора, всеки лев автоматично се възместяваше в чужбина със здрава западна валута. Курсът на швейцарския франк след обявяването на мобилизацията скочи стремително нагоре. Всеки търсеше девизи, всеки искаше да се осигури срещу бъдещата катастрофа. Търговците и банкерите за сетен път показаха верния си нюх на ловджийски кучета и безпогрешността си в определянето на финала от конфликта, с други думи — изхода на войната, — и то в момент, когато България смяташе, че е постигнала националните си идеали. Скарлатов често повтаряше една своя любима сентенция от Андерсен: „На бедния човек филията винаги пада с маслото към пода“. Засега България държеше все още своята филия в ръка. Но докога? Скарлатов се помъчи да извлече и последната печалба. В няколко дни раздаде огромни суми. Изплати и на последния агент не само уговореното, не само изкупените храни и премии, но ги авансира и за бъдещите покупки под формата на извънредни комисионни или допълнителна работа. По тоя начин се освободи от около милион и половина лева. В касата на Банката останаха само няколко милиона. Тези пари нямаха никакво значение нито за нея, нито за него лично. Каквото и да станеше с тях, те щяха да минат в колоната на загубите и акуратно изплатени от западните банки. По същество то бе ликвидация на Банката, тъй като в следващия период тя нямаше да играе никаква роля в стопанския живот на страната. Като растение, което очакваше студове и вместо семена произвеждаше спори, които можеха да чакат с години, за да му дадат отново живот в настъпилото благоприятно време. Така и Търговската банка проведе и успя в една главоломна акция за броени дни и се подготви за своя дълъг, зимен сън, доволна от натрупаните в излишък тлъстини. Сега парите бяха на сигурно място и щяха да се увеличават от само себе си. Но предстоеше една голяма неприятност. За Скарлатов нямаше никакво съмнение, че ще избухне скандал, и че всеки от участниците ще понесе своето наказание. Но нито за миг той не се разкая от постъпките си в това опасно лято. Беше спечелил огромно богатство. И то си заслужаваше цената, която лично трябваше да плати!… След мъчителен размисъл стигна до заключението, че едва ли ще посегнат на живота му. Разбира се, не изключваше такава възможност, но тя бе малко вероятна. В края на краищата, една игра, при която не е залог животът ти, едва ли си заслужава да се играе! Те обаче не можеха да го ударят с нищо. Да конфискуват авоарите на Банката? Те бяха хартия, купчина обезценени банкноти. Предприятията, концерните? По същество бяха смесени с капитали от най-различни източници и никой на тоя свят нямаше да посегне на частната собственост, защото от другата страна щеше да последва съответният отговор.

След бързото развитие на събитията Неделев и Карасулиев изпаднаха в паника. Страхът напълно ги бе обхванал. Сега те трескаво се стремяха да прикрият връзките си с Де Клозиер, да унищожат документацията. Лъжеха, мамеха, оплакваха се навсякъде. Засили се и техният патриотизъм. Скарлатов не ги спря. Поведението им бе от полза за него. Изведнъж Неделев доброволно навлече военна униформа и се заби в интендантските служби. Бързо се приспособи към новото поприще, успя за кратко време да се окопае добре и стане недосегаем. Не така стоеше въпросът с Карасулиев. Той не можеше да избере пътя на Неделев, защото беше търговец. Затова се насочи към сътрудничество с немци и австрийци. Набързо изникнаха доста смесени предприятия. Но Йосиф имаше един съществен недостатък. Когато пред очите му се изпречваше печалба, не можеше да се спре. Не можеше да даде това, което има, защото, сам, по собствена инициатива бе хлътнал в изкупването на тютюните. Беше ги складирал в Беломорието. В дейността му нямаше никаква логика. Как можеше да изнесе това огромно количество тютюн?… Надяваше се — през неутрална Гърция. В кантората на Командитното дружество на Карасулиев и Фархи в Деде Агач се развиваше небивала дейност. Скарлатов го предупреди. Предложи му да продаде тютюните на германците, докато още не е късно. Карасулиев рязко отказа. Тогава Борис поде своята последна игра в стратегията на банковото отстъпление. Започна я изненадващо, фрапантно, дори нахално. Той не направи грешката на Неделев и Карасулиев да се крие. Напротив! Бе добре отчел, че аферата Де Клозиер, проведена от Търговската банка, не можеше да се скрие. Но той трябваше да докаже своята морална правота, своя облик на истински патриот, на човек, който не се колебае пред нищо в името на истината! И застана срещу войната, срещу армията, срещу лозунга за обединена България, срещу монархията, срещу безумието! Направи го майсторски, със скарлатовски замах и широта. Подписа всички възможни петиции на опозицията, говори на митинг, разбира се, не като пръв оратор, но от името на деловите хора. Посещаваше обществени места, като „Юнион клуб“ и други, където гласно, на всеослушание изразяваше мнението си. Написа голяма, категорична статия в печата, великолепно аргументирана във финансово отношение, с която доказваше кой печели войната. Домът му се превърна в място, където се събираха недоволни депутати, политици, военни, интелектуалци. Той печелеше все повече авторитет сред опозицията и всички честно мислещи хора. Отначало всички приеха поведението му скептично, но той успя да стопи тяхното недоверие. Разтвори широко джоба си и даваше наляво и надясно пари, подпомагаше всички угнетени, затворници и арестувани. Особен отклик намери сред народа случаят, когато плати на адвокатите по процеса срещу трима младежи-толстоисти, отказали да грабнат пушките. Направи така, че процесът да стане всенародно достояние. Сближи се с Американската мисия, с американските преподаватели в колежа и цялата им колония. Той не се криеше. Тръгна на бой с развято знаме. Беше достатъчно умен, за да разбере, че само това беше пътят, който можеше да го спаси. По такъв начин успя да придаде благороден, идеен и нравствен облик на една, меко казано, долнопробна, финансова афера, засягаща устоите на която и да било държава. И, ако сега те посегнеха на него, каквото и да би било обвинението им, щеше да прозвучи вече като клевета срещу борец за правда, истина и бъдещото запазване на България. Стъписаха се и в правителствените среди. Заети с първите военни успехи, те все още не протягаха ръка към него. Но той знаеше, че времето му наближава. Заедно с това нарастваше и злобата му към управляващите. Той напълно се вживя в новата си, завладяваща роля на правдоборец. Тази му дейност отново го сближи с неговите приятели Матов и Брезов. Тръгнали макар и от различни отправни точки, целта им бе една — срещу войната! Искреният Матов му вярваше напълно. Брезов запазваше резерви към Борис, но отзивчиво приемаше да бъдат заедно в принципната битка за мира. Ето каква многостранна и сложна дейност разви Скарлатов в два месеца.

А събитията се развиваха с главозамайваща скорост… Много хора пропуснаха един важен факт. Малко преди обявяването на войната правителството, без допитване до Парламента, измени военнонаказателния закон. В него биеше на очи увеличението на членовете със смъртно наказание. Това, че бе наречен Временна Наредба, за Скарлатов нямаше значение. Законът щеше да се стовари върху него с цялата си сила и той трябваше да защитава живота си. Но противниците изглежда не бързаха. Те бяха упоени от лесния успех. По същество войната бе прекратена. Заеха се да устройват новоосвободените земи. Един ден, в средата на октомври, пристигна при него Карасулиев. Беше се успокоил.

Основната му грижа сега бяха тютюните. Смяташе, че ще успее да ги изнесе. Донесе телеграма от Фархи. Туше Динев бе пристигнал в Деде-Агач през Солун. В най-близко време се връщаше в София. Два дни след това, една вечер, той наистина си дойде. Беше елегантно облечен. Стори се странно на Борис, че не носеше никакъв багаж. Всички домашни му се израдваха. Двамата останаха сами в библиотеката. Имаше дълго за какво да говорят. Туше Динев показа дипломата си от парижката полицейска школа, която беше завършил с отличие, сякаш се отчиташе за нещо пред Банката.

— Радвам се, че ще имам най-образования полицай в България. За съжаление, настъпва мъртъв период. А ти как мислиш?

— От краткия престой тук, споделям мнението Ви.

— Как се измъкна от Франция? Те са могли да те интернират.

Туше Динев се усмихна.

— Между полицаите също има интернационална солидарност. Ако исках, можех да остана в Париж. Мои колеги ме придружиха до Марсилия. Там ме качиха на неутрален шведски кораб и се озовах в неутрална Гърция. Не ни торпилираха. Останалото беше лесно.

— А багажа?

— Отседнах в хотел.

Скарлатов изненадан го погледна, но нищо не го попита.

— Имам план… — каза Динев.

— За преустройство на банковото разузнаване?

— Не. То става излишно в момента. Искам да ме освободите от задълженията ми в Банката.

— А може би трябва да декларирам в „Държавен вестник“, че не те познавам и никога не съм те срещал?

— Моля, изслушайте ме… А след това ще приема Вашето решение, каквото и да е то!

Изложението на Туше Динев бе стегнато и логично. Тъй като Банката е в застой, по-правилно е той да премине на държавна служба в полицията. По тоя начин няма да бъде мобилизиран. Самата мисъл за участие в нова война му е отвратителна. Нарочно не е дошъл денем в Банката. Нека всички останат с впечатление, че са скъсали. В тоя труден период един човек, който ще бъде в центъра на тайните в страната, ще бъде от огромна полза за Банката и лично за Борис Скарлатов. Службата му в полицията би го запознала с досиетата на всички лица, които го интересуват. Биха могли да се предпазят от всяка акция, насочена към Банката и Скарлатов. Накрая Динев подчерта, че ако шефът му има и най-малко съмнение в неговата лоялност, той ще остане в Банката.

— А те ще те приемат ли?

— Въпросът е уреден. Чакат с нетърпение моето съгласие.

Скарлатов нямаше какво да мисли. Планът на Динев беше великолепен.

— А къде ще живееш, в хотел?

— Ще наема квартира в къщата на бившия Ви секретар и касиер Георгиев.

Скарлатов бе на границата да избухне, но се сдържа.

— Планът наистина почва да става интересен… Имам само един въпрос. Постъпката ти е продиктувана от същността на плана, или имаш други мотиви?

— Имам други мотиви.

— Да ги чуем!

— Семейството на Георгиев е в бедствено положение. Това ще бъде помощ за жена му и децата му.

— Я гледай ти! Ти си бил филантроп! Полицейската школа те е облагородила? Защо не си потърсиш служба в Светия Синод?

Динев упорито мълчеше.

— Не ми отговори за личния мотив!

Борис се спря пред Динев и го погледна в сините очи, които не трепнаха.

— Всеки човек има собствен периметър в живота си. И тъй като той засяга само мен и няма никакво отношение към двама ни, аз отказвам да отговоря.

Тези думи той каза спокойно и отчетливо. Динев имаше своята гордост и никому на тоя свят нямаше да позволи да надзърне в интимните кътчета на сърцето му. Скарлатов разбра и оцени чувствата на този по своему достоен човек. Затова повече не засегна тази тема. По-нататък разговорът се пренесе върху технически въпроси — как ще осъществяват връзката помежду си, без да бие на очи, тъй като се налагаше да създадат впечатление в столичната общественост за скъсване помежду им. Динев трябваше да поеме своя пост в полицията с чисто реноме. Борис подробно му разказа за аферата Де Клозиер и докъде в момента е стигнала. Динев внимателно слушаше. Разбра, че тя ще представлява централната задача в работата му. Изведнъж той каза без връзка с целия разговор:

— А какво Ви е мнението за клона на Командитното дружество на Карасулиев в Деде-Агач?

— Нямам никакво отношение, нито делови връзки — отвърна Борис.

— А не е ли използван клона в акцията на Де Клозиер?

— Вероятно. Но не съм се интересувал. Важно ли е?

— Засега не знам. Прекарах в Деде-Агач като гост на Фархи два дни, докато намеря превоз. Там стават странни работи…

— Ако се интересуваш, ще питам Йосиф.

— Щом казахте, че нямате връзка, излишно е. Но твърде много чужденци се мотаят около кантората им, за да останат незабелязани от контраразузнаването.

— Да му мисли Йосиф! И все пак, къде е опасността?

— Струва ми се, че не е само търговска.

Те се разделиха на разсъмване. Срещата му с Динев съвсем не го успокои, а напротив, сякаш усили напрежението му и очакването за нещо неизбежно лошо…